Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

5.10.2011 г.

"Уникалното, типичното, самоубийството и световната литература" (историята на едно заглавие)



В ръцете си държа едва-що излезлия от печат сборник "Проект Смърт" на издателство "Сиела". В него са събрани текстове, посветени на смъртта, създадени от, както е написано на задната корица, "журналисти, писатели и университетски преподаватели". И от моя милост, която не съм нито едно от трите.

Идеята да бъда включена в сборника беше на Стефан Иванов. Предполагам, че по този начин се е опитал да ми осигури (авто)терапия. Или поне по този начин подходих към писането аз. Като се надявах (и продължавам да се надявам), че изговарянето на травмата може да бъде полезно и на други хора, които са преминали през подобен опит. Благодаря на съставителката Пепа Витанова, че прие писанието ми и че стоически изтърпя дългата битка за заглавието. А ето и предмета на битката:

Преподавателят ми по социология казваше, е че "майстор на неподходящите заглавия", може би съм научила и това от него. Първоначалното ми заглавие беше "Уникалното, типичното, самоубийството и световната литература". Харесвах си го, понеже отговаряше на съдържанието - през цялото време се опитвах да проигравам диалектиката на уникалното и типичното във връзка със самоубийството и с позовавания на "световната литература". Затова се изненадах, когато получих от Пепа Витанова писмо с предложение да си сменя заглавието с "Приятелите ще ме (ни) преживеят". Имаше и още един вариант. Моето звучало като научна публикация, а другите заглавия били по-литературни. Второто предложение отхвърлих категорично - приемането му, в моите очи, щеше само да увеличи и без това прекомерната сълзливост на текста. Първото ми се стори неособено коректно с оглед на съдържанието. Защото какво, по дяволите, означава "да преживееш" - така неимоверно се олекотява тезата ми.

Временно удържах победа - Пепа Витанова се съгласи, че заглавието ми си е "точното заглавие". Ала, не щеш ли, на премиерата на "Възможните майки", на която се запознах на живо с нея, тя мило и меко ме "срази" с един последен аргумент - визуално, на фона на останалите заглавия, моето е поне два пъти по-дълго. Ето какво е заглавието на Стефан - "Дългият залез". Ето какви други заглавия, кратки и хубави. А моето? На това вече нищо не можах да кажа. Държа си на заглавието, но уважавам и желанието на съставителя да постигне синхрон и да създаде приятно общо пространство. Разбрахме се да помисля за по-подходящ вариант, ако не, да си остане "Приятелите ще ме преживеят". Не измислих нищо по-умно - написването на нещото (не знам дали може да се нарече "есе") ми беше достатъчно мъчително, не исках да се връщам към него. И си остана така, по моя вина. Ако бях положила усилие, може би щях да стигна до поносимо предложение, например: "Да преживееш?".

И сега, като гледам умотворението си в сборника, ми е трудно да си го чета. Не знам как би реагирал на него един външен читател. Дано да се намерят и такива, за които написаното да им подейства, както казваше Борислав, "лечебно". Малкото близки хора, които са го чели, реагираха различно - някои го харесаха, други се уплашиха за мен. Страхът е неоснователен, явно съм се била поизсилила в опитите си за автотерапия. Затова не смея да ви препоръчам да го прочетете.

Трудно ми е да чета и другите текстове в сборника (въпреки че тях ви препоръчвам от сърце), но го правя с настървение. Там съм в компанията на автори, някои от които познавам - Стефан Иванов, чието есе прочетох още преди публикуването му, Момчил Миланов (четох го в понеделник на "Орлов мост" и не можах да вербализирам защо получих усещане за Мишел Турние - не става дума за подражание, а за нещо по-дълбоко), Людмила Ламбовска (много силен текст), Калин Терзийски (още не съм го чела), самата Пепа Витанова (също много силен текст) и може би пропускам някого, както и на непознати, с които обаче искам да се запозная, като Любослава Русева и други.

Не бих го пуснала текста си тук, в блога, въпреки че договорът с издателството ми дава това право. Нямам по-лична публикация от тази. Знам, че не всичките ми читатели са добронамерени, че има и такива, които ме четат единствено за да злоупотребяват. Ако искат да ми ровят в душата, ще им се наложи да се изръсят 12 лева, а те едва ли ще искат да се минат. Знам и какви хиени могат да бъдат някои пишман медии. Надявам се, че "журналистите" в тях ги мързи да четат нещо, което не могат да намерят в Google, и да цитират без копи-пейст. И - най-вече - не искам да публикувам в Интернет текст, което ще улесни връзките между определени думи в него и други, които съм писала извън него, в търсачките и в главите на читателите ми, включително и добронамерените от тях. Самото публикуване в блога би поставило написаното в контекст, различен от желания от мен.

Ще цитирам само финала (със значителни съкращения), защото е най-оптимистичната част на писанието (или песимистичната, зависи как го гледате):


Най-важното, което се случи с мен (...), е, че за първи път смъртта престана да ми изглежда толкова абстрактно-метафизично страшна. (...) Не че я желая. Не че не предпочитам, когато дойде (желателно – когато вече съм толкова стара, че ми е омръзнало да живея), да е бърза и безболезнена. Но тя стана вече по-човешка, някак по-цветна и по-топла (...). В същата степен животът загуби откъм човешкост, цветност и топлота. Промяната не е фатална в количествено отношение – животът още е по-скоро топъл, цветен и човешки, а смъртта още е по-скоро ужасяващо безформена. Но промяната е качествена. И знам, че е началото на тази тенденция, която ще ме отведе от другата страна на живота. Така, както води и други хора.

И както многократно е описвано в световната литература.


Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог


Ако написаното/видяното ви харесва, защо не цъкнете на сърчицето?

Няма коментари :

Публикуване на коментар