Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

31.08.2009 г.

Infrared с Panasonic FZ7


(кликнете на снимките, ако искате да ги видите в по-голям размер)


От три месеца не смогвам да напиша в блога си за това, че се сбъдна една моя голяма мечта - най-сетне си имам съвсем истински инфрачервен филтър Hoya R72!

По инфрачервената фотография ме запали Дейвид преди 2-3 години. Понеже е максималист, той има два огледално-рефлексни Nikon D-200, като единия го е изпратил на специално място да го "оперират" (само тази "операция" струва поне толкова, колкото моя клет FZ7), в резултат на което фотоапаратът вече може да снима само в инфрачервено. После си купил още един Nikon от същия модел - за "нормални" снимки. Понеже не всички цифрови апарати стават за инфрачервена фотография без такава конверсия (май повечето огледално-рефлексни не стават, освен ако не експонирате, примерно, поне 20 секунди), Дейвид ми каза за следния тест - натискам копчето на дистанционното (на телевизор или каквото имам под ръка) и гледам през фотоапарата - ако видя светлина, снимането с инфрачервен филтър е възможно. Аз видях ярка светлина. Виолетова :-).

Ако имате цифров апарат, конвертиран в инфрачервен, снимането става по-лесно, отколкото с филтър, най-малкото - по-бързо. И няма нужда от статив С моя Panasonic FZ7 и филтъра Hoya R72 си трябва по-дълго експониране (в зависимост от осветеността, между 1/3 секунда и няколко секунди, една секунда в повечето случаи работи) и стативът е задължителен (освен ако не целите подобен ефект). Така че моят Орангутанчо ми е незаменим помощник в инфрачервените опити.

Въпреки че инфрачервеният филтър ми беше голяма мечта, си имах едно на ум, че снимането с него може да се окаже доста трудна работа, особено за някой като мен, който няма особени технически познания и умения във фотографията. Така и се оказа. Всъщност, никак не е трудно, ако искате да правите пейзажна фотография или да снимате сгради. В общия случай ви трябва само статив и да улучите за колко време е подходящо да експонирате. (И внимавайте, когато снимате в посока на източника на светлината, защото се появяват странични ефекти. Вярно, че може да се получи интересно, но невинаги ги желаете, нали?) После на компютъра вероятно ще се наложи да пипнете някои настройки, примерно да добавите баланс на бялото (обикновено помага), да позамажете хроматичен шум, ако ви дразни... такива неща. И много хора, като видят малко мистични дръвчета, снегоподобни листа, облачета и подобни, казват - ау, страхотно, фантастично, невероятно. Но ако човек погледне в Google, ще види, че нетът просто е заринат от такива снимки.

Ако искате да правите цветни снимки обаче, ще се наложи впоследствие да нагласяте цветовете. В интернет има достатъчно упътвания как става това, аз тук не мога да помогна, защото като цяло (с единични изключения) изобщо не харесвам цветна инфрачервена фотография и нямам желание да се пробвам в нея.

Страховете ми относно трудността на снимането с IR филтър с апарат като моя се оказаха основателни най-вече, защото мен ме интересува основно портретната инфрачервена фотография. Ето това е, по което ме запали Дейвид със снимки като тази (той обикновено добавя и Orton ефект, но аз за себе си не виждам необходимост да го правя). Няма нищо друго, което може да накара човешката кожа да сияе по такъв начин, както инфрачервените лъчи.

Основните проблеми в портретната инфрачервена фотография, с които се опитвам да се справя, са следните:

1. Фокусът. Обикновено задният план излиза на фокус за сметка на предния, поради което често се налага ръчен фокус. Когато това условие е изпълнено, е възможно да се получи достатъчно "чиста" снимка. Иначе, понякога разфокусиран модел може и да е готин ефект, но ако човек прави само това, язък. Всъщност, има и изключения от необходимостта за ръчен фокус. Автопортрета, който поствам тук, е направен с напълно автоматичен фокус, вечерта, на стайно осветление плюс включена настолната лампа, практически почти опряна в лицето ми, но така, че да не свети към апарата, за да не се получат характерните "ореоли". Апаратът също почти допираше физиономията ми. Извод: снимането отблизо, съчетано със силнатсветлина, насочена към модела, помагат на фокуса (особено ако няма "разсейващ" заден план).

2. Експозицията. Както вече казах, експозицията трябва да е по-дълга, което, в общия случай, пречи на спонтанността. Или трябва да убедите модела да стои неподвижно в продължение на няколко секунди (ако моделът съм си аз, обикновено успявам, но тогава става два пъти по-сложно с фокуса), или да се впуснете в "спонтанни" и улавящи движението снимки. Или - да се надявате на Щастлив Момент, какъвто ми се случи с първата от постнатите снимки. Детето вдясно се е задържало неподвижно в продължение на секунда, с изключение на ръката си. И въпреки че снимката беше "изстреляна" в Explore на Flickr и за три дена е видяна над 200 пъти... и въпреки че и аз бях очарована, като видях какво съм снимала... улавянето на този момент си беше жив късмет.

3. Обработката. Червеното оцветяване, което се получава на цветни снимки без допълнителна обработка, става едно такова сиво на чернобелите снимки. Добавянето на баланс на бялото често има добър ефект при пейзажни снимки, но при портретите се появява опасност от преосветяване на отделни участъци, когато той се прилага (в случая е поносимо, но понякога може да стане неприятно). Затова е желателно много да се внимава и да се избягват "готовите" ефекти. И тук силната насочена светлина и снимането отблизо също се оказва, че помагат. Автопортретът горе няма абсолютно никакви цветови корекции, нито "замазване" на хроматичен шум - както съм го снимала, така съм го постнала, само с леко кропване.

Сигурно ви прави впечатление, че на снимката съм излязла с бели мигли. Вярно, че нямам най-тъмните мигли на света, светлокестеняви са, но все пак не са нито руси, а още по-малко бели. Едно от забавните неща с този филтър е, че различни цветове и материи понякога излизат по най-неочакван начин. Лесно е да се разбере защо по правило червеното излиза бяло, синьото - черно, а тъмните очила стават напълно прозрачни и безцветни. Но още не съм успяла да разбера - защо един и същи цвят може да изглежда по различен начин в зависимост от материята. Понякога черното излиза черно, понякога... бяло. Вижте например тази снимка, на която сияя в белите си дрешки (знам, не е на фокус, направена е само заради цветовите странности). А ето и "нормална" снимка, направена минути по-рано, на която можете да видите как всъщност съм облечена. Не мога да проумея защо черният ми часовник си остава черен, черният ми панталон става съвсем бял, шарената ми чанта - и тя бяла. Върхът са джапанките - уж са в един цвят, а по-голямата част от тях е излязла бяла, с изключение на една черна лентичка. Може да зависи от материята, може - и от типа боя, знам ли (една черна памучна тениска може да излезе черна, а друга памучна черна тениска - бяла).

Толкова мога да споделя за опита си с инфрачервена фотография досега, дано е някому полезно. Като натрупам повече практика, пак може да понапиша нещо.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

27.08.2009 г.

Брой 7-8 на NotaBene + Artery




Излезе и летният брой (летните броеве?) на списание NotaBene; този път темата е "Късната модерност".

Позволих си да предложа за публикация в броя своя статия, която завърших през януари и вариант на която беше публикувана в един сборник на руски език. Не за друго, а защото я написах с кеф и купонясвайки; това беше първата статия, която съм писала с истинско удоволствие от доста години насам. И не ми хрумна, че като слагам цяла камара линкове, никой няма да си играе да ги преписва. Затова руските издатели постъпили мъдро - публикували статията без линковете. Да де, ама слушането на музика и гледането на клипове е важна част от "четенето" на статията. Ето защо стигнах до извода, че ако има адекватно място за нея, то е Интернет.

Бях позабравила това писание и като го препрочитах с цел да направя някои редакции за NotaBene, забелязах, че в последната бележка под линия съм цитирала наш Лонги (което руските издатели са счели за несъществено и са го клъцнали, но сега вече видя бял свят).

Снимките са от концерт на главните герои на статията - група "Артерия", в споменатия "Текила бар" на плажа. За финал ви поздравявам с песента им "Electricity" (на концерта, от който са снимките, токът спря за няколко минути и по едно време публиката започна да крещи: "Electricityyyyyyyyy!", но поствам клипа не заради това, а защото ми харесва):





Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

5.08.2009 г.

Корупция "на парче" - докога?

Напоследък позанемарих блога си, доста работа ми се събра. А написах коментар в блога на Христо Христов, че ще подхвана тема, разисквана от него.

Христо е колега социолог, работи в агенция "Скан". Знам го от блога му, но преди около две седмици имах възможност да се запозная с него и "offline" (за сетен път се уверявам, че светът е клаустрофобично малък). Ако намирате интересни теми като тези за корупцията в образованието в моя блог, вероятно ще харесате и неговия.

В два свои поста ("Петкан Илиев, осъден без присъда" и "Протокол на Комисията, назначена със заповед на ректора за вътрешна проверка по случая с гл.ас. Петкан Илиев") Христо Христов изказва позиция по нашумелия случай с уличения за корупция преподавател от УНСС. Горещо ви препоръчвам да ги прочетете! 


Мълчаливото толериране на подобни практики от страна и на образователното министерство, и на съдебната система, води до реална безнаказаност. До момента, в който някой стане неудобен - разчистваме си сметките с него, "преборваме се с корупцията" и продължаваме по старому. Прочетете протокола на комисията, сформирана по случая "Петкан Илиев", смехотворен е (но все пак - чест прави на УНСС, че публикува подобни протоколи на сайта си, такова нещо за ЮЗУ не може и да се мечтае, вместо това се налага човек да се добира до важни документи със сума ти препятствия, ако изобщо му ги дадат, и някои от тях да се публикуват в интернет анонимно). Комисията разследва, освен Илиев... няколко студенти и един инспектор в Учебен отдел, не намира доказателства за корупция, но все пак предлага гл. ас. Илиев да бъде понижен в длъжност.

Като говоря за бездействие от страна на образователното министерство и съдебната система (и не само на тях), не твърдя тези неща без причина. Ако съответните институции си бяха на мястото, огласяването на много от документите за различни нередности в ЮЗУ, публикувани ето тук, нямаше да остане без последствия. Можете да питате Петър Дошков вярно ли е, че съдиите в няколко съдилища в Югозападния регион си правят отвод по делото, което той заведе заради уволнението си. Дори съдии, които не са били призовавани! Ей така, превантивно. Не на последно място, защото Дошков оспорва не само легитимността на уволнението си, а и легитимността на университетското ръководство.

Крайно време е да престанем да гледаме на корупцията "на парче". Днес ще обвинят един, утре друг - Вальо (Топлото), Сашо, Петкан или Драган - все едно. Днес ще говорят за един университет, утре за друг. Преподавател от Журналистическия факултет на СУ бива заснет да изисква секс срещу оценка от студентка, преподавателят е отстранен, студентката - порицана (не само от преподаватели, а и, забележете, от състуденти), че петни авторитета на университета и факултета, и толкоз. Вдига се шум около казуса с нилигитимния декан в ЮЗУ Александър Воденичаров, в резултат на активността на няколко преподаватели и медии се стига до оставката му и скоро историята заглъхва. Сега се вдига шум около УНСС, скоро и това ще се забрави. Утре ще се вдигне шум около друг преподавател и университет и огромната част от журналистите няма и да припомнят "за протокола" предишните случаи...

Всъщност, като се замисля, обстоятелството, че на корупцията се гледа "на парче", не е резултат от човешката глупост, а си има причини. Подобно мислене е характерно както за социалистическата идеология, така и за всяка нагласа, която е склонна да оправдава социалната система. Ако има насилие в училище, то проблемът е "в семейството" - родителите не си възпитават добре децата (а защо в едни общества ги възпитават "добре", а в други "зле"?). Ако има корупция, това са "изолирани явления", дело на "лоши хора". Ако студентите купуват курсови работи, то е, защото "ги мързи", а ако преподавателите не правят нищо по въпроса, то е, защото са "безсилни" (ама я се опитайте да пробутате нещо copy-paste в университет в Англия).

А корупцията (както и насилието в училище, и престъпността и т.н.) е системно нещо, тя съществува в такава степен, каквато социалната структура допуска. За да се ограничи, значи, корупцията в образованието, не е достатъчно да се уволнят няколко дребни риби. Нито да "хвръкне" някоя и друга ректорска (или дори министърска) глава. Не е достатъчно дори (въпреки че е много желателно) да се правят пълни външни одити на образователните институции. Нищо няма да се промени без осигуряване на прозрачност (защото корупцията изначално вирее в непрозрачна среда), независим външен контрол (защото понастоящем има основно зависим вътрешен и почерпен на ресторант, или пък приятелски, външен контрол), защо не и изработване на системи за външно оценяване на качеството на обучение (в университетите не е толкова лесно, колкото в училище, но не е и невъзможно). И най-вече - поставяне на студентите, които сега са сведени до средство за оцеляване на работните места на преподавателите си, в центъра на образователната система. А това, на свой ред, изисква цялостно преструктуриране на тази система. Което пък би се оказало политически много непопулярна мярка, защото би настанал един ми ти интелектуалски вой...

Вярно е, че сме в период на икономическа криза, но реформите във висшето образование и науката не следва да се свеждат единствено до въвеждане на проектно финансиране, защото, ако останалото не се промени, и проектното финансиране ще улегне в познатите ни корупционни схеми. Още повече, че за проекти, каквито има за образователната сфера, обикновено е позволено да кандидатстват само юридически лица, напр. университети. Катедри или факултети не могат да кандидатстват, защото не са самостоятелни юридически лица. Близко е до ума, че ако проектите, за които се кандидатства, се одобряват на ниво "университет", ще печелят проектите, които са удобни на ръководството (или пък са дело на самото ръководство), а за неудобните и несимпатичните едиственият изход би бил да регистрират самостоятелно юридическо лице, което пък ще ги постави в по-неизгодна позиция като кандидатстваща организация...

Засега не виждам индикации за управленска воля за борба с корупцията в образованието, дали ни остава да чакаме Европейският съюз да ни "сгащи" и за това?

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?