26.12.2012 г.

Музикален сандвич


Primus - Jerry Was A Race Car Driver


King Crimson - Elephant Talk


Primus - Hamburger Train

Тази музикална асоциация съвсем не е нова, но ме осени чак сега. Има си чар човек да открие някои неща на стари години...

Давам си сметка, че човек трябва да има, хм, доста особен музикален вкус, за да му се понрави този пост. Затова ще се радвам, ако "сандвичът" ви е харесал, да дадете знак - с коментар тук или другаде по ваш избор, лично съобщение или каквото прецените.

24.12.2012 г.

Кока-Коледа 6


"Единственото решение - живот."

Димитър Воев

23.12.2012 г.

Активно вреден

Има теми, за които се чувствам длъжна да говоря, и една от тях е изборът на нов Главен прокурор.

За Борис Велчев мога да кажа, че беше по-скоро пасивно вреден главен прокурор. По време на неговия мандат не само не се случиха кой знае какви действия от страна на прокуратурата по отношение на организираната престъпност, особено в частта на срастването ѝ с държавата. Лично за мен по-неприятното, но не без връзка с първото, е знаковата липса на активност по дела, свързани с нарушението на човешките права и престъпленията от омраза. Тук бих споменала два емблематични случая, с които съм лично ангажирана - убийството на Мишо (Михаил Стоянов) в Борисовата градина и побоя в трамвай 20 над младежи, отиващи на митинг в защита на чужденците. Не е трудно да се споменат и други подобни случаи.

Що се отнася до Сотир Цацаров, боя се, че той ще бъде и активно вреден главен прокурор. Неизменно свързвам името му с друг случай, с който се ангажирах лично - задържането на Максим Савов по напълно скалъпено обвинение и делото срещу него. Накрая Максим Савов беше оправдан от Върховния касационен съд и, живот и здраве, ще осъди България в Страсбург. Естествено, казусът с Максим Савов съвсем не е единственото, което може да се каже за стила на Сотир Цацаров. Но е показателно за този стил - стил, в който системата не възпроизвежда справедливост, а най-вече себе си, мултиплицирайки собствените си порочни практики.

При всичките си кусури, Борис Велчев беше общо взето благ главен прокурор (вярно, че твъде благ понякога, до безхарактерност) и на фона на предишните двама ми беше даже симпатичен. Още обаче помня ерата на Никола Филчев и знам, че ако в България главният прокурор реши да "коли и беси", обществото става безпомощно. Не мога да очаквам професионализъм и справедливост от обвинението и съдебната система, освен в случаите, когато не се засягат определени интереси, и/или комфорта на самата система. Не мога да очаквам свобода за медиите, блогърите и де-що има независими гласове. По улици, социални мрежи и където и да е. Не мога да очаквам, че ще се изгражда съдебна култура на защита на човешките права. Което ми е особено болезнено, защото в последните години имаше и добри прецеденти в тази посока. Не мога да очаквам разделение на властите; не мога да очаквам дори подобие на защита от произвола на държавата на национално ниво.

Очаквам много, много дела из европейските съдилища и санкции срещу България от различен порядък - от отделни дела до наказателни клаузи.

И смятам, че е много важно да не преставаме да говорим, макар че оттук нататък ще е доста по-лесно да мълчим.

20.12.2012 г.

Тематично, с намигване



Масовите истерии "не са моята чаша чай", както казват англичаните. Но отдавна чакам този ден, за да ви поздравя с едно от любимите ми български парчета от поледните години - "Преди края" на група "АС". С особено удоволствие прилагам текста:

Преди края

Да не забравя
Да оправя кревата, да полея цветята
Преди края
Да събера прането, да дръпна пердето
Преди края
Да изключа печката, да взема витамин от аптечката
Преди края
Да позяпам телевизонни телета, да хакна нещо в нета
Края преди края преди края (4)

Преди края на света
Искам да свърша няколко неща
Преди края на света
Искам да е всичко по реда

Да не забравя
Да дупча билет в транспорта, да пусна тото за спорта
Преди края
Да платя месечната сметка, да купя за колата винетка
Преди края
Да я заредя с бензин, да пазарувам от евтиния магазин
Преди края
Да преям със салам сам, да повърна и пак да ям

Защото и без това и на всичкото отгоре (8)
Края преди края преди края (4)

Преди края на света
Искам да свърша няколко неща
Преди края на света
Искам да е всичко по реда

Да не забравя
Да отида на работа пръв, да се боря пред шефа кат' лъв
Преди края
Нормите да препокрия, трябва да съм най-добрия
Преди края
Да се върна в къщи уморен, да направя график за утрешния ден
Преди края
Да не ти се обадя с разговор в чужбина, да заспя с дрехите, за да си почина
Края преди края преди края (4)

КРАЯ

17.12.2012 г.

Не е само оръжието

След поредното масово убийство в Щатите за пореден път си мисля, че ако зависеше от мен, хората нямаше да имат право да притежават оръжие, а само да ползват и да им се дава за строго определени случаи - изпълняване на професионални задължения, спорт и т.н. И след изпълнението на дейността да се връща някъде на съхранение. По същия начин, по който се постъпва с лабораторни, медицински и прочее небезопасни субстанции и устройства.

Знам, че това не би спряло убийствата. Ако на някого толкова му се убива, има достатъчно незабранени вещи, които могат да послужат за тази цел. Не е нужно да се притежават устройства, предназначени специално за убиване; и особено - улесняващи убиването на много хора. И - по-важно - не приемам държавата да легитимира правото да притежаваш нещо, предназначено за убиване.

В същото време, знам, че правото да се притежава оръжие съвсем не е единствената предпоставка за масови убийства. По този повод Юлиан Попов прилага в блога си статистика, която ме накара да се позамисля. И в САЩ, и във Финландия, и в Швейцария има висока степен на притежание на лично оръжие. Но в САЩ стават над седем пъти повече убийства (изчислено на 100 хиляди души), причинени от огнестрелно оръжие, отколкото във Финландия. Въпреки че притежателите на оръжие във Финландия са процентно малко под два пъти по-малко от тези в САЩ.

Не е само до притежанието на оръжие, а и до културата, ценностите и как тези ценности се променят в определени социално-исторически контексти.

Един мой американски приятел, вярващ католик, твърдеше, че Христос учел да не се убива, освен когато човек защитава личната си собственост. Това убеждение е някак дълбоко вградено в американската култура - че частната собственост е в известен смисъл по-важна от живота. Не че всички американци го споделят, разбира се. Ала е част от духа на тази страна.

Сещам се и за понятието "loser", също типично за американската мисловност. На български нямаме адекватен превод на тази дума. "Загубеняк" е по-скоро нещо като "смотан", а "неудачник" - такъв, който няма късмет. Докато лузърът сам си е виновен, че е лузър. Ако работиш здраво, ще успееш. Ако си се провалил, то е поради собствените ти мързел, безволевост и т.н. Струва ми се, че тук прозира и някакъв имплицитен калвинизъм - хората са призвани или осъдени, а осъдените са и виновни, че са такива, и не заслужават никаква милост, понеже така и така ще горят в ада.

Финландия, от своя страна, като уважаваща себе си скандинавска страна, е характерна с ценности като зачитане на достойнството на всеки човек, даване на равен шанс на всички и т.н. Оттук - макар притежателите на оръжие също да са много, употребата му не е така честа.

В предишния си пост писах, че в България човекът като такъв не е ценност. Ето защо смятам, че и тук правото на притежание на оръжие е, меко казано, вредно. Отделен въпрос къде и кому може да помогне то... аз не виждам особена полза. Има средства за самозащита, които не убиват.


10.12.2012 г.

За човешките права - отрезвяващо


Днес е Международният ден за защита на човешките права.

Важно е да се говори за човешки права, и то в България, където такова нещо като "ценност на човека като такъв" не съществува. Където понятието "човешки права" е толкова аморфно, че се бърка - дори от професионалистите, призвани да ги защитават - с всякакви други форми на гражданска активност.

Не всичко, което е достойно за душата, а още по-малко това, което е извор на масов ентусиазъм, е поради този факт "човешки права". Човешките права могат да изглеждат и гадни и съвсем не вдъхновяващи. Например правото на циничен убиец на невинно сладичко детенце да не бъде съден на базата на неправилно събрани доказателства, дори тези доказателства да са единственото, което доказва вината му.

Когато има социална чувствителност, че и това е човешко право, че гнусният убиец и сладкото детенце са еднакво хора, говоренето за човешки права ще има смисъл отвъд трупането на някакво его или усвояването на някакви пари.

От друга страна, самият дискурс за човешките права неизбежно е ограничен. Той е плод на определен исторически период и съдържа определени очевидности за това що е човек и що е право.

С типичната нагла липса на усет за контекст, характерна за универсализма на Модерността, този дискурс се налага върху всички времена и култури. В рамките на този дискурс е голям проблем, че жените през Средновековието или жените в ислямския свят "нямат права", но не е проблем, че на някои хора се отказва основното човешко право на живот, защото други имат, например, основното човешко право на собственост. Не е проблем, че в името на човешките права се правят войни и се убиват хора.

Дискурсът за човешките права ни моделира по свой политически коректен образ и подобие. Той ще даде на децата правото на невинно детство. И ще включи в действие цялата принуда на съвременния информационен паноптикум, за да предпази невинните деца от правото им на детска сексуалност. Понеже според същия дискурс такова право не съществува.

Накратко - повече дискурс за човешките права в България ще ни дойде добре, но нека не забравяме, че и той не е всичко. И да го ползваме с мярка и - най-вече - с рефлексия.

Може би не точно това очаквахте да прочетете на днешния Международен ден на човешките права. Но този блог все пак се води Неуютен. Отстоявам го като пространство на свобода. Понякога свободата е и неуютна.

Използвам случая да анонсирам, че се каня да възродя рубриката "недисциплиниран дискурс". Настоящият пост е първата стъпка от този процес.

п.п. А снимката е правена в Любляна.

8.12.2012 г.

Честит 8 декември, драги студентки и студенти!



Нямала съм такъв Осми декември, но малко по-големите от мен са имали.

Не ми остават много сили за блогване напоследък. В свободното си време съм потопена в кашлица, бас и - най-вече - в собствен сос.

I'll be back.

1.12.2012 г.

Ноева Генерация


Софийски университет, Ректората, някъде между входа откъм двора и Втора зала, перваз на прозорец. Изобразено със слънчогледови семки.

Моите поздравления за анонимните автори.

25.11.2012 г.

Доматен миш-маш

За разлика от доста хора, някои от които познавам и уважавам, нито се включих в т.нар. "доматена революция", нито ѝ симпатизирам.

Ще обясня.

Смятам, че над 40 полицаи, пратени за един човек (не казвам "поет" или "дисидент", защото пред закона всички би трябвало да са равни), въоръжен с шест домата, е излишна демонстрация на сила. Не одобрявам превръщането на България в полицейска държава. Не одобрявам, че полицейщината се насочва към хвърлящите домати, изпълнителите на песни с "неправилни" текстове и снимащите спящи полицаи, докато онези, които отричат правото на живот на цели групи хора, които пребиват и убиват различните от себе си, остават незнаказани.

Но.

За мен е неясен смисълът на протеста. Във Facebook събитието "Доматена революция" той е формулиран така:

Протест срещу 23те години безумия! Само една Томатина ще ги оправи! На 20-ти ноември отряд от 40 милиционери арестува известния дисидент Николай Колев - Босия пред парламента заради това, че е хвърлил домат по сградата на Народното събрание.В знак на солидарност,взимайте торбата с доматите!

