Реификация 2.0

- И се извинявам, че пак ще съм с безумната си брада. Но друг път ще се явя без нея, обещавам.

- Е, това ти е чарът - опита се да го успокои тя.

Той се позасмя.

Хрумна й, че това би било хубаво начало на разказ. Тогава нямаше как да предположи, че разказът ще се напише сам.

Няколкодневната брада му отиваше и тя се чудеше защо му е да се притеснява за нея. Така беше и когато случайно се запознаха на улицата - все се извиняваше, че е небръснат и не си е подстригал косата.

Помисли, че ако брадата му е такъв проблем, нищо не му пречи да се избръсне. Не попита нищо. Не искаше да задава въпроси. Предпочиташе да се опитва сама да търси отговорите.

Уредиха си среща на трамвайна спирка близо до нейния блок и отидоха да поговорят на спокойствие в китайски ресторант наблизо. Седеше срещу нея на масата и тя се чудеше дали честото му примигване е тик, или мига, за да не се разплаче. Виждаше го за втори път и, както и първия, си помисли, че е много трудно да се определи цветът на очите му. Когато си кажеше, че са зелени, започваха да й изглеждат сиви. После решаваше, че са сивозелени и в същия момент се запитваше - дали пък не синеят? Не, не можеше да определи този цвят, нямаше име за него. Имаше и друга загадка в тези очи - цветът им беше абсолютно равен, без никакви шарки, без изменения към края на ириса или към зениците, като да беше изрязан от матова едноцветна материя с неизяснен произход.

Още по-трудно й беше да определи него самия. Беше дошъл преди нея и докато го приближаваше, й направи впечатление как стоеше на спирката и се оглеждаше, леко свит. Забеляза някаква странност в начина, по който се движи - като да не докосваше земята, по която ходи, като да нямаше сухожилия, кости, мускули, стави и кръв. Изведнъж й се стори, че той е призрак с пуловер, дънки и черно кожено яке.

Едва ли беше призрак - не си поръча нищо за ядене, но изпи две-три бири и хапна малко от салатата й с черни гъби. Гледаше го изпитателно. Забеляза питащия й поглед и отговори, че повечето хора са моделирани според малко на брой и строги ролеви модели - кръгче, квадратче, триъгълниче. Беше излишно да се опитва да го вписва в някой от тези модели. Не се учуди, че той прочете мислите й - още на първата им среща се случи да говорят в един глас и да довършват фразите си. С този почти непознат човек се бяха оказали чудовищно близки.

- Ами моят опит показва, - отново отгатна мисълта й той - че човешките познанства се появяват планомерно, в определени моменти. А приятелствата се случват мигом.

След този разговор се срещаха и говореха на много места. В евтини ресторантчета, пицарии, кафенета, сладкарници, на концерти, на изложби, на публични дискусии, на пърформанси. Говореха, седнали на мръсни масички в открити заведения около Орлов мост, говореха, докато ходят по улицата, говореха на спирки, под дъжда, в снега, на леда пред Ректората, на ескалатори, в трамваи, в метрото, в супермаркети, в пицария Mamma Mia, един път дори в кола на националното радио след полунощ.

- "Mamma mia, here I go again, my my, how can I resist you" - изпя той във фалцет, докато се запътваха към едноименната пицария, и добави двусмислено-дяволито - Mamma Mia е мюзикъл с участието на Мерил Стрийп.

Веднъж подметна:

- Знаеш ли какво ще си помислят, ако ме видят с теб?
- Нека ни мислят за всякакви - тя не се интересуваше какво ще си кажат другите.
- А какви сме?

И те не знаеха това. Той казваше, че са астрални близнаци. Въпреки че не бяха родени на една дата.

Но говореха. За психоанализа, за поезия, за психиатрия, за шизофрения, за приятелство, за споделяне, за приятели, за социология, за детството, за Иван Хаджийски, за самотата, за Георги Фотев, за медии, за педофили, за любов, за мастурбиращи маймуни баща и син в зоопарка и за жени, които им дават банани, за да продължават да мастурбират, за фатализъм, за Надежда Московска, за изкуство, за изневери, за животинския сексапил на Койна Русева, за музика, за книги, за травми, за Малин Кръстев, за общи познати, за поезия, за родители, за напълняване, за отслабване, за шкембета, за работа, за страха, за деца, за проституция, за смъртта, за надеждата, за Цецка Цачева, за малките радости, за Стефан Иванов, за пари, за разочарованието от хората, за остаряването, за храна, за депресии, за сънища, за големия град...

- Аз не мога без големия град.
- И аз - отговори той - но но все повече мога без жителите на този... Днес просто се втрещих.
- Защо?
- Ами нали беше слънчево - всички излезли на припек, по улиците беше ад, просто - крясъци, простотия, пияници... Като в средновековен пазар се почувствах.

Представи си как той, с походката си на призрак, се е промъквал сред тълпата, и спонтанно й се прииска да го накара да обикне хората на този град:

- А на мен все повече интересни хора ми се случва да виждам.
- Къде? - той се усмихна снизходително.
- Преди няколко месеца ядох в Халите и зяпах от втория етаж първия...
- О, аз много обичам да седя там в кафенето долу...
- ...и там една жена учеше друга да танцува. Просто посетителки. И танцуват!
- Представям си - гледал съм много интересни неща и аз там.
- Пък веднъж излизам от метрото и едно момче до мен най-неочаквано направи салто!
- Еха...
- А снощи чаках в една пицария и ме сложиха на маса до двама, дето водеха такъв разговор, че изпаднах в луд възторг.
- Охо? - за момент погледна оживено.
- От наука и технологии до Салвадор Дали и Кандински.
- О, къде има такава пицария?
- "Кривото", зад Софийския.
- Е, да - там е нормално това - отново се усмихна снизходително той.

Усети отдръпването му, но не искаше да се откаже:

- Но човек трябва да се оглежда, навсякъде може да излезе нещо интересно...
- Преди години и аз се радвах много на такива ситуации и хора.
- Сега не се ли радваш?
- Ами опитвам се да си припомня тази радост, но ми е трудно.
- Просто понякога човек вижда чаровни неща, селинджърски... - опита да сложи оптимистична нотка на разговора тя, макар да знаеше, че битката е загубена.

Все се срещаха вечер. Понякога го питаше полушеговито дали съществува и на дневна светлина. Докато една сутрин не я помоли да се видят, за да й каже нещо важно.

- Сега увери ли се, че съществувам и на дневна светлина? - опита се да се усмихне той.

Да, като че съществуваше, но пак се движеше леко свит и сякаш не докосваше земята, когато ходи. И на слънце, очите му имаха също толкова безименен цвят. Отново изпита чувството, че той е призрак - с пуловер, дънки и черно яке, този път не кожено.

- Имам и шапка - той извади от джоба си зимна черна шапка, за да й докаже, но не поиска да си я сложи, за да не му се сплеска неподстриганата коса.

Измърмори, че на следващия ден ще се подстриже. Не му повярва - той обещаваше, че "утре" ще се подстриже почти всеки път от първата им среща преди няколко месеца, въпреки че тя го уверяваше, че "тези палави кичури" му отиват. Веднъж беше казал, че ако продължават да му правят забележки за дългата коса, ще отиде на работа в бяла роба и сплетен на растафариански плитки. Тя много се смя. Нежеланието му да се впише в клишето, което професионалната му роля налагаше, й харесваше.

Беше с черната чанта за лаптоп, с която обикновено ходеше на работа. Това я учуди - той беше в отпуска този ден.

Седнаха в кафене наблизо. Търсеше точните думи да й каже това, за което я бе повикал. Накрая проговори:

- Всичко, което имам, е в това куфарче - и посочи чантата.

Тя се разплака.

На другия ден отново се видяха. Пак носеше куфарчето и, за нейна изненада, наистина се беше подстригал, беше и с нови дрехи. Изглеждаше почти неузнаваем. Само брадата го свързваше с обичайния му позанемарен вид, но на фона на цялостната промяна и тя изглеждаше някак дисциплинирана.

- Оставих си брадата, само защото я харесваш, - усмихна се - но утре ще махна и нея.

И действително - на следващия ден се появи гладко избръснат.

Откакто стана неразделен с куфарчето, в което беше целият му живот, се виждаха и говореха непрекъснато. Говореха в опушени кафенета, говореха, докато ходят по тротоара, говореха в метростанции и не бързаха да се качат в метрото, преди да са приключили с най-важното за споделяне, говореха в подлези, говореха на спирки, докато чакаха да дойде нейният трамвай, говореха в кръчмата "Мамин Кольо", където под звуците на кръшен попфолк непозната жена ги почерпи с шоколадови бонбони, защото "мамин Бойчо има рожден ден"...

Но най-често говореха в нейния дом. Когато за първи път му показа къде живее, той се впечатли:

- Твоят блок изглежда също като моя!
- И твоят ли е тухлен, на четири етажа?
- Не, моят е осеметажен, панелен.

Когато идваше у тях, вадеше от куфарчето за лаптоп пушена херинга и нискокачествено подобие на луканков салам. Обикновено тя беше сготвила. Радваше се, че успява да го накара да яде нещо, различно от долнопробните колбаси, с които се хранеше. Понякога говореха, докато станеше много късно. Тогава оставаше да пренощува на разстегателния диван в преходния й хол, а нощем се будеше и дояждаше салама.

Сутрин, минавайки през хола, тя спираше да го погледа как спи - беше толкова тих, че дори дишането му не се чуваше. Беше й споделил, че спи в утробна поза, което било признак за клинична депресия. И действително, на първата сутрин го завари свит в леглото. Всяка следваща сутрин, когато оставаше у тях, спеше все по-изпънат и по-изпънат, докато последния път го видя легнал по гръб, с разперени ръце и по-спокоен от всякога.

След като инспектираше съня му, сядаше на компютъра в кухнята и зачакваше да се събуди. След два-три часа го виждаше как влиза. Не го чуваше - той ходеше толкова тихо, колкото и спеше. Някак успяваше да се придвижва, без да изскърцат нито паркетът, нито старите панти. Просто в един момент вратата се отваряше и в стаята се появяваше той.

Сядаше на прокъсаната седалка на кухненския ъгъл. Тя му правеше разтворимо кафе. И говореха.

Говореха за роднински отношения, за семейни отношения, за приятелство, за приятели, за доверие, за споделяне, за лъжи, за любов, за Мишел Фуко, за властта, за властта в любовта, за самота, за Юрген Хабермас, за смърт, за Мишел Турние, за предателства, за депресии, за музика, за изневери, за общуване, за мобилни телефони, за секс, за интернет, за пародонтоза, за политика, за пари, за пречупени животи, за натиска на средата, за грижата за себе си...

По някое време излизаше, защото имал неотложна работа. И, въпреки че неотложната му работа винаги беше свързана с различни хора и места, винаги тръгваше към НДК.

Една вечер дойде. Изглеждаше нетипично припрян. Каза, че не може да остане дълго. Гледаше го как стои прав пред нея в кухнята и за пореден път се запита каква ли е загадката на този човек с очи с безименен цвят, който се движи в света, сякаш не докосва материята. За пореден път отгатна мислите й. Поколеба се известно време, след което от устата му се изтръгна:

- Добре, на теб ще кажа.

Гледаше го как търси подходящите думи за нещо, за което нямаше думи.

Всъщност... - продължи той и направи кратка пауза - историята е древногръцка.

Отново го погледна. Този път й го видя по-истински, по-веществен от всякога. Човек от плът и кръв, стъпил стабилно на земята, жив, топъл, с жилетка, черни джинси, черно яке и черни зимни обувки с дебели подметки. "И словото стана плът", помисли тя, докато го оглеждаше в озарение.

- Това е маска - отговори на погледа й той.
- Не, не е маска!

Не му повярва. Беше повече от сигурна в това, което виждаше.

Той се усмихна топло и разтвори широко ръце за прегръдка. Беше толкова близо - една крачка я делеше от доказателството. Затвори очи и пристъпи напред. Искаше да се убеди в реалността му не само със зрението си, а и с другите си сетива. Обгърна го с ръце.

Не усети нищо.

В нея се наежи далечна, ултразвукова тишина.

Когато отвори очи, в стаята нямаше никого.

Никой повече не го видя.

__________

*В разказа са използвани скрити цитати.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог