Както обещах, публикувам в Неуютен блог есетата от конкурса "Моите цветове", които ми харесаха най-много. По-долу ще обоснова оценките си, но първо бързам да кажа честито на Дарина Иванова, чието есе журито, състоящо се от Ива Рудникова, Станимир Панайотов и моя милост, класира на първо място. Есето ѝ вече е публикувано в сайта на тазгодишния София Прайд; вероятно в скоро време там ще се появят и другите от "топ 5".
Май не е много разпространено членовете на журита публично да аргументират оценките си, освен в риалити шоута, където аргументирането е важна част от сеира. Ала не ми харесва идеята да бъда оценител, защитен зад стената на липсата на публичност. По-честно ми се струва да дам възможност и вие да съдите оценките ми.
Ако хвърлите поглед върху текстовете, които съм оценила най-високо, ще забележите, че повечето от тях (с едно изключение) са на LGBT тематика. Не стана нарочно така, просто те ми харесаха повече, макар повечето есета да не бяха на тази тема. От LGBT есетата обаче също имаше такива, които ми се видяха много слаби.
На никое есе не поставих максималната оценка 10. Никое не ме завладя в достатъчна степен, не ме "хвана за гърлото", не ме накара да мисля за него извън конкретната ми работа по журирането. Допускам, че причината е и в мен; прочитът е среща между текста и читателя, а не текстът сам по себе си; затова и в журито гласувахме различно.
Моето първо място е за есето на Златина Петкова. В него мотивът за цветовете ми се вижда сполучливо и многопластово разгърнат. Случката, с която започва текстът, по много подходящ начин се свързва с по-общи контексти. Не ми хареса обаче генерализацията в края: "А всичко, което е създала природата, е красиво и необходимо." Когато говорим за "всички", "всичко" и пр., голяма е вероятността да не сме прави. Ще ми се Златина Петкова, ако някога прочете този пост, да си помисли до какви следствия води приемането на това ѝ твърдение.
Едното ми второ място е за есето на Дарина Иванова - единственият (или поне така мисля) участник в конкурса, когото познавам. В него темата е разгледана през призмата на личния опит - правенето на гривнички, 17-годишното приятелче, което е още малко да ходи на прайд, общуването, усилието да смееш да бъдеш приет такъв, какъвто си - с различна сексуалност в хетеросексуалния свят или хетеросексуален на прайда. Темата за цветовете обаче не излиза извън дъгата - символ на LGBT, а разсъжденията ми се виждат някак прилепнали към личния опит. Имам чувството, че мисълта на Дарина някак се страхува да полети. А знам, че може - само трябва Дарина да си повярва малко повече.
Другото ми второ място е за есето на Мартин Кръстев. В интерес на истината, това е есето, което почувствах най-близко. Неконвенционалният външен вид като форма на отстояване на свободата, от една страна, и критерий за отношенията - лични, служебни, граждански, от друга. Косата като лакмус. Куражът да превърнеш себе си в лакмуса на собствената си ценностна система. Не го сложих на първо място само заради финала, който ми се видя твърде плакатен и развали впечатлението ми от останалата част от текста. Но много ще се радвам да се запозная с Мартин Кръстев. И с косата му. Пък ако ми позволи и някоя фотосесия...
На трето място поставих всъщност три есета заради различни неща, но от тях най-много ми се ще да прочетете това на Радослав Трифонов. Ако проявите голям интерес, ще пусна в блога и другите две. В текста на Радослав Трифонов ми хареса начинът, по който се свързват местата с цветовете и как говоренето за цветове отключва други контексти. От друга страна, цветовете си остават... само цветове - може да приличат на дигитални или на нарисувани с водни боичи, но в крайна сметка - физически цветове, няма метафора. Това не е непременно недостатък, всъщност. Колкото пъти препрочитам есето обаче, все имам чувството, че нещо му липсва във финала. Като тези филми, които свършват, когато най-малко очаквате.
