Една година по-късно (спомени в цвят)

Не ми остава много време за блогване напоследък, но днес не мога пропусна. На този ден преди една година беше онова историчеко Общо събрание на Правно-историческия факултет на ЮЗУ, което се оказа тест за границата ми на поносимост към компромиси. Преди него мислех, че вече напълно съм се предала и просто живея по течението; оказа се, че са ми били останали малко принципи и воля.

Не искам нито да се правя на герой, нито да оставам в историята. Била съм част от онази порочна система. В същото време смятам, че човек има право да прояви достойнство в някакъв момент от живота си, макар и не винаги да е бил съвършен. Има право да поеме риск и да си понесе последствията. Хората не са константа; те могат да израстват или да деградират. Ако си проявил малодушие, това не означава, че си малодушен по природа. Както и, ако си извършил геройство, това не те “абонира” за героизма. Държавна сигурност си е Държавна сигурност, но Иво Инджев е едно, а Коритаров – друго.

Може би нямаше да се осмеля да застана срещу статуквото във факултета (и университета), ако нямаше и други преди мен. Ако не бях научила какво се случва със Стефан Дечев, ако не бях разбрала за Петър Дошков, ако Боряна Димитрова не беше написала писмо до членовете на катедрата, ако не бях чела "Горноджумайската телеграфна агенция" във вече бившия форум на електронното списание "Анамнеза".

Може би нямаше да се осмеля да застана срещу статуквото и ако знаех какво ме чака. Ако си давах сметка за размерите на агресията, натиска, остракизма, унижението, интригите, лъжите (анонимни и неанонимни), докладните и т.н. които се изляха и продължават да се изливат по мой и на приятелите ми от университета адрес.

Ала след като станалото вече е факт, не съжалявам. Най-важното е, че успяхме да свалим Воденичаров (разбира се, други допринесоха повече от мен, но и аз направих, каквото можах). С това показахме, не на последно място и на студентите ни, че да се правиш на идиот на повишава качеството на образованието, а напротив, отстояването на базисни принципи на академизъм и (само)критичност е от решаващо значение, особено когато говорим за Университет. Показахме и в публичното пространство, че в България все пак е възможно да промениш нещо, понякога дори въпреки недъзите на съдебната система. Показахме и че понякога победата може да бъде на страната на малцинството.

Разбира се, наивно е да се очаква, че след свалянето на проф. Александър Воденичаров от незаконно заемания от него декански пост всичко е наред. Била съм свидетел на много дискусии (и съм участвала в някои от тях) на тема дали, защо или как да се продължава оттук нататък. Тук няма да ги коментирам. По-важното обаче е, че "единният строй", в който според Воденичаров трябваше да крачим всички, лека-полека отстъпва място на плурализма. А без плурализъм академизмът е невъзможен. Гражданско общество пък да не говорим.

Искам още веднъж специално да благодаря, освен на вестниците "Дневник", "Капитал", "Mediapool", "Про и анти", "Труд" и "Култура", на всички блогъри, които помогнаха това да се случи - dzver, Michel, Бого, Жюси, Ели, Борислав Борисов (който вече няма блог), Яна, Таня, Ани, Анди, Тото, Аматьора, Кабакчиев, Мариян, Мая, moss, Павел и останалите.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог