Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

16.05.2008 г.

Кучето, наречено Сортпедерсен


Да си призная, искам моят блог да е за много неща и все ме е яд, че така става, че пиша за едно и също. Та реших да сменя дискурса и да пусна нещо разведряващо. Преди около година ме беше прихванало да пиша кратки разказчета под влиянието на един ирландски приятел. Хрумна ми да публикувам първия от тях в този блог. Всяка прилика с действителни лица и събития означава, че човек е свободен да си прави асоциации.

Та ето го разказчето.

Беше добър служител. Не можеше и едно изречение да напише без грешка, но далеч по-важно беше, че обожаваше събранията. Особено когато големият шеф присъстваше. Винаги приемаше официалната позиция на фирмата. Обичаше да притежава всичко с фирменото лого - химикалки, папки, календари, бутилки вино, вратовръзки (понякога плачеше вечер в леглото, задето не можеше да ходи на работа с някоя от онези вратовръзки - единственият повод са съжалява, че беше жена), баджове, визитки, органайзъри, CD-та с музика, изпълнена от някой от служителите, CD-та с Франк Синатра (отново с логото на фирмата, по твърде неясни причини). Иначе не харесваше Синатра. Беше пристрастена към фирмените партита, на които имаше възможността да играе хора и на които големият шеф ще я покани, когато оркестърът засвири някоя балада (доста фалшиво, но на кого му пука?), ще я притисне плътно и ще усети младите й гърди, тя ще го помоли за услуга и той ще се съгласи, след което ще му хрумне отново да я повиши.

Веднъж видя в офиса големи пластмасови папки с логото на компанията. Съдържанието им включваше повечето от фетишите й на куп - химикалки, листа с логото, по-малки папки, CD-та и някакви очарователни покани, принтирани, ах, на оризова хартия. Беше повече от шокирана, когато осъзна, че името й не беше сред поканените. Това я вкара в дълбока екзистенциална криза и на следващата сутрин забеляза първите два бели косъма в корените на боядисаната си коса.

Един ден бяхме на събрание. Седеше до мен, защото всички места до по-важните колеги бяха заети. Разбира се, не ме поздрави. Не бях от служителите, на които би се гордяла да каже "здравей" на публично място. Докато големият шеф обясняваше колко много членове на правителството са посетили фирмата ни, тя си водеше бележки на листата с фирменото лого. Всеки път, когато шефът кажеше шега, тя се смееше (с цяло гърло, та да е сигурна, че той ще забележи). Беше се научила да ръкопляска така, че всички да чуят. В кафе паузата беше първата измежду 27-те служители, които се бяха наредили на опашка да молят шефа (на четири очи) за лична услуга. После, щастлива, зае мястото си до мен, но усмивката й веднага се изпари. "Къде ми е папката? Къде са ми листата?", попита. Бях твърде заета да бъда завеяна по време на почивката, така че и казах, че не съм видяла какво се е случило с листата й. Отговорът не се оказа достатъчен за нея, та отвори папката ми и видя, че нейните листа не бяха там. Вече не беше способна да контролира гласа си: "Къде са ми листата? Аз имах важни бележки на тях! Кой ми открадна листата и папката?" Мълчах, но забелязах, че извади нещо от чантата си ("Прада").

Беше нож. С фирменото лого. Не знаех, че ги произвеждат. Схванах, че трябва да си спасявам живота по най-бързия начин. Избягах от конферентната зала, чувайки уникалния звук на двадесетсантиметровите й токчета. Което ме накара да се сетя за горкия й баща, който й купуваше нови ботички всеки път, когато счупеше токче. Токчетата се чуваха все по-близо и по-близо, ала изведнъж видях кучето.

Тя също го видя. Сортпедерсен (кучето) беше само с три крака след катастрофа и шефът имаше навика да го храни. За нея беше чест да му прави компания в това и дори сега носеше сандвич в чантата си за тази цел. Кучето я погледна с двете си влажни тъжни кучешки очи. Схвана, че Сортпедерсен ще се оплаче на шефа, ако този път не го нахрани. Така че му даде сандвича и си поприказваха известно време. Добра възможност да се изпаря. Голям късмет извадих този ден.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

14 коментара :

  1. Този разказ подсеща за много кучета и за много подобни подмазвачи, включително и за пишещия горния разказ. На какви подмазвания само са били свидетели членовете на катедрата , не е за разказване... Вече им идва времето, но все още не е днес. В аванс... Светлето е образец на човек подмазвач, според конкретните си интереси.
    Разказът навежда на асоциации и за Лазар Копринаров и за някои други от 18-те.
    Всъщност Лазар Копринаров, който е в основата на цялата мръсна кампания против ЮЗУ, захранван с документация от бившия Зам. Ректор – Димитър Димитров, дори направи официално подмазваческо изказване на Общото събрание, което днес смята за нелегитимно. А как иначе да бъде забелязан, след като 9 години е бил извън университета и не се е занимавал с научна или преподавателска дейност, а е играл ролята на дипломат, каквато дават на онези непрофесионалисти, които са извън дипломатическата сфера, но имат „някакви” заслуги. При това „дипломатствал” при няколко правителства. Сещате се какви могат да бъдат заслугите му, нали? Освен това му се е пазело мястото в ЮЗУ - при ректор, който на добра воля и съвсем незаконно му е пазел мястото. При ректор, който вместо да обяви конкурс за вакантното място, на което Копринаров да се яви, го преназначава. По силата на кой документ той му пази толкова дълго време мястото и е преназначен? Поради целесъобразност ли, както обича да говори неговата другарка Боряна Димитрова? Та за толкова време той сам се е дисквалифицирал. Нещо повече, не само е преназначен незаконно, но проявава претенции за ръководно, включително и деканско място. Да не говорим, че дори и ръководителството му на катедра е незаконно. Никой няма право да се предлага или да бъде избиран, ако няма 5 години работа в съответната катедра. А той 9 години е бил в далечна чужбина. Нали законите и писаните правила трябва да се спазват. Те обаче са за другите. Не за нас. Други е трябвало да се явяват на конкурси, а не ние. Та нали точно след неизбирането му за декан започва мръсната кампания, която първоначално е подета от споменатата другарка Димитрова под предлог за законност и приципност. Това за днес, макар че никак не е малко.
    Анонимен, но не за неверни неща

    ОтговорИзтриване
  2. То бива, бива свободни асоциации, ама...

    ОтговорИзтриване
  3. Хубаво разказче :) Нали ще продължиш да пишеш още? Да, би било хубаво да насочиш погледа си и към други неща :) Така човек за да обхване повече и повече се повдига на пръсти, а после се покатерва някъде, а накрая даже се научава да лети :)

    ОтговорИзтриване
  4. Благодаря ти. Не знам дали ще пиша още. Имам още един разказ, който може би няма да публикувам (за да няма убити) и един, който е в главата ми, но все не стигам дотам да го напиша. Нямам писателски амбиции. Пък и не отричам, че в тийнейджърска възраст съм прекалявала с четенето на Борис Виан ;-).

    ОтговорИзтриване
  5. Някаква безумна пародия веднага след разказа - анонимна при това..
    Тия жалки образи дори не смеят да се покажат с името си, хвърляйки такива абсурдни и смешни клевети..
    Не ти е лесно, Светла..

    P.S. Извинявам се, че се спирам на нещо такова странично и нищожно - просто се хванах за главата за пореден път колко жалко и анонимно действат някои хора..

    ОтговорИзтриване
  6. Уважаема Светла,

    Ама я виж тоя шеф колко добър, бе! Храни бедното сакато кученце! И го обичат хората! И то масово! Така де - хората обичат шефа! Не кученцето! В масмедиите го пише, кво!

    П.П. Светла, аз сега само на майтап, по изключение, си позволявам да говоря на "ти". Щото сме от една партия - на несъгласните, нали така. Може официално пак на "Вие" да си говорим, няма проблем. К.

    ОтговорИзтриване
  7. Ей, ама защо никой не ще да възприеме този разказ като художествена литература, вкл. и Красимир :-). Още малко и хората ще повярват в говорящите кучета.

    Тото... ми какво да ти кажа, приятелю... вече нищо не ме учудва.

    ОтговорИзтриване
  8. Светла, художественото слово служи на хората, нали така. Не само да ги прави по-възвишени - тъй де, ако може, ами и да им помага да разбират кое истина, кое не. Та, разказът щеше да е "политически по-правилен" :-), ако шефът не хранеше кучето, ами задължително го сритваше, щом го видеше.
    Нищо, де. Така, както e разказът, си постигнала по-голяма смислова интрига. Щото всеки злодей трябва да има положителна черта, нали така :-)
    Обаче що не помислиш за друг вариант на разказа - с още по-черен хумор? В който не лелката с онова в ръка гони теб, ами шефът със същото гони Сортпедерсен. А кученцето, горкото, куцука ли куцука, а в очите му - смъртен ужас! Щото за шеф по стечение на обстоятелствата току-що е назначен виетнамец!
    Ще има още по-голям съспенс! Направо трилър ще стане! И то със засилено международно участие!
    Пък и този сайт е за студенти, не е за малки дечица, нали така :-)))

    ОтговорИзтриване
  9. А, не! Шефът е Добър, много добър - знайш ли къв добър е!!! И нищичко не иска за добрините си - същински християнин. Направо светия!
    Тя, какичката с токчетата, заради добрината на Шефа се отказва и от ножа, и от хляба (сандвича) дори!
    Слава на Сортпедерсен!

    ОтговорИзтриване
  10. Красимир, говоренето на "ти" не е толкова лоша идея ;-). Що се отнася до идеите за разказа... спомних си как с един приятел англичанин писахме роман - започна се от малка историйка, която разказах, той реши да я продължи и стана дебела и широка... докато ни омръзна.

    ОтговорИзтриване
  11. Светла, това за англичанина, между нас си остава, нали така. :-) И жена ми няма да време да чете блогове, та става още по лесно. :-)
    А аз искам да кажа, че вчера се запознах с Петър Дошков - пихме биричка в "Дивака". Но това не е важно, важно е друго. И то е, че една академична лелка настояваше, че, видите ли: "Ами той Петър Дошков не е лошо момче, ама големи проблеми има, бе! Лични, здравословни и какви ли не!"
    Аз още тогава си казах: "Хайде, бе? Чак пък такива големи проблеми да има Дошков?" Ама нямаше как да споря - защото не го бях виждал.
    Сега мога да кажа категорично, че по-здрав дух от този на Дошков и по-солиден и разумен подход в дадената ситуация няма. А огромните проблеми - от всякакво естество, включително психологическо и особено морално, са при академичните лелки (и при "академичните чичовци" - комсомолски, комунистически, ритнитопковски и пр.). Казвам лелките, защото, както нееднократно е установявано, не е една, ами са повече от доста.
    Обаче хубавото е, че те вече почти са обезсмъртени - чрез един обобщен техен образ в разказа "Кучето, наречено Сортпедерсен", нали така! :-)))

    ОтговорИзтриване
  12. Като се извинявам на Красимир Кабакчиев, че изтрих коментара му (защото беше отговор на предишния, който също) изтрих, напомням, че всички спорове за научните му качества се прехвърлиха тук - http://krasimirkabakciev.blogspot.com/

    ОтговорИзтриване
  13. Светла, попитала си в моя блог защо няма коментари. Аз знам защо. Те явно предпочитат при теб "да се изявяват" - може би мислят, че така малоумията им по-лесно ще минават.

    Една молба. Не ги трий, а ги копи-пействай в моя блог. Аз също няма да ги трия, а ще им отговорям - колкото и да са малоумни (стига да не са спам).

    ОтговорИзтриване