Разноцветността Възможна
Слънчев майски ден е, ранния следобед. Сентрал парк гъмжи от народ... И аз съм там. Тъкмо съм се настанила под едно дърво и доволна, че съм се добрала до такова ценно местенце (което си е истинско постижение по това време на деня, особено в събота), нетърпеливо отварям картонена кутия с джинджифилено-морковена супа.
В този момент обаче покрай коляното ми се изтъркулва една гумена топка, а секунда по-късно дотичва и ухилено до ушите малко момиченце. Гледа ме дяволито и засрамено с въгленовочерните си очи, докато гъстите му къдрици се развяват от лекия ветрец. Подавам му топката и го питам как се казва.
„Казва се Наоми и днес е неукротима,“ отговаря ми мъжки глас с азиатски акцент. „Аз съм баща й. Извинявайте за безпокойството,“ усмихва се мъжът, грабва топката в едната си ръка, Наоми в другата и се насочва към близката полянка. Там го посреща висок рус мъж, който целува и двамата, качва момиченцето на конче, а баща й хваща за ръка.
Толкова са красиви тримата заедно, толкова са цветни... Толкова са различни — Наоми очевидно е с афро-американски произход, единият й татко е азиатец, а другият бял — а са такава прекрасна комбинация. Става ми така мило и приповдигнато от тази гледка, че тръпки побиват цялото ми тяло... и даже забравям за супата си.
Много пъти съм се чудила откъде идва огромната притегателна сила на Ню Йорк, какво го прави толкова магнетичен и уникален. Като че ли сега намирам отговора —цветнотата (във всеки един смисъл) и свободата на всеки да показва истинските си цветове, да се гордее с тях. Тук цветовете са всякакви и са навсякъде и рисуват невероятно красиви картини. Тази на Наоми и семейството й е само една от безбройно многото.
Вдъхновена от тези мисли, за момент си представям, че не съм в Сентрал парк, а в Борисовата градина, че не в Ню Йорк, а в София двама бащи се разхождат с детето си в парка и не им минава през ума да крият чувствата и отношенията си, да крият това, което са, да крият истинските си цветове...
Този момент на размечтаност обаче не трае особено дълго, тъй като се сещам, че точно в Борисовата градина преди четири години беше убит Михаил. Животът му беше отнет, просто защото бил заподозрян, че е гей, защото не се е сливал с тъмнината на онази нощ, защото неговият цвят е дразнел очите на онези, които се страхуват от разноцветността. Сещам се и че не само, че това престъпление остава ненаказано, а дори и не се счита за престъпление от омраза...
Стомахът ми е свит, отказвам се да ям вече изстиналата си супа и си тръгвам. По път пак виждам Наоми и бащите й, към които се е присъединила и хетеросексуална двойка с две момченца. Колкото и естествено да изглежда всичко това сега, все пак до не толкова отдавна и тук е било немислимо. Питам се колко ли време ще ни отнеме да извървим този път в България.
Едва ли някога София ще заприлича на Ню Йорк или пък Борисовата градина на Сентрал парк, но това не е и нужно. Нужно е обаче да я има цветнотата навсякъде, да ги има всичките цветове, защото природата ги е създала такива, каквито са. А всичко, което е създала природата, е красиво и необходимо. Не е нормално да се крие, нормално е да се цени.
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
Няма коментари :
Публикуване на коментар