Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

21.09.2010 г.

Концлагерът като грижа и услуга


Трудно ми е да намеря адекватни думи за изнесените от БХК данни за смъртността в домовете за деца с увреждания. Не само от възмущение, а и от чувство за вина. Защото съм убедена, че институциите - това сме ние. Те са такива, каквито ние сме допуснали да бъдат. Такива, каквито са ценностите ни, какъвто е културният ни (и човешки) хоризонт.

Много блогъри изразиха искрена изненада от данните за 238-те убити деца. Аз не се изненадах. Стана ми гузно, че не съм мислила за това през цялото време, след като научих какво се случва в Могилино. Защото не съм си помисляла и за миг, че Могилино е някакво изключение.

Не са изключение дори домовете за деца с увреждания. В много от тези за възрастни с увреждания не е по-различно. А какво да кажем за "грижата", която се "предоставя" на иначе здравите деца, оставени в домове. Или "здравните услуги" за болните от рак и други тежки и/или хронични заболявания. Или нечовешкото отношение към малцинства и всевъзможни видове хора в неравностойно отношение.

Не мисля и че това, което се случва през последните десет години, е нещо нечувано за България. По-скоро просто нямаме данни за преди това. Защото тук не става въпрос за просто "политики", за "средства", за "стратегии". Става въпрос за това - какво означава да бъдеш човек.

В България "човек" не е ценност. Човешкият живот и човешкото достойнство не са ценности. Ценност е това, което е "наше" и "като нашето".

Децата с увреждания не са "като нашите". По-добре да не ги виждаме, по-добре да ги няма. И те действително изчезват. Физически. В резултат на най-добрите "социални грижи", които смятаме, че тези човешки същества заслужават. По природа.

Минути, преди да прочета новината за убитите 238 деца, бях изумена до степен да крещя (което ми се случва изключително рядко) от нещо друго. Бях поела ангажимент към изработване на стратегията за предоставяне на социални услуги на няма значение коя институция в частта й за бежанците и имигрантите. Незнаен мозък е работил по тази част преди мен и този мозък е сложил на първо място сред "социалните услуги"... "настаняването" на чужденци в "дома" в Бусманци за срок от една година. Направих, каквото зависеше от мен, за да лиша бежанците и имигрантите от тази "услуга". После прочетох статията на Яна Тавание и си помислих, че нещата са свързани. Каквато хуманността, такива грижите и услугите. И после се чудим защо човешкият живот се използва за валута в риалити шоута.

Права си, Яна. Има виновни. Виждам един от тях всеки път, когато се погледна в огледалото.

п.п. Преките виновници обаче трябва да бъдат наказани. Затова - нека подсетим прокуратурата, като й пишем на този адрес: office_gp@prb.bg.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

4 коментара :

  1. Светла, и аз не се учудих, и се чувствам като теб. Особено едно време всичко се знаеше. Работила съм социалната сфера - хората не искат да се променят, ако не ги дадат по телевизията, ако не ги задължат да го направят, особено в малките градове всичко си е по старому и никой не иска да нарушава статуквото, защото ставало много сложно т.е. ще трябва да се мисли.

    ОтговорИзтриване
  2. Именно! Няма разумна причина деинституционализацията да се точи 15 години. Това си е ачик-ачик признание - ние не искаме деинституционализация, само имитираме реформи. Защото от статуквото падат пари, осигуряват се работни места за хора, които нищо не могат да правят, отклоняват се държавни средства и дарения, предназначени за децата в институции... Агенцията за закрила на детето е направо за Хага - това си е престъпление срещу човечеството. Геноцид.

    ОтговорИзтриване
  3. Тук събирам блогърските връзки по темата:

    http://raylight.blog.bg/politika/2010/09/26/.609867

    ОтговорИзтриване
  4. На майка ви в путката, лелки смотани.

    ОтговорИзтриване