Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

20.07.2007 г.

Здравната каса закрепостява!

(Тук е мястото да отбележа, че в този блог смятам да публикувам само снимки, правени от мен.)


Здравейте отново!

Брей, аз си мислех, че ще трябва да мине време, преди този блог да бъде хванат от търсачките. И каква приятна изненада, че тази сутрин получих коментар на предишния ми пост от самия Мишел (който, ако съдя по тракера ми, ме е проследил от Technorati). Също така установих, че има препратка към поста ми в блога на Антония "Дни". Благодаря и на двамата, както и на Явор, на когото бях пратила линк към новото ми творение. Тези първи реакции ме карат да мисля, че може би има смисъл от този "публично-личен" блог (не че се съмнявам, че от подобни блогове има нужда - просто се чудех има ли смисъл и аз да добавям един такъв).

Сега по темата. В неделя заминавам с колеги от катедрата в Лайпциг, на 29-тата световна конференция на Международното общество по социология на религията. Ще се лангъркаме до Германия с рейс (какво да се прави, бедни преподаватели сме). А аз през целия път ще треперя да не ми конфискуват лекарствата.

Работата е там, че страдам от хронично заболяване, поради което ми се налага да съм клиент на Здравната каса. Което само по себе си е повече от унизително. Изобщо,
процедурата за получаване на безплатни лекарства е изтънчен механизъм за унижаване на човешкото достойнство. Лично аз съм минала през няколко разновидности на този механизъм, защото с годините правилата за едно и също лекарство се сменят.

Първата случка, която ме потресе, беше следната:

Трябваше да представя в Здравната каса един куп документи, за да ми отпуснат лекарството, включително епикриза. Ала какво беше изумлението ми, когато, след изчакване на десетдневния срок, установих, че молбата ми е отхвърлена! Писмен мотив липсваше. Когато попитах служителката гишето, тя звънна един телефон да попита, след което ми съобщи, че в документите ми нямало първоначална епикриза. Обясних, че съм предала първата и единствена епикриза. Тогава тя пък звънна по телефона и ми предаде, че с моето заболяване би трябвало да съм болна поне от десет години и да съм лежала в болница, не било нормално са съм се разболяла на 27 годишна възраст и ми предложи да обясня писмено кога и как съм се заболяла. Така че седнах и послушно написах това, което пишеше в епикризата, която те очевидно не бяха прочели, като не пропуснах да отбележа, че не съм лежала в болница. След още няколко дни чакане лекарството ми беше отпуснато.


Особено унизително ми става обаче, когато ми се налага да пътувам в чужбина. По този въпрос съм писала и до "Капитал" преди година и нещо, но сега разполагам с ъпдейтната информация, която прави ситуацията ми още по-нелицеприятна. Голяма част от този пост възпроизвежда писмото ми до "Капитал", като съм осъвременила части от него, както и съм добавила размишления върху новата информация, с която разполагам.

Друг интересен опит с "любимата" здравна каса преживях преди година и нещо (което ме и провокира да пиша до "Капитал"). Предстоеше ми пътуване в чужбина. Тъй като лекарствата се изписват на точно определен интервал, по време на престоя ми щяха да свършат, а е опасно да спра да ги пия. Според правилата на Здравната каса обаче, нямам право да ги взема предварително. Обадих се в болницата, в която ми правеха контролни изследвания до скоро, и попитах какво биха ме посъветвали да направя. Те отговориха, че когато човек пътува в чужбина, трябва да си купува лекарствата сам. Фактът, че не преставам да плащам здравни осигуровки за този период, явно няма никакво значение. Щом не мога да взема лекарството на определената дата, проблемът си е мой.

За пет години и нещо мъкнене по опашки за заверяване на протоколи, опашки при джипито за рецепта, после чакане в точно определена аптека (защото малко аптеки имат това лекарство), така и не можах да проумея смисъла на точно определените дати за изписване на медикаменти. Веднъж на всеки шест месеца Здравната каса заверява протокол на базата на текущото ми състояние. Защо тогава трябва на всеки 25 (ни повече, ни по-малко) дни да ходя до джипито, да чакам на опашка, той да попълва куп документи и да ми даде рецепта, след което да се кача на метрото и да отида до аптеката на “Славейков”, където да ми дадат заветната опаковка, като за целта си плащам за транспорт и губя половин ден? Защо да не мога да си взема седемте опаковки за тези шест месеца наведнъж? Не мога да се сетя за друга логика, освен, че сегашното статукво гарантира постоянен наплив на пациенти пред вратите на личните лекари, от което пък те печелят, защото всеки път взимат потребителска такса.

Преди няколко месеца присъствах на конференция за мобилността на учените. Там беше поканена и една мила жена от Здравната каса (без ирония - жената не е виновна, не тя определя правилата), която надълго и нашироко ни обясняваше как да се снабдим със заветната европейска здравна карта. Да не съм луда? Защо ми е да се занимавам с още здравна бюрокрация заради застраховка, която практически почти нищо не гарантира? (Онзи ден отидох в "Алианц" и си направих страхотна застраховка, която покрива дори обостряне на хронично заболяване, както и много други екстри. И хич не е скъпа.) Както можете да се досетите, аз не издържах да слушам дитирамби как Здравната каса спомага за мобилността на учените и поставих моя проблем, за който ви разказах по-горе.

И какво се оказа! Излиза, че не само нямам право да взимам лекарства предварително, когато ми предстои пътуване в чужбина, а дори нямам право да изнасям онези, които са ми вече дадени на редовните дати! Да, правилно прочетохте. Защото, забележете, някои правели злоупотреби и продавали тези лекарства (особено инсулин) в чужбина. Щом трябва да си пия лекарствата, трябва да кандидатствам по етапния ред в... тамошните здравни каси (!) и да се надявам, че моето лекарство влиза и в техния списък!

Можете ли да си представите по-голямо безумие? Това означава, че първо, не мога да пия лекарствата си, докато пътувам към мястото на конференцията (в моя случай - ден и половина, значи пропускам три приема). Второ, трябва да минат още поне ден два в разправяне с местни здравни институции, докато ми отпуснат лекарството (ако дотогава не съм получила криза), като при това - трето, те могат и изобщо да не ми го изпишат и четвърто, практически пропускам събитието, за което съм командирована. Всичко това обезсмисля каквито и да е опити да пътувам в чужбина.

Освен ако не рискувам. Просто си взимам лекарствата и толкова. И ако ми направят на въпрос на някоя от границите, почвам да се унижавам и да мрънкам колко съм болна и как ще направя криза, ако ми конфискуват лекарствата.

В интерес на истината, специално моето положение не е толкова безнадеждно. Не съм болна от смъртоносна болест и лекарствата ми не са безбожно скъпи - 33 лева за 25 дена. Бих могла и да пробвам да си ги купя, ако ги продават извън договора със здравната каза. Но не искам. Въпросът е принципен. Защото има диабетици, които без инсулин директно умират. Има и болни хора, чиито лекарства струват хиляди левове. И те плащат осигуровки като мен и вас. Те какво, да не се ли развиват професионално?

Такива като тези хора и мен се превръщат от човешки същество в пациенти, чието естествено състояние е висенето по опашки в здравни институции. И на които не им се полага да инвестират в професионалното си развитие, да си позволят академичен (или друг) опит в чужбина. Или дори да идат на екскурзия! Щом толкова искаш чужбина, ще си плащаш лекарствата. Или умирай. На ти сега.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

19.07.2007 г.

Защо е този блог?


Привет!


Ето че и аз, доста неочаквано и за самата себе си, реших да създам личен блог, в който да се подписвам със собственото си име. Че и снимка си сложих. (Това съм аз - пиша нещо на лаптопа в кухнята, както правя през по-голямата част от времето си.) Леле! Вече две години активно блогърствам и се подвизавам по форуми, използвайки псевдоними. В анонимна глобална среда се чувствам доста по-уютно, отколкото в клаустрофобичното българско интернет пространство, където, ако не всеки познава всеки, то почти със сигурност всеки познава познат на всеки. Преди година и нещо създадох неофициалния блог на инсти
туцията, в която работя. Там също се подписвам с истинското си име, но той не е личен. И, да си призная, писането на "личен" блог, в който не съм анонимна, ме кара да се чувствам некомфортно. Най-добре ми е, когато читателите (освен ако не са приятели) не знаят нито името ми, нито как изглеждам, нито дори пола ми. И не говорят български.

Добре, за какъв дявол тогава създавам този блог?

Анонимният уют е хубаво нещо, но за мен също така е важно да изразявам позицията си за това, което става в моя свят. Защото светът не се променя сам - ние сме тези, които го променят. Ето защо е важно да не мълчим.

Конкретният повод да създам този блог е случилото се с българския блогър Михаил (Мишел) Бозгунов. За тези, които не знаят, неговата реакция на случилото се може да бъде прочетена в блога му. Разказано накратко, Мишел цитирал в блога си информация за предстоящ протест на еколози в защита на Странджа. Заради това си "прегрешение" той е привикан на разпит в Главна дирекция за борба с организираната престъпност, сплашван, каран да пише обяснения и тъй нататък. Вместо да преследва истински мафиоти и терористи, полицията се занимава с това да следи и заплашва блогъри, които просто изразяват позицията си. Вместо да се грижи за живота и сигурността на гражданите, тя "извива ръцете" на невинни хора.

Изобщо не се чувствам защитена. И най-елементарното пресичане на улица представлява риск за живота. Досега не съм виждала полицай да спре кола, която профучава сякаш е на рали докато аз чакам на тротоара с минути. Инсталираните камери по улицата като че служат да следят такива като мен, а не нарушители на пътя, наркодилъри и мафиоти.

Затова, ще пиша в този блог за нещата, които ме ядосват. А аз се ядосвам често. Ако искат, "анти-терористите" могат да следят и мен. Аз пък си имам тракер, тъй че ще следя кой ме следи.

Този блог е отворен за коментари. Чувствайте се добре дошли да изразявате мнението си.

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?