Когато бях малка, си правех странна аналогия между "лилаво" и "диагонал". Някои хора свързват цифрите или буквите, звуците, емоциите и прочее, с определени цветове. Наскоро научих, че това се наричало синестезия.
Иска ми се да опитам да опиша себе си посредством цветове. Или може би не-точно посредством цветове, а посредством мисленето на цветовете. Или не посредством мисленето на цветовете, а посредством мисленето на цветовостта...
Още по времето, когато свързвах лилавото с диагонала, си мислех за цветовете. Имам спомен, че родителите ми бяха казали, че и в бялото, и в черното се съдържали всички цветове. Детският ми ум тогава предположи, че като смесиш всички боички, ще се получи бяло или черно в зависимост от това, в каква посока ги бъркаш - наляво или надясно.
Други въпроси обаче ме вълнуваха повече - дали другите виждат същите цветове, които виждам аз? Как може да съм сигурна, че това, което за мен е лилаво, за някой друг не е зелено? Ако хората са се разбрали да наричат цветовете по определени начини, каква е гаранцията, че виждат един и същи цвят, а не различни цветове? Може ли да се окаже, че всички сме по някакъв начин далтонисти? Защо за едни хора два цвята си подхождат, а за други - не? Какви цветове виждат ескимосите, които имат 40 думи за бялото? Животните същите цветове ли виждат, които и хората?
Днес, тридесет и повече години по-късно, не само не съм намерила отговор на тези въпроси, а към тях са се добавили и други. Има ли цветове отвъд нашите възприятия за цветовете? Как възприемаме цветовете, за които нямаме име? Можем ли да дадем номер на всеки нюанс; та нали няма граница между нюансите? Едно и също червено ли виждат феновете на два враждуващи футболни отбора, комунистите, антикомунистите, любителите на любовни клишета, хирурзите, дознателите, които правят огледи на трупове, цветарите и т.н.?
Не мога да се убедя, че е възможно да възприемаме цветовете сами по себе си - отвъд човешките ни възможности за възприятие, отвъд културата, средата, ценностите, личния опит, определени моментни състояния. Когато Дороти от "Вълшебникът от Оз" отиде до Изумрудения град, на входа ѝ дадоха зелени очила. Тя си ги сложи и видя един приказен изумруденозелен град. Така и ние носим безбройни чифтове очила, само че не можем да ги свалим и да погледнем отвъд тях.
Мисля си, че освен цветовете, които възприемам и мога да назова или поне да се опитам, има и много други, които дори не съм в състояние да си представя. За които нямам име. Опитвам се да остана отворена за тях - дори да не мога да ги видя, поне да съм в състояние да ги допусна. Така давам възможност на някои от тях да ми се случат. Позволявам ви да чупите очилата ми и да ми давате други.
Не знам дали просто не съм пораснала, но виждам, че повечето хора не са такива. За тях цветовете са, каквито ги възприемат, и други цветове няма. Ясно е кои цветове си подхождат и кои - не. Много хора отричат правото на другите да имат свои цветове и да ги комбинират по свои начини. Някои дори убиват, защото не приемат цветовете на другите. Само тези цветове не искам - които отхвърлят другите цветове.
От друга страна, разбирам, че по-лесно се живее, когато вярваш, че цветовете, които виждаш, са истинските и правилните. Ето защо здравомислещите хора се държат за своите цветове. Иска ми се обаче поне да могат да допуснат възможността и на други. Ала колко отворен за другите цветове може да бъде човек, без да се разтвори в тях и да престане да е себе си? Колко мога да разширя границите на възприятието си за цветовете и същевременно да продължавам да бъда човек? Колко цвята мога да понеса, без да се взривя от многообразието им? Каква частица от континуума на цветовете мога да възприема, без да премина отвъд границата на живота?
А смъртта има ли цветове? Дали в нея се съдържат всички цветове, или, напротив, е отсъствие на цветове? Или показва повече или по-малко ограничена палитра, както и животът?
Не знам. Ако не друго, това ще разбера със сигурност. Ще ми се смъртта да е по-цветна от живота; да е абсолютната цветност. Но би могла и да е обратното. Или нещо друго. Например - абсолютното сиво, за което пише Мишел Турние - сивото, което не се променя при обръщането на негатива в позитив. Може и да се окаже, че смъртта е абсолютна само от гледна точка на живота. Дано имам достатъчно време да се откривам за нови цветове, преди да узная.
Цветовете на траура са черното и бялото. Цветовете, които съдържат в себе си всички цветове.
Зависи накъде бъркаш боичките.
***
Бях предложила да се опитам и аз да напиша есе на тема "Моите цветове" и ето го резултата. Като гледам как съм класирала другите есета, не знам каква оценка бих сложила на този текст, ако го беше писал друг. Виждам си много недостатъци, които обаче нямам вдъхновение да отстранявам. Обема съм надхвърлила в допустимите от мен граници, но се чудя дали съм се съобразила с всички критерии, които сама написах. Щеше ми се темата за отричането на цветовете на другите да е по-централна, а финалът да не е точно такъв и да е по-добре развит, ама така ми дойде... Тъй че в никакъв случай не искам да покажа на участниците в конкурса как е трябвало да пишат. Напротив, ще ми се да са наясно, че не са ги оценявали съвършени и непогрешими същества. Особено в мое лице.
Вие как бихте оценили това есе от 1 до 10 и защо?
Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог
