Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

26.06.2012 г.

Класирах на трето място за конкурса "Моите цветове": Радослав Трифонов

Понякога си мисля, че онова, което отличава различните места, са цветовете. Тяхната неповторима палитра. Тяхната яркост.

Когато отиваш на юг, ти се струва, че аналоговото предаване е заменено с дигитално. Цветовете стават ярки и наситени. Като в рисунка с водни бои на 10-годишна ученичка.

Най-ярките цветове на света видях в Индонезия. На остров Сулавеси - онзи банан, провесен под Филипините почти на самия Екватор. Място толкова далеч от Бог, колкото площад "Сан Пиетро" е близо до Него. Или може би е тъкмо обратното?

Мургавите минахаса изповядват протестантството, а момичетата, само там и на Бали, не крият под цветни забрадки разкошните си коси.

Сутрин се събуждах сред цветове. Щом изляза от бунгалото, ме посрещаха безбройните цветя в двора на планинския хотел "Гардения". Собственост на най-приказливия лекар, когото познавам. Когато вечер понякога спираше токът, той продължаваше да говори тъй увлекателно на напевния си английски, че никой не забелязваше.

Едва ли и самият лекар знаеше всичките имена на цветята си. За това трябва да си Александър фон Хумболт.

А отвъд цветята - като в нескопосан театрален декор, димеше съвсем истински вулкан. Първите дни очевидната му невероятност и безвкусица почти ме дразнеше. Един ден не издържах, замених сандалите с останалите на дъното на сака туристически обувки и го изкачих. Странно беше да вдъхна отровните серни изпарения, без никъде табелите,които бях навикнал да виждам на други места по света, да ме предупредят за ОГРОМНАТА опасност. Трови се, ако искаш. Или умри, ухапан от змия. Тези неща се случват постоянно, но цивилизацията ни създава глупавата увереност, че Бог ще ни запази, само защото сме се родили през 20 век.

На връщане заваля проливен дъжд. От ония, за които в учебника по география пишеше, че всеки ден валят на Екватора. Качи ме един раздрънкан пикап, който криволичеше по коларския път. В каросерията. Дъждът продължаваше да се лее на главата ми. "Това е страхотно!", си помислих.

Но най-ярките цветове бяха под водата. Червените, оранжеви и жълти корали, прозрачно-зеленикавите камбани на огромните медузи, безбройните жълто-черни ивичести рибки, като в аквариум на нощен клуб, мяркащите се в далечината сивкави грамади на рибите чук. Губещият се в мрака бездънен разлом между атола и океанската плоча, който не спираше да бълва морски обитатели. Продължавах да размахвам плавниците, макар да усещах, че екваториалното слънце отдавна е изгорило гърба ми и тази вечер няма да се спи...

Кой знае защо, такива неща си спомнях под дъжда в Рим, на втория етаж на Колосеума, обгръщайки с поглед развалините на Форума и Палатинския хълм. Зад гърба ми бе бившето най-шумно място на древния свят. 60 000 души са крещели тук, жадни за кръв, тъй далеч от природата, и тъй страшно близо до нея...

Под сивото римско небе дъждът продължаваше да се изсипва върху жълтеникавия варовик на руините. А над тях се издигаха наситено зелените пинии. Едно почти тропическо зелено…

Автор: Радослав Трифонов


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

Няма коментари :

Публикуване на коментар