Реификация

Всичко беше съвършено, докато последния ден не трябваше да се преместят в друга стая.

Или почти всичко.

Освен велосипедистите.

Велосипедистите караха бързо, със самочувствие, все едно широките тротоари на Лайпциг са техни. Звънците на колелата им нахално дрънчаха, когато наближаваха трите жени, та се налагаше жените да им направят път, ако не искат да бъдат сгазени от някой немски колоездач. Жените - една по-възрастна и две по-млади (биха могли да й бъдат дъщери, но по-скоро изглеждаше, че по-възрастната им е началник), с вид на източноевропейки и говорещи някакъв славянски език, искрено се възмущаваха от безцеремонното поведение на велосипедистите.

Отне им ден или два, докато разберат, че тротоарите на Лайпциг са разделени на две части - пешеходна и велосипедна - и че те през цялото време са ходили по велосипедната част. Осъзнаването на този факт не ги накара да се примирят с положението - така де, при толкова улици, защо им е да карат колело по тротоарите? Така си мислеше жената с вид на началник на другите две и гордо продължи да върви по велосипедните алеи и да се ядосва на безцеремонните велосипедисти. Следвайки нейния пример, двете по-млади жени също не отстъпиха позиции от мястото на колоездачите.

И освен хората.

Уж Европа, уж престижна международна конференция, а хората - прости. Особено жените. Обличат се безвкусно и гледат неприятно. Как не се появи една истинска жена, а само селянки. Е, това поне даваше поводи за разговор на трите източноевропейски. Те с подчертано удоволствие и на висок глас обсъждаха жените около себе си. Славянският им език и смехът им рязко контрастираше на благоприлично скованата тишина наоколо.

Да, почти всичко беше съвършено.

Хостелът, в който бяха резервирали легла, се оказа неочаквано чаровно място - стара сграда в самия център на Лайпциг. Стаите имаха самостоятелни бани. Тяхната беше като мечта - със скосен таван и прозорче с витражно фолио, през което влизаше шарена светлина. От прозорците на административната сграда отсреща надничаха млади мъже и по-хубавата от двете млади жени не пропусна да им помаха, те ентусиазирано отвърнаха на поздрава. Сигурно и техните жени и приятелки бяха безвкусно облечени селянки. Единствено липсата на телевизор, от какъвто нямаха нужда и на асансьор, за какъвто бленуваха, докато тътрузеха тежките си чанти по изящното ретро-буржоазно дървено стълбище до последния етаж, им напомняха, че не са в истински хотел.

Последния ден трябваше да се преместят в стая за четирима.

Още с влизането в новата стая разбраха, че е дошъл краят на почти пълното съвършенство на престоя им в Лайпциг. Не бяха сами в стаята. В банята забелязаха гребен, пълен с дълги черни косми. От същите косми имаше и по пода. В следващия момент трите жени почти се сблъскаха с видимо стресната китайка, която по всичко личеше, че е толкова изненадана от тяхното посещение, колкото и те - от нейното наличие.

Трудно беше за източноевропейките да определят възрастта на китайката. Можеше да е на петнадесет или на петдесет години, но най-вероятно беше някъде между двадесет и четиридесет. Възрастта на азиатците не е нещо, лесно за отгатване. Всъщност, не беше сигурно, че е китайка. Но беше твърде вероятно. Не само заради големия брой китайци в световен план и голямата статистическа вероятност състайничката им да е една от тях. А и заради нещата, които носеше - нощница от некачествено трико, каквито се продават и по пазарите на бедните източноевропейски страни и почти без изключение са внос от Китай, евтини и доста изтъркани чорапи, които се сушаха, проснати на един стол, също подобни на китайските чорапи, които се продаваха по пазарите и сергиите на страната, от която идваха състайничките й по неволя.

Китайката (източноевропейките не поставиха под съмнение, че е китайка) смутено си заподрежда нещата. Трите жени забелязаха цигулката й и тя побърза да я прибере в калъфа. Гледаха я и си говореха нещо на висок глас. Тя не разбираше езика им, но усети, че говорят за нея и не я харесват. Чудеше се къде да се дене. Жените я улесниха, защото напуснаха стаята много бързо, след като си оставиха багажа.

Върнаха се привечер. Китайката я нямаше, ала нещата й бяха все още в стаята. Беше се опитала да подреди, не особено успешно. На пода в банята още имаше от черните й косми. На този фон беше странен начинът, по който беше постъпила с цигулката си.

Цигулката, прибрана в калъфа си, беше сложена на средата на леглото, успоредно на възглавницата и прилежно покрита с одеало така, че да е покрита отвсякъде. Приличаше на грижовно повито бебе. Или на труп на обичан човек. Труп на мъртво бебенце, сложен в ковчег, а ковчегът - скрит от лоши погледи и лоши мисли. Гънките на одеалото бяха скрупольозно изпънати.

Вече спяха, когато китайката се прибра. Не можа да заспи веднага и след като дълго се въртя в леглото, огладня. Извади единственото, което й се намираше за ядене - пакетче чипс. Отвори го и захрупа. От шумоленето на опаковката и хрупането едната от източноевропейките се събуди и започна шумно и нервно да пуфти. Пуфтенето й събуди втората, която подхвана разговор с първата, от което се събуди и третата и се включи в разговора.

Без да разбира, китайката отново почувства, че говорят за нея. Че не я харесват. Че се дразнят от присъствието й, от вещите й, от това, че яде чипс. Прииска й се да потъне в земята. Да изчезне. Зави се през глава с одеалото, за да се скрие от лоши погледи и лоши мисли.

Когато се събудиха на сутринта, от китайката нямаше и следа. Също и от вещите й. Нямаше никакъв знак, че някога е била в стаята - никакво петънце, никаква гънчица, никакъв косъм на пода в банята. Никакъв признак за друг живот, освен техния. Жалко, че и те трябваше да си тръгват. Не можаха да се порадват на неочакваното спокойствие, преди да заминат.

Затътрузиха тежките си пътни чанти надолу по дървените стълби. Така и не забелязаха незнайно как появилата се във фоайето гипсова статуя на цигуларка с дълга коса и азиатски черти.

Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог