Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

8.07.2017 г.

Паметникът и ние, втора част

Паметникът пред НДК към 2014 г.
Снимка: CC BY-SA Mark Ahsmann, Wikipedia

Досега избягвах темата за демонтирането на паметника пред НДК, защото не ми е лесно да заема позиция. Преди 6 години писах за Паметника на Съветската армия, което настрои срещу мен и десни, и леви. Подозирам, че и сега може да стане така. От друга страна, може би няма да навреди да се чуе и една не толкова полярна гледна точка.

В общи линии съм против събарянето на паметници. Не абсолютно обаче – бих предпочела да няма паметници на диктатори, все едно дали на леви, на десни, на религиозни, на авторитарни или на тоталитарни режими. Радвам се, че в България няма паметници на Ленин, Сталин, Хитлер, Георги Димитров и ми се ще този на Тодор Живков да го няма.

Да се върна на паметника пред НДК. За разлика от Паметника на Съветската армия, той беше изграден некачествено. И започна да се разпада доста скоро след издигането си. Преди да обвинявам общината, че не го е укрепила, бих се замислила бива ли изобщо да се изграждат паметници по калпав начин.

Съгласна съм, че паметникът е/беше значимо произведение на българския модернизъм. И лично на мен като форма ми харесва/ше (абстрахирам се от патриотичните цитати по него, на които ще се върна по-късно). Бих предпочела на негово място да има нещо, което да напомня формата му – по рефлективен, а не по бутафорен начин. Имаше и такива проекти.

Не одобрявам, че на мястото на паметника ще има възстановка на Мемориала на Първи и Шести пехотен полк. Мемориалът, издигнат през 1934 г. и частично разрушен по време на Втората световна война, е създаден в контекста на период от българския национализъм, кулминирал в участието на България във Втората световна война на страната на Германия. В същия период например масово се забранява на българските турци и гърци да говорят на родните си езици, сменят се географски названия с български – Анхиало например става Поморие през същата 1934 г.

Изобщо, имам проблем с героизирането на загинали военни само на основание, че са се били за родината. За мен е важно срещу кого са се били, каква е била целта им и, не на последно място – колко хора са убили. Воюващите от всички страни на една война са в известен смисъл жертви. И убитите, и онези, на които е заповядано да убиват. Жертви в името на, често пъти, мегаломански политически амбиции.

Но да се върна на паметника пред НДК. Освен че е произведение на модернизма на късния социализъм, той всъщност се нарича „1300 години България“. Хората (сред тях и някои мои приятели), които така бурно протестират против събарянето на паметника, споменавайки името му, замислят ли се за какво става дума в него?

Наскоро в дискусия за паметника ми обърнаха внимание, че „1300 години България“ е исторически мит, при това – фактологически неверен. И действително е така – през обширни периоди от въпросните 1300 години всъщност България е нямало. Още по-сложен е разговорът какво всъщност разбираме под държава; кога възниква концепцията за държава, която с такава лекота екстраполираме повече от хилядолетие назад.

През 1981 г. тръгнах на училище – тъкмо в разгара на мегаломанските чествания на „1300 години България“, откриването на въпросния паметник. До 1989 г. образованието ми мина под знака на късносоциалистическия национализъм, възпитаването в страх и омраза към турците. (И страх и омраза към американците, които ще ни пуснат атомна бомба, затова трябва да търчим с противогази из училището и да се крием в стола, въпреки че той имаше прозорци, но това не е темата сега.)

Знаем в какво кулминира тази омраза към турците, съчетана с мегаломански национализъм – в т.нар. „Възродителен процес“, тоест в практическата депортация на над 300 хиляди етнически турци от България.

Парадоксалното е, че тези мои познати и приятели, които протестират против демонтирането на остатъците от паметника „1300 години България“, ни най-малко не са националисти. Напротив. Те възразяват срещу реабилитирането на националистическия дух отпреди 1944 г. Те разбират какво иска да каже Мартина Балева с това, че Баташкото клане е исторически мит. Те по никакъв начин не одобряват етническите прочиствания, включително „Възродителния процес“.

Защо тогава така пламенно защитават паметника „1300 години България“? Не виждам друго обяснение, освен че става дума за паметник „на соца“. В което е и второто противоречие в позицията на тези хора, според мен. Доколкото ги познавам, те не се идентифицират с тоталитарната система, нарекла себе си социализъм. Те смятат, че това, което се е случило в така наречените социалистически страни, не е било истински социализъм или комунизъм. В същото време скачат като ужилени, когато някой каже нещо „срещу соца“ или иска да демонтира паметник от времето „на соца“.

Ако паметникът пред НДК не се беше саморазпаднал, нямаше да призовавам да се демонтира и щях да заема позицията, която защитих във връзка с Паметника на Съветската армия. Аз и сега не призовавам да се демонтира, впрочем, само обяснявам защо не възразявам срещу махането на остатъците от него.

Ако не беше паметник на един мегаломански националистически мит, а беше просто „паметника пред НДК“, щях да призовавам да не се демонтира – естетически ме кефеше, дори и разрушен, с тези графити наоколо. Затова разбирам гледната точка на архитектите, които се борят за запазването му; но все пак само отчасти я разбирам, защото става въпрос за социално ангажирани архитекти.

Тези две „ако“ обаче са достатъчно значими, особено второто, за да не се включа в защитата на паметника. В същото време, не ми иде отвътре да възхвалавям и демонтирането му. Както през 2011, така и сега смятам, че за преосмисляне на миналото ни трябва да се направят много по-важни неща от събарянето на паметници, които не са направени. Шизоидно е да протестираме срещу видимите символи на един режим, а да търпим агенти на ДС във властта. Както и да обучаваме децата в почти същия национализъм, мемориала на който се демонтира в момента.

Всъщност това последното май е шизоидно само за хора като мен, защото остатъците от паметника всъщност не се демонтират, защото той е националистически. А на неговото място ще има също толкова националистически мемориал.

Ще си позволя да цитирам част от поста си от 2011 г., защото и днес бих казала същото:

„Ами не, на мен лично изобщо не ми е проблем, че стърчи. Проблем са ми нещата, които възприемам като "стърчащи" в обществото ни - национализъм, ксенофобия, полицейщина, носталгия по тоталитарните времена, тенденции за налагане на административен контрол върху всичко, липса на политическа и на гражданска култура. (...)

И ми се ще дебатът за бъдещето на този паметник да не се води от хора, които го възприемат като фалос, насочен към собствените им историко-политическо-биографични интимности - било изнасилвачески, било любовно. (...) Ще ми се, също така, ако се прави нещо, което да контрастира на паметника или да го променя по някакъв начин, да го вписва в друг контекст, това да стане с достатъчно уважение и към историята, и към градското пространсто, и към живите хора, населяващи София.“

Ще ми се и в България да има пацифистки мемориали и пространства със силни послания, каквито съм виждала в Германия например. Като мемориала на убитите евреи в Берлин, „Топография на терора“ (пак там); в Германия съм виждала и площад, наречен „Площад на човешките права“... Дори за не толкова големи пространства и с не толкова силни послания мечтая. А само да са миролюбиви, смислени и добре хармониращи с градската среда.

В тази връзка, напоследък прочетох статия на Стилиян Йотов за подмяната на паметни плочи за спасяването/неспасяването на българските евреи в София. Да си призная, това ми е по-голям проблем от паметника пред НДК, въпреки многократно по-малкия размер на плочите – толкова малък, та чак не се забелязва, когато изчезнат.



Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

Няма коментари :

Публикуване на коментар