Ретроспекция

Благодаря ви, че сте с Неуютен блог и във Facebook:

Благодаря ви, че не ме следите, а ме следвате:

Благодаря ви, че сте моето отбрано общество:

30.08.2024 г.

Смъртта като отработена процедура



Отиде си един от най-важните хора в живота ми. Човек, чиято личност се отпечата в мен още когато бях на 13. И чийто печат никога не избледня.

Не бях до тази личност през последните (и впрочем през повечето) години през живота ѝ. Не знаех за болестта, не оказах подкрепа – дори морална. До нея са били близки хора, които имат далеч по-голяма легитимност от мен да скърбят.

И все пак и аз скърбя. 

Но в някакъв момент ще започне да ми просветва. 

„Това е едно от най-ужасните неща – че можеш да преживееш скръбта и се налага да продължиш“, писа ми скъп приятел днес.

И да, след като си отидоха вече не един и двама скъпи хора, знам, че е така. 

Човек се научава да се справя и със със скръбта, и с липсата, и с вината. Е, ако не във всички случаи, то в повечето. Ако не успее да ги преодолее, си ги опитомява. Превръща си ги в нещо като домашни любимци. Постоянни спътници, с които понякога си общува. Аз вече си имам цяла менажерия.

А ако починалият не ни е бил толкова важен, може да напишем някой и друг съболезнователен коментар, евентуално да пророним някоя сълза, и... продължаваме напред. 

Защото толкова хора покрай нас умират и вече нямаме психическия капацитет да изпадаме в екзистенциална криза за всеки един от тях. 

„Което може и да е облекчение за отишлите си – надали искат да причиняват болка с липсата си“, рече скъпият приятел, с когото си писахме днес. 

От известно време насам си мисля, че така ще е и с моята смърт. Ден-два ще циркулират постове из фейса (ако тогава още има фейс) що за човек съм била. Малкото ми наистина близки хора (ако са останали такива) ще пострадат повече. Но и те ще продължат напред. 

Защото животът си иска своето. 

Докато в един момент просто свърши. 

Да си мисля такива неща някак ме смирява. Осъзнавам, че не съм толкова важна. И скръбта ще отмине. И вината ще отмине. И аз ще отмина.

Друго, което си казвам в последните години, когато се ядосвам за разни глупости, е – когато умирам, за това ли ще мисля? Определено помага. 

И какво излезе? Скърбя и в същото време редя мъдри мисли. Някакъв оптимизъм почва да се прокрадва. 

Може би и това е част от преработването на скръбта. 

Колкото и да не искам да я преработвам в момента. 

Но проклетият живот си иска своето. 

Creative Commons License Правила и съвети за препечатване от Неуютния блог