А ето как се обосновава смисълът му в групата "ТОМАТИНА":

Само една Томатина ще ги оправи! На 20-ти ноември отряд от 40 милиционери арестува известния дисидент Николай Колев - Босия пред парламента заради това, че е хвърлил домат по сградата на Народното събрание. 
На 14 ноември Босия публикува отворено писмо до институциите, в което се заканва да хвърли 6 домата срещу знакови сгради на институциите като политически протест срещу атмосферата на·"корупция, престъпност, беззаконие, деморализация, безотговорност, грабежи и липса на информация". 
Да го подкрепим!

От тези формулировки за мен остава неясно за какво е протестът. Против излишното прилагане на полицейска сила? Ако е така, нямам нищо против. Само че не виждам да го пише. Не става ясно за какво е солидарността - че Босия е арестуван, или за друго. Вместо това пише за някакви 23 години безумия, както и цитат от писмото на Босия, в който се споменават "корупция, престъпност, беззаконие, деморализация, безотговорност, грабежи и липса на информация".

Извод - протестът е против всичко, което не се харесва някому. И за което се държат отговорни само институциите, не и обществото, сред като срещу тях са насочени доматите. А как "Томатина"-та ще "ги оправи" и кои "ще оправи", не става ясно.

Работата подозрително ми прилича на известната Facebook инициатива "Национален протест срещу безобразията в България", която се е превърнала в сбирщина на националисти, расисти, хомофоби и други подобни, с които не бих искала да имам нищо общо. Хипотезата ми беше, че на доматения протест ще е много вероятно да има представители на ей такива групи:

- хора, които дежурно ходят на протести, защото смятат, че властта трябва да ги "оправи" и че от тяхното действие или бездействие (освен викането по протести) нищо не зависи
- хора, които протестират срещу "циганската престъпност",  "ислямизацията", гей парадите и прочее
- хора, които използват случая, за да хвърлят някой и друг домат и да се почувстват значими
- хора, които уважават Босия в качеството му на дисидент
- политици от "зората на демокрацията", които имат потребност отново да се почувстват значими
- гневни антикомунисти
- може и някой гневен комунист за цвят (то в идеята на протеста нищо антикомунистическо няма, строго погледнато)
- дежурни участници в протести - пенсионери
- дежурни участници в протести - късо подстригани младежи
- хора, които познавам (виртуално или реално, в повечето случаи и двете) и уважавам; и които свързват протеста с каузи, за които те самите се борят
- други хора, които свързват протеста с всевъзможни други каузи, които са им на сърцето.

Много внимателно си подбирам протестите. Опитвам се да ходя само на такива, чиято кауза ми е ясна, свързана е с човешките права, и на които е минимална опасността да се засека с представители на групи, с които не бих искала да пребивавам на едно място.

Иван Бедров публикува в блога си видео от доматения протест, което потвърждава хипотезата ми в немалка степен. Сред множеството забелязах хора, които познавам и уважавам, хора, значими в политическия ни живот "в зората на демокрацията", късо подстригани младежи, познати антикомунисти и такива, които не мога да идентифицирам какви са и няма как да знам каква им е мотивацията. Скандираните лозунги - известните от 1989 нататък "Мафия!" с щипка "Убийци" и - не на последно място - доста по-новия слоган "Бойко Борисов п*едерас, п*едерас". Ако правилно си спомням, този възглас беше въведен от неонацистчетата, след като стана ясно, че призивите им провеждането на последния София прайд да бъде забранено няма да постигнат успех.

Радвам се, че не се включих в "доматената революция". Не бих допуснала да бъда идентифицирана с хора, които скандират "п*едерас".

И смятам да продължавам да си подбирам протестите много внимателно, с риск да ходя все на малобройни такива, както обикновено се и случва.

Надявам се да ме разберете правилно. Не съм против хвърлянето на домати срещу държавните институции по принцип. Има каузи, за които и аз бих хвърляла, бих правила (и съм правила) и по-рисковани неща, стига да не са свързани с насилие.

Стига смисълът да ми е ясен и да го споделям.

22.11.2012 г.

паркът като права линия

Права линия към хипнозата
после обратно

Година по-късно
сърцето позна мястото преди мен
и извика


24 ноември, 2011

20.11.2012 г.

тайният път



отпивам глътка чай без захар
тайният път
на реката на тайните
се завърта в кръг
мъж върви към реката
за да отплава
към други екзистенциални хоризонти
където всичко е почти 42
седем сезона по-късно
мъж върви към реката
по релсите на метрото
намира я след 825 волта
техническа авария
казва жената на гишето в метростанцията
влаковете закъсняват 30-40 минути
прибираме се с трамвай

отпивам глътка чай без захар
тайният път
на реката на тайните
се завърта в кръг
и ето ме на 14
вали сняг
болна съм
кашлям
тя ме води на сладкарница
студеното лекува
казва
дава ми да изям
две мелби и един сладолед
оздравявам
защото ѝ вярвам
после отиваме на гости у нейна приятелка
която ни черпи с палачинки
и чай
тя казва
(не приятелката, а тя)
интелигентните хора пият чай без захар
пия чай без захар
защото ѝ вярвам
след 24 години
мъж върви към реката на тайните
по релсите на метрото
в същото време
срещам приятелката ѝ
която не помни
палачинките
чая
и мен
тя
(не приятелката, а тя)
била сменила работата
била добре
а аз отново съм на 14
и се връщат
обич
въпроси
ревност
болка
нямам смелост да ѝ се обадя
предавам поздрави
тръгваме си
влизаме в метростанцията
техническа авария
казва жената на гишето
влаковете закъсняват 30-40 минути
прибираме се с трамвай

отпивам глътка чай без захар
тайният път
на реката на тайните
се завърта в кръг

15.10.2012

***
П.п. И едно много по-хубаво стихотворение със същото заглавие.

16.11.2012 г.

Не можете да си го купите



... но можете да си свалите целия архив на "Wozzeck и Чугра" (600 мегабайта) легално и безплатно, ако кликнете тук.

Това е важното, което имах да ви кажа с този пост. Ако ви се четат подробности, може да продължите, ако не - приятно слушане, ако ще слушате, ако не - приятно каквото ще правите.

***

Не ми е за сефте да откривам ценни музики с няколко десетилетия закъснение. Откак гледах прекрасния филм на Енил Енчев и Иво Христов "Нова генерация и приятели", така затънах в музиката на "Воцек и Чугра", че сама не мога да се изкарам оттам.

Та тия дни, докато ровех из нета да обогатявам познанията си за групата, попаднах на страница, в която се предлага целия ѝ архив на CD за баснословната сума от... 6 лева (общо взето колкото да се покрият цената на диск и разходите за куриер). Тъй като страницата е правена преди пет години, не бях сигурна дали предложението още важи, затова писах на посочения адрес. Не беше изненада, когато получих съобщение, че писмото не е пристигнало.

Но определено беше приятна изненада, когато безценната Жюстин Томс ми даде мейла на Георги Маринов от групата. Препратих му писмото си и - нова приятна изненада - получих отговор, че до края на седмицата архивът ще бъде качен в интернет за безплатно сваляне. Попитах дали все пак няма възможност дискографията да бъде купена. От отговора ставаше ясно (отговорите са от името на групата - в множествено число, първо или трето лице), че не ми е разбран въпросът и получателят е останал с впечатление, че не искам емпетройки от интернет, а емпетройки на диск. Когато го преформулирах, получих: "Wozzeck & Чугра никога не са имали комерсиални амбиции". И обещание за прати линк, след като бъде качена дискографията. Получих линка след два дена. Завари ме на летището в Мюнхен, на път към прекрасната Любляна. Заради хотелския нет още не съм успяла да сваля архива .

Замислих се, че желанието ми да купя архива на групата всъщност беше много тъпо. Първо, няма как дребната сума, която бих отделила (каква ли сума не би била дребна за такъв архив) да стигне до всичките ѝ членове. До Димитър Воев със сигурност няма начин да стигне. Второ, става въпрос за група, която никога не е търсила не само печалба, а дори признание. Ала затова не се е ограничавала нито в текстовете си, нито в експерименталността на музиката. Не се е съобразявала с нищо и никого. За цялото си съществуване е имала една концертна изява, а "албумите" си е "издавала" така:

Самите албуми са празни касетки, с които разполагат в момента. Когато дадена касетка свърши – завършва и албумът. Надписва се името му и се взима друга касетка. По този начин дължината на албумите зависи от размера на наличните касетки. Някои са само с две песни, други - по 90 минути. С времето записите, които започват на шега, стават по-сериозни и за отделните албуми се прави някакъв предварителен план, който определя общата тема на парчетата. Понякога някои парчета, които са класически, дори се репетират. (...) Музиката предимно е импровизирана (понякога дори и текстът се импровизира в процеса на изпълнение). Всички на шега я наричат “затворена музика”, защото изпълнението е затворено от околния свят за лично ползване и музиката може да бъде оценена само от някой, който активно участва в създаването ѝ.

Замислих се и че рядко се случва някой да иска да е некомерсиален. Самата аз панически бягам от всякакви възможности за комерсиализиране на блога ми - като се почне от реклами и се стигне до блогърски почерпки. "Wozzeck и Чугра", разбира се, са на светлинни години по-напред с некомерсиалността от популярното ми блогче (щом е популярно, значи все пак е поне малко комерсиално, макар и не във финансовия смисъл на думата).

Какво може човек да направи за една група, ако тя (или за това, което е останало от нея) не ще пари? Да я слуша. Да я оставя да му говори. Да я разпространява. Да прави неща, белязани от музиката ѝ. Нищо няма да е достатъчно, но именно заради това много може да бъде направено. Повече, отколкото да дадеш 6, 20, 50 или 100 лева.

Лично аз смятам да обърна и сериозно внимание на "Трендафил и Чугра" - съвременна производна група на "Wozzeck и Чугра", в чията музика също сериозно потънах, след като ги видях като подгряваща група на Tuxedomoon (едва ли би могло да се намери по-подходяща). В наши дни, когато уж няма толкова табута, колкото е имало през 80-те, е трудно да правиш изкуство, което да прекрачва границите - най-малкото, защото границите е трудно да бъдат дефинирани. "Трендафил и Чугра" обаче, като достойни наследници на легендарната банда, следват единствено собствените си хрумвания и успяват да правят неща, които да карат мнозина да се чудят: е какво е това - докато вокалът чете прогнозата за времето, басистът свири с ножовка вместо с лък? Това може ли да е музика, може ли да е песен?

Е, да млъквам вече. Оставям ви с парчето с ножовката и прогнозата и ви пожелавам лека нощ (или добро утро, добър ден... в каквато част от денонощието ви заварвам).



12.11.2012 г.

Експониране на смисъла

Началото на работната седмица ме посрещна с кратко писмо, което ме замисли дълбоко. За границата между смисъла, общуването, обичта, това да цениш някого, от една страна, и търсенето на "евтина популярност", потребността да се чувстваш велик или да караш другиго да се чувства велик, от друга. И за условията, при които понякога не се прави разлика между първото и второто.

Докато се чудя как по най-адекватен (и който не увеличава количеството на световната болка) начин да отговоря на писмото, се сетих за един особено скъп на сърцето ми пост от първия блог на Борислав. Постът е почти на пет години, още от времето, когато с Боби си пишехме коментари на "вие". Досега не съм го пускала тук по две причини.

Първо, в него има линкове към други постове от несъществуващия му вече блог, които постове не смятам за нужно да възстановявам, защото са свързани със специфични контексти. Но без тях се губи част от посланието.

Второ и по-важно, не бих искала някой да остане с впечатлението, че го опубличностявам, за да се "почувствам велика", заради някаква "евтина популярност" на гърба на Боби. Думите му са ми скъпи в личен и много човешки план.

Сега обаче май имам нужда този пост да види бял свят. Именно заради разликата между човешката ценност и човешкото общуване, от една страна, и желанието "да се чувстваш велик", от друга. За по-голяма яснота ще пусна и двата коментара към него.

Приятно, надявам се, четене:

Експониране на смисъла

Вечерта на Игнажден някои от най-близките ми приятели и колеги настойчиво ми зададоха въпроса какъв точно е смисълът на съществуването на моя блог.

Тъкмо бях започнал да пиша дълбокомислени и добронамерени обяснения как блогът е израз на воля за адекватно присъствие и участие в новата публичност, как той е особен вид двупосочна интерактивна комуникация и т.н., когато видях, че отговорът е дошъл сам. От академичните среди:

В блога на Светла Енчева*

Както изобщо не е трудно да се забележи, нито госпожа Светла Енчева (на която от сърце благодаря за жеста), нито аз, сме се захванали да поддържаме блогове, за да се почувстваме велики. Ако някой успее да ми посочи пред кого точно трябва да се почувствам велик, обещавам да положа всички титанични усилия, на които съм способен, за да изживея това високопоставено чувство.

Понеже то (чувството за величие и превъзходство**) явно е единственото общо място в съвременната българска култура***, което все още продължава да произвежда някакво смътно подобие на смисъл.

26.12.2007, 21:11
__________________________
На това място имаше скрийншот от въпросния ми пост. Блогът ми през 2007 изглеждаше доста по-различно; скрийншотът не е запазен.
** Тук имаше линк към вече несъществуваща публикация.
*** И тук имаше линк към вече несъществуваща публикация.


Коментари:

Светла: Сакън! Моля Ви, не ме асоциирайте с “академичните среди”. Личният ми блог няма за цел да утвърждава “академичното” ми битие. Когато го създадох, сложих цялата информация от профила си в sidebar-а, защото исках да е много очевидно, че не съм анонимна. Преди известно време го махнах оттам, за да избегна определени стереотипизации. Не съм достойна да бъда асоциирана с “академичните среди”. То пък и едни среди…

Иначе, прекрасно е, когато общуването се случва. И когато се случва общуване, а не нещо друго (знаем какво), за което общуването се явява средство. Тъй че се радвам, ако заигравката Ви е допаднала.

Борислав Борисов: И аз това казвам

Допадна ми „заигравката“, разбира се. Внесохте смисъл там, където се оказа, че го нямало било…

10.11.2012 г.

Я не барайте мавзолея - второ действие и асоциации



Наскоро Стефан Иванов припомни песента на "Нова Генерация" "Песен за Мавзолея", изпълнена на концерт, съвпадащ с митинга за демонтиране на мавзолея.

От това се присетих за друго. За статия на Диана Попова във вестник "Култура" от 22 август 1999 г., тоест седем години и нещо след песента на "Нова генерация":

Към 6 без 10 в петък с моя колега Борислав Борисов по случайност бяхме останали в редакцията (намирща се в достатъчна близост до мавзолея) и бяхме посетени от полицаи и други длъжностни лица. Обясниха ни, че на другия ден може би (а може би не - това било "политическа тайна") ще бъде взривен мавзолеят, че не се знае по кое време, но ние да вземем мерки (...)

От текста на Диана Попова (и понеже днес е Десети ноември) пък се сетих за трето - за публикацията в блога на споменатия Борислав Борисов по повод на 10.11.1989.

И си мисля. Двадесет и три години след промените вече имам приятели, които са по-млади от 23 години. Ала има достатъчно хора, за които свободата продължава да се изразява в това да събаряш (стени, мавзолеи, паметници, малцинства, реални или имагинерни врагове и прочее), като че това, като че това може да замести усилията по изграждането на живота. Които не разбират, че свободата е нещо, което се отстоява непрекъснато и с което е добре да знаеш какво правиш.

Двадесет и три години след Десети разбрахме, че Роджър Уотърс ще идва в България и ще събаря дигитални стени. Недоизживените двадесет и три години ще намерят дигитален "корелат в реалността". И смислен.

9.11.2012 г.

Чий траур?

Сред целия шум тези дни около смъртта на патриарх Максим предпочетох да не кажа нищо. Поради ред причини. На първо място, не съм православен християнин. На второ, влизам в положението и на част от защитниците на патриарха, и на част от критиците му, защото аргументите им са от различни ценностни сфери. Предпочитам да не изпадам в подробности, за да не нараня нечии чувства. А и защото, както казах, не съм православен християнин.

Но - именно защото не съм православен християнин - се чувствам длъжна да кажа, че съм против деня на национален траур за смъртта на патриарха. България е светска държава. Прилагам малко цитати от Конституцията:

Чл. 6.
(2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.

Чл. 13.
(1) Вероизповеданията са свободни.
(2) Религиозните институции са отделени от държавата.
(3) Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.
(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.

Чл. 37.
(1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.


Не съм съгласна светската ми държава да ми нарежда да скърбя за смъртта на религиозен лидер. Държавата ми няма право на това.

Не съм съгласна заради решението на светската ми държава да се отменят културни събития - театрални постановки, концерти и пр. Както и каквито и да е други събития.

Попаднах на информация във фейсбук за училище, чийто празник се отменя заради националния траур. Та нали образованието е светско? Защо се изключва едно момиче заради забрадка, а цели училища да трябва да се съобразяват със смъртта на лидера на една църква?

Според данните от последното преброяване 21.8% от населението отказва да отговори на въпроса за вероизповеданието си. От отговорилите, подчертавам, от отговорилите
православните християни са малко над три четвърти от населението - 76%. Спрямо цялото население са 59.39% (благодаря на Андрей Куртенков за уточнението).  Самите те са разделени в оценките си за патриарх Максим, но за степента на разделението не разполагам със статистически данни. Но има една четвърт от отговорилите, които не са православни християни. Сред тях са 10% мюсюлмани. Може би някои от тях реторично се питат ще има ли траур, когато почине главният мюфтия. Има 7,1%, които не се самоопределят и 4,7% без вероизповедание. Има католици. Протестанти. Армено-грегорианци (и те са православни, но имат друга църква). Юдеи. И други. А като цяло малко повече от 40% от населението не са се определили като източно-православни.

И огромната част от тях - и от отговорилите, и от неотговорилите - са български граждани. Против този траур съм, защото държавата трябва да представлява всичките си граждани.

А на онези, които скърбят за патриарх Максим, изказвам най-искрените си съболезнования. Надявам се, че разбирате - едното няма нищо общо с другото.


6.11.2012 г.

Throw away your television



С Крис от доста време обмисляхме да се отървем от телевизора. И ето, че изскочи очарователна възможност да го направим.

Вече почти не гледаме телевизия. Имахме навика да изглеждаме по две новинарски емисии (обикновено на Нова и БНТ) вечер, но все по-трудно се концентрираме. Или си говорим, или правим нещо на лаптопите, или и двете... А телевизията се явява досаден фонов шум.

Преди години като че имаше по-качествени филми за гледане, хем бяхме само със стайна антена. От около две години сме на сателитна телевизия, но който и канал да погледнем - все криминални сериалчета и други подобия на филми, които не ни привличат вниманието. Все по-рядко улучваме нещо, което да ни хареса. Понякога Крис, ако остане да будува до призори, на сутринта ми казва, че е гледал интересен филм. Но в повечето случаи ми разказва за документални филми за животинки. Например за вълци, които ядели грозде.

Денем телевизия по принцип не гледаме, ако случайно решим да видим някое предаване, трябва специално да си напомняме и често забравяме.

А сме си купили доста филми на DVD-та за по 1-2-3-4 лева, които само чакат да ги гледаме. В интернет и без това се осведомяваме за важното от новините, както и дали някоя телевизия е сътворила нещо много значимо (или пък някоя голяма простотия). А в нета има и клипчета за животинки, предполагам и за вълци, които ядат грозде...

Тъй че нищо не губим, а печелим повече спокойствие и възможност да разполагаме с времето си по по-смислени начини. И - дори и да го хабим - да го правим, както ние решим, а не да се оставяме да ни наливат пропаганда и лош вкус в главите. Да, печелим и 14,80 на месец повече.

А Арт хостелът печели в лицето на бившия ни телевизор монитор, на който да могат да бъдат излъчвани различни културни събития, които се случват там, в реално време. Всъщност дано телевизорът сработи като монитор, че е старичък... дано не се наложи да си го взимаме обратно :-).

Поздравявам ви с парчето на Red Hot Chili Peppers, в което те ни призовават да си изхвърлим телевизорите. Видеото е от концерта в София и е нещо, което, предполагам, няма да видите по телевизията.

5.11.2012 г.

Happy birthday, Peter Hammill!


Днес Peter Hammill има рожден ден. Нееднократно в блога съм изразявала пиетета си към него. Този път ви предлагам да послушаме малко музика. Осъзнавам, че ще я чуят най-вече тези, които и иначе биха я чули, но все пак има хора, които ще се зарадват на този пост. И най-хубавото е, че не всички от тях познавам лично.

Hammill като съвсем млад...


... и преди броени дни:


Peter Hammill, за когото смисълът е по-важен от жанра и който втрещи каноничните прогресив рок фенове, заигравайки се с пънка:


Peter Hammill, чийто бунт срещу комерсиалното остана неразбран дори за част от феновете му, които не усетиха иронията и решиха, че се опитва да направи хит:


Peter Hammill, който няма нужда от специални ефекти, за да въздейства - само с пиано и глас може да те накара да настръхнеш:


Peter Hammill, който пее за всичко - от глобални, фантастични, философски и пр. теми до дребните детайли, които изграждат и рушат човешките отношения:


Мога да продължавам още дълго и все няма да е достатъчно. Затова ще завърша с песента, в която като че в най-голяма намирам себе си през последните 4-5 години:


31.10.2012 г.

Добра новина за Атанас Далчев на Halloween




Къщата

Сам дяволът я сякаш дал под наем,
но неизвестно кой е наемателят.
Затворена е всякога вратата
а мракът спи и през деня във стаите.

Дъждът гризе мазилката и бяга
през счупените водостоци от олово
и като пот по челото на болен
по сивите стени избива влага.

И снощи (ти видя ли от прозореца?),
когато писна ненадеен вятър,
разтвори се, затвори се вратата,
завиха нощни кучета на двора

и черна сянка, дълга като копие,
разчупи се на каменните стълби
и аз видях, и аз познах там мъртвия,
когото преди девет дни заровиха.

Атанас Далчев, 1925 г.

Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.

И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.

А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.

И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.

О, аз разбирам: този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат?

Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.

Атанас Далчев, 1927 г.

Днес цял ден не мога да си намеря място от радост. Случи се нещо прекрасно, което, признавам си, не очаквах.

Бях решила да отбележа Halloween естетски, според собствените си критерии. Не празнувам Halloween, може би е въпрос на поколение, може би - на непоносимостта ми към масови ритуални веселия. Но уважавам хората, които го празнуват, та затова исках да ги поздравя. За тази цел подбрах две стихотворения на Атанас Далчев, които могат да се прочетат и през стилистиката на Halloween, както и (ефектен и слушаем, според мен) откъс от операта на Peter Hammill с либрето на Chris Judge Smith The Fall of the House of Usher, която е по едноименния разказ на Едгар По. За мен в някои пунктове Далчев и По много приятно си подхождат.

И така, споделих Далчев в страницата на блога (без музикалната добавка) и на профилите си във Facebook и Google+ (с музикалната добавка). Бях забравила, че някога съм въвела функция статусите в страницата на блога, ако не са с линкове, да се публикуват и в Twitter, та така Далчев се озова и там.

И се започнаха едни масови харесвания, коментари и споделяния, каквито изобщо не очаквах. Изключително приятно се изненадах да установя, че много хора във виртуалното ми обкръжение харесват Атанас Далчев, четат го, имат нужда да говорят за поезията му.

Радвам се, защото усилията на образователната система Далчев да бъде представен като "много сложен" (както често пъти се внушава на учениците още преди да са се докоснали до него) и да бъде възпроизвеждан посредством малоумни шаблони не са постигнали пълен успех.

