„Поддържай връзка – нямам търпение да видя какъв ще е следващият цвят на косата ти!“ Това е не-рядкото послание в годишника ми от завършването на средното ми образование.
През последните десетина години фазите на живота ми могат да бъдат отчетени и с цветове. От зелено и жълто, през червено, русо и лилаво до сребристо, розово и синьо – косата ми е била във всеки въобразим цвят по няколко пъти и вероятно звучи като дневник на палячо. Това често провокира не особено положителни коментари. „На интересен ли се правиш?“, „Защо си съсипваш косата?“ и „Как да те взема на сериозно?“ са само част от реакциите на приятели, непознати и дори потенциални работодатели. За едни моите цветове ме правят незрял и инфантилен, за други – не достатъчно представителен, а за трети – отчаян за внимание.
За някои хора моите цветове не определят това какво съм аз всъщност и не се притесняват да захвърлят предразсъдъците и да ме изслушат. Ако работодател окровено има личен проблем с цвета на косата ми, не е някого, за когото бих искал да работя така или иначе.
Макар и да не съм го целял, оказва се, че моите цветове са добър начин за отсяване на хора, които не се поддават лесно на предразсъдъци. С аквамаринена коса се ръкувах с милиардера Шелби Дейвис при лична среща за неговата фондация за подпомагане на образованието. С червена коса преподавах театрално изкуство на деца от бежанския лагер Аскар в Палестина. Бях с естествено черна коса на снимка в национален ежедневник, по повод първия в България прайд и изгубих няколко „приятели“ впоследствие.
„А защо?“ - естествено питат някои. Лятото е слънчево и топло и повечето хора изкарват тениските и полите с ярките цветове; аз си сменям прическата. Чисто и просто разнообразие. Моите цветове вече се превръщат в нещо, с което хората ме свързват. Както и годишникът ми ще ви покаже, някои откровено следят развитието по същия начин, по който човек би следял стила ня обличане на техен приятел, за когото смятат, че има много добър стил и вкус. Но и не гарантирам, че няма да реша да съм само с естествен цвят на косата... или поне докато не реша, че аз искам нещо друго от себе си.
Моите цветове са още една кауза, за която се борим всички в прайда. Да, каузата е обща. Както не искаме да ни определят автоматично по това колко са ни дамски маниерите или „мачо“ мускулите; както бихме искали да ни позволят откровено и без коментари да изглеждаме, както ние искаме, без страх и предразсъдъци; така и косата ми с моите цветове ежедневно води битката просто да е себе си.
Моята коса, преминала през всички багри и нюанси на дъгата – моите цветове, апелират всеки ден: „Бъди себе си, позволи и на другите да бъдат себе си и не ги мери по друго, освен тях самите!“
От мен и моята частично синя (в момента) коса,
Обичайте се и си изкарайте един страхотен прайд!
- Мартин Кръстев
През последните десетина години фазите на живота ми могат да бъдат отчетени и с цветове. От зелено и жълто, през червено, русо и лилаво до сребристо, розово и синьо – косата ми е била във всеки въобразим цвят по няколко пъти и вероятно звучи като дневник на палячо. Това често провокира не особено положителни коментари. „На интересен ли се правиш?“, „Защо си съсипваш косата?“ и „Как да те взема на сериозно?“ са само част от реакциите на приятели, непознати и дори потенциални работодатели. За едни моите цветове ме правят незрял и инфантилен, за други – не достатъчно представителен, а за трети – отчаян за внимание.
За някои хора моите цветове не определят това какво съм аз всъщност и не се притесняват да захвърлят предразсъдъците и да ме изслушат. Ако работодател окровено има личен проблем с цвета на косата ми, не е някого, за когото бих искал да работя така или иначе.
Макар и да не съм го целял, оказва се, че моите цветове са добър начин за отсяване на хора, които не се поддават лесно на предразсъдъци. С аквамаринена коса се ръкувах с милиардера Шелби Дейвис при лична среща за неговата фондация за подпомагане на образованието. С червена коса преподавах театрално изкуство на деца от бежанския лагер Аскар в Палестина. Бях с естествено черна коса на снимка в национален ежедневник, по повод първия в България прайд и изгубих няколко „приятели“ впоследствие.
„А защо?“ - естествено питат някои. Лятото е слънчево и топло и повечето хора изкарват тениските и полите с ярките цветове; аз си сменям прическата. Чисто и просто разнообразие. Моите цветове вече се превръщат в нещо, с което хората ме свързват. Както и годишникът ми ще ви покаже, някои откровено следят развитието по същия начин, по който човек би следял стила ня обличане на техен приятел, за когото смятат, че има много добър стил и вкус. Но и не гарантирам, че няма да реша да съм само с естествен цвят на косата... или поне докато не реша, че аз искам нещо друго от себе си.
Моите цветове са още една кауза, за която се борим всички в прайда. Да, каузата е обща. Както не искаме да ни определят автоматично по това колко са ни дамски маниерите или „мачо“ мускулите; както бихме искали да ни позволят откровено и без коментари да изглеждаме, както ние искаме, без страх и предразсъдъци; така и косата ми с моите цветове ежедневно води битката просто да е себе си.
Моята коса, преминала през всички багри и нюанси на дъгата – моите цветове, апелират всеки ден: „Бъди себе си, позволи и на другите да бъдат себе си и не ги мери по друго, освен тях самите!“
От мен и моята частично синя (в момента) коса,
Обичайте се и си изкарайте един страхотен прайд!
- Мартин Кръстев
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
Няма коментари :
Публикуване на коментар