Та така. Благодаря на организаторите на тазгодишния прайд, че ме поканиха в журито, и се надявам да не съм ги разочаровала :-).
Май не е много разпространено членовете на журита публично да аргументират оценките си, освен в риалити шоута, където аргументирането е важна част от сеира. Ала не ми харесва идеята да бъда оценител, защитен зад стената на липсата на публичност. По-честно ми се струва да дам възможност и вие да съдите оценките ми.
Ако хвърлите поглед върху текстовете, които съм оценила най-високо, ще забележите, че повечето от тях (с едно изключение) са на LGBT тематика. Не стана нарочно така, просто те ми харесаха повече, макар повечето есета да не бяха на тази тема. От LGBT есетата обаче също имаше такива, които ми се видяха много слаби.
На никое есе не поставих максималната оценка 10. Никое не ме завладя в достатъчна степен, не ме "хвана за гърлото", не ме накара да мисля за него извън конкретната ми работа по журирането. Допускам, че причината е и в мен; прочитът е среща между текста и читателя, а не текстът сам по себе си; затова и в журито гласувахме различно.
Моето първо място е за есето на Златина Петкова. В него мотивът за цветовете ми се вижда сполучливо и многопластово разгърнат. Случката, с която започва текстът, по много подходящ начин се свързва с по-общи контексти. Не ми хареса обаче генерализацията в края: "А всичко, което е създала природата, е красиво и необходимо." Когато говорим за "всички", "всичко" и пр., голяма е вероятността да не сме прави. Ще ми се Златина Петкова, ако някога прочете този пост, да си помисли до какви следствия води приемането на това ѝ твърдение.
Едното ми второ място е за есето на Дарина Иванова - единственият (или поне така мисля) участник в конкурса, когото познавам. В него темата е разгледана през призмата на личния опит - правенето на гривнички, 17-годишното приятелче, което е още малко да ходи на прайд, общуването, усилието да смееш да бъдеш приет такъв, какъвто си - с различна сексуалност в хетеросексуалния свят или хетеросексуален на прайда. Темата за цветовете обаче не излиза извън дъгата - символ на LGBT, а разсъжденията ми се виждат някак прилепнали към личния опит. Имам чувството, че мисълта на Дарина някак се страхува да полети. А знам, че може - само трябва Дарина да си повярва малко повече.
Другото ми второ място е за есето на Мартин Кръстев. В интерес на истината, това е есето, което почувствах най-близко. Неконвенционалният външен вид като форма на отстояване на свободата, от една страна, и критерий за отношенията - лични, служебни, граждански, от друга. Косата като лакмус. Куражът да превърнеш себе си в лакмуса на собствената си ценностна система. Не го сложих на първо място само заради финала, който ми се видя твърде плакатен и развали впечатлението ми от останалата част от текста. Но много ще се радвам да се запозная с Мартин Кръстев. И с косата му. Пък ако ми позволи и някоя фотосесия...
На трето място поставих всъщност три есета заради различни неща, но от тях най-много ми се ще да прочетете това на Радослав Трифонов. Ако проявите голям интерес, ще пусна в блога и другите две. В текста на Радослав Трифонов ми хареса начинът, по който се свързват местата с цветовете и как говоренето за цветове отключва други контексти. От друга страна, цветовете си остават... само цветове - може да приличат на дигитални или на нарисувани с водни боичи, но в крайна сметка - физически цветове, няма метафора. Това не е непременно недостатък, всъщност. Колкото пъти препрочитам есето обаче, все имам чувството, че нещо му липсва във финала. Като тези филми, които свършват, когато най-малко очаквате.
Та така. Благодаря на организаторите на тазгодишния прайд, че ме поканиха в журито, и се надявам да не съм ги разочаровала :-).
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
На мен ми хареса текста на Мартин Кръстев, най-истински и естествен го усещам.
ОтговорИзтриване