Лично аз от седми клас насетне към имала все прекрасни учители по литература, които ни учеха да мислим, а не да зубрим клишета. Но ми е мъчно за учениците, на които им се набива колко "труден" е Далчев и на които се дава да пишат теми като (видях я в интернет, не съм си я измислила) "Раздвоението на лирическия аз в "Дяволско" от Атанас Далчев". Ако смятам, че "лирическият аз" в това стихотворение изобщо не е "раздвоен", какво да пиша?

Според мен Атанас Далчев е много по-близък на душевността на тийнейджърите (поне на чувствителната част от тях) от Вазов, примерно. Но при него не вървят "мантри" като "подвига на героя", "саможертвата за родината" и пр. Много тийнейджъри се чувстват отчуждени, самотни, неразбрани, не им се живее. Някои свършват като "лирическия аз" от "Дяволско". И си мисля, че ако имат възможност да обговарят такива теми в часовете по литература, някои от тях няма да се чувстват толкова отчуждени, напротив - ще знаят, че това, което преживяват, не е прецедент, че е описвано в художествени произведения и признато като екзистенциална позиция, заслужаваща най-малкото опит за разбиране. А това дава смисъл и усещане за собствена ценност. Съответно - и желание за живот.

Добрата новина е, че Далчев се чете. Защото има вдъхновяващи учители, интелигентни и чувствителни тийнейджъри (а колко хубаво е, когато едните и другите се случи да се срещнат), прекрасни родители, случайни моменти, които преобръщат живота и те карат да мислиш... Има неща, които са по-силни (и неимоверно по-смислени) от инерцията на образователната система, която е заета най-вече със собственото си възпроизводство и оцеляване.

Та... честит ви Halloween!

30.10.2012 г.

Първият ми собствен бас


Внимание: следва дълъг и обстоятелствен текст на тема "бас китара". Ако не се интересувате от разните му там детайли, може да преминете направо към заключението след трите звездички. Или, ако предпочитате, да преминете към друго четиво (или занимание). Няма да се сърдя :-).

В събота, 27 октомври, се сдобих с първия си собствен бас. Дали само аз съм се сдобила с него, или и той - с мен, предстои да се установи. Надявам се сдобиването да е взаимно.

Планирах басът да ми е подарък за Коледа, но фалшивостта на старата бас китара ми ставаше все по-голяма пречка. Не става въпрос за неправилна настройка, а за по-сериозен проблем. Ако свиря само на първите няколко прагчета, не си личи много, но ако се разхождам из целия гриф, фалшивостта почва да бие на уши.

Басът е Cort Action V-WS. Открих го (по-точно - черната му версия) случайно при едно от похожденията си в магазин Dynacord на Петте кьошета. В сайта на магазина беше неоткриваем, освен за посветените (впоследствие пропускът беше поправен). Веднага попитах един от работещите в музикалния магазин, на когото имам доверие (Иво Арабаджиев - препоръчвам ви го, ако смятате да купите нещо от този магазин много е коректен, няма да ви прецака), защо петструнен бас, и то Cort (което е читава марка, препоръчана ми от няколко професионални музиканти), е толкова евтин. Четириструнният, който си бях бройнала преди, беше по-скъп от него, а на сайта към онзи момент нямаше по-евтин поносим вариант за бас. Иво отговори, че според него басът бил много добър, макар и с базови характеристики, единственият проблем била пасивната електроника (уточнявам, адаптерите, които се поставят под струните, се делят на активни и пасивни в зависимост от това, дали са с батерии, или не) и затова било възможно да бръмчи малко. В краен случай - адаптерите са сменяеми, могат да се заменят с по-добри. После научих, че и дървото, от което е правено тялото на китарата (agathis - няма име на български), е доста евтино и вероятно и това допринася за цената. Но не съм на равнище да имам претенции за дървото.

Докато не видях този бас, определено смятах да си купя четириструнен. Защо? Защото не броят струни не прави някого по-добър басист, а свиренето. И защото петструнните бас китари, които бях виждала, бяха стотина лева повече от четириструнните версии на същия модел. Сто лева отгоре за една струна, след като на Флий четири струни не му пречат на гениалността, а аз съм съвсем начинаеща, ми се виждаше гъзария. С този бас обаче аргументът за цената и гъзарията отпадна. И се замислих, че дебелата пета струна все пак дава повече възможности.

А и знаех, че учителят ми ще ме поощри за петте струни. Както и стана. Той свири на шеструнен бас, но при него това не е гъзария, защото много добре знае защо и как да използва шестте струни. Един от аргументите му беше, че Роджър Уотърс, за да изсвири прословутата втора част на Another Brick in the Wall, пренастройвал баса с един тон надолу, което с дебелата пета струна няма да ми се налага. Освен това и той много похвали баса, който съм си харесала - рече, че го намирал за по-добър от доста модели по-скъпи бас китари с активна електроника.

Позволих си малко да се поглезя с цвета на новия бас. В повечето случаи цветове на китари, различни от черно (или черно и бяло) струват няколко десетки лева отгоре, но при моя бас разликата е по-малко от четири лева. Черният модел, който видях в магазина, беше с някакъв лак, по който остават много следи от пръсти, а дървено-червеникавият ми се видя и някак по-приветлив, та реших да поръчаме него (нямаха го в наличност, та ни го доставиха).

И така, в събота отидохме да вземем новия бас. В магазина основно го настроиха пред очите ми. Като видях как бърка и огъва с разни железа момчето, което го оправяше, направо лошо ми стана, но резултатът беше прилично свирещ инструмент. Като подрънках вкъщи, си мисля, че трябва струните да му се дигнат още малко, понеже леко бъздят, но това е дребен и оправим проблем.

Сега се опознаваме. Усещането от новия бас определено е по-приятно, отколкото от предишния, по-удобен ми е. Що се отнася до звука, няма и база за сравнение.

Имах известно притеснение да не би грифът да е много тесен. Старият бас е с широк гриф и разстояние между струните, по-голямо от обичайното. За мен това си имаше добрите страни - когато човек стигне до slap техниката, малкото разстояние между струните може да бъде пречка, особено за неопитен човек като мен. Грифът на новото басче обаче е тесен към ключовете, но комфортно се разширява към тялото, така че удрянето с палеца и завирането на пръсти под струните няма да е такъв проблем. Или поне проблемът ще е в мен, а не в инструмента.

Не се оправдаха надеждите ми разстоянието между прагчетата да е по-малко, отколкото на стария бас, защото прагчетата му са 24, а на стария - 20. Напротив - дори е по-голямо, тъй като грифът на стария бас се оказа с десет сантиметра по-къс от този на новия. Е, след като инатливо не се вслушах в съвета на учителя да помисля за маломерен бас, ще си разчеквам пръстите, това е. Щом "ние детски бас китари не щем"... По-важна от дължината на пръстите е гъвкавостта им, и без това трябва да развивам своята. Засега на по-широките прагчета си плъзгам пръстите насам-натам по струните. А струните са новички и грапави, не изтъркани и гладки като на стария бас. Предчувствам нов слой мазоли. Е, от мазоли не се плаша...

***
Когато купихме новото Cort-че, приятел ме попита защо не съм изчакала да спестя за Rickenbacker 4003. Rickenbacker били "най-хубавите басове" по негово лично мнение. Друг приятел не пропусна да спомене, че Rickenbacker 4001 била любимата му бас китара.

Ако съм се спряла на най-евтиния от поносимите варианти, причината не е в парите. Можех да си позволя и доста по-скъп бас, дори с цената на това после да го отгладуваме. А и без гладуване нямаше да е проблем да вземем поне два пъти по-скъпа бас китара от тази. Така че е въпрос не на пари, а на убеждение. Смятам, че трябва да свиря на инструмента, на който заслужавам. Инструментите, дори най-скъпите от тях, не свирят сами. Ако съм "най-добрият басист", би могло да има някакъв смисъл да свиря на "най-добрия бас". Макар да не е задължително.

Марките и всякакви имиджови истории за мен нямат значение, важното е функцията - нещо да ми върши работа за целите ми. А засега целите ми се свеждат най-вече до собственото ми свирене, като от инструмента, на който свиря, искам най-вече да не е дефектен, да не ме затруднява излишно (да не ми е неудобен) и звукът му да не ме дразни. И да ми е симпатичен, да ми е приятно усещането от него. Другото вече зависи от мен. От качеството и количеството на усилията, които полагам.

Ако напредна толкова, че сегашният ми Cort престане да ми е достатъчен, ще мисля за нещо по-добро. Смяната на китара е нормална практика. Но и тогава ще съм по-наясно от какво точно имам нужда, а няма да купувам бас, защото е Fender, Rickenbacker и т.н.

Сега обаче като дете се радвам на първия си бас - дружелюбния и непретенциозен Cort Action V - и се надявам, че още дълго време ще ни е хубаво заедно.

25.10.2012 г.

Петкан, или любов от пръв поглед в книжарница

Трудно е човек да устои на лична молба от Жюстин Томс. Ако я познавате, знаете - Жюстин е съкровище, "еманация на човешката усмихнатост".

Събудих се към 3 през нощта, повъртях се, пък станах. Гледам - писмо от Жюстин, която ме пита бих ли блогнала за любимата си детска книга и бих ли я дарила на детския отдел на Столична библиотека.

Да съм била осми или девети клас, когато, при едно от редовните ми посещения в кварталната книжарница в "Младост" 1, близо до ХМС, погледът ми се спря върху една книга. Нещо в корицата привлече детския ми акъл, който се радваше на шарено. А и тогава бях на "антицивилизационна" вълна - попивах Кенет Уайт, Хенри Дейвид Торо, възхищавах се на отшелниците... Книгата се казваше "Петкан, или дивият живот", авторът - Мишел Турние. Авторът не ми говореше нищо. Не помня дали съм я прегледала в книжарницата, вероятно съм я отворила поне. Но още щом я видях, ми беше ясно, че ще си я купя.

Вкъщи веднага започнах да я чета и не ми отне много време, за да стигна докрая. Оказа се чаровна, но и многопластова, история, в която Робинзон предпочете да остане на острова, а Петкан - да отиде в цивилизацията. И това беше само началото на страстта ми към Мишел Турние, която ме държи и до днес. И която е сравнима само с тази ми по Питър Хамил. Всъщност "Петкан, или дивият живот" е детска версия на първия роман на Турние - "Петкан или чистилището на Пасифика". Харесвам и "възрастния" "Петкан", но предпочитанията ми си останаха към детския.

После четох много Турние.

В гимназията беше "френският ми период". Непрекъснато се мъкнех в библиотеката на Френския културен институт, която имаше страхотен детски отдел и която остана библиотеката, за която имам само хубави спомени. Там намерих сборник на Турние на френски, изгълтах го и дори се опитах да преведа един разказ - "Бягството на Палечко" (потресаващо некадърно, както след време си дадох сметка).

Когато в университета прочетох "Горски цар", със сигурност разбрах, че срещата с Петкан в книжарницата не ще да е била случайна. Толкова бях луднала по "Горски цар", че го включих и в курсова работа по средновековна философия, където май не му беше мястото. По случай новата 2011 г. подарих на близък приятел екзепляр от книгата, който скоро след това изчезна мистериозно и така и не беше намерен - съвсем по Турние.

А "Метеорите"... "Метеорите" си остават комай любимата ми книга. Преди близо година я дадох на един приятел с надеждата, че не само книгата ще попие тютюневия дим, който се пропива във всичко около него, а и той (приятелят, не димът) ще попие нея. Второто още не се се случило, но не губя надежда.

В блога (и не само в него) съм писала за Турние нееднократно. Ето само няколко от споменаванията: "Не било чай за двама, най било език за трима (или: истинската същност на грехопадението)", "Паралели на обърнат прогрес", "За Григор и устойчивото развитие", "рани от нощ"...

Ала всичко започна от една случайна среща с една корица в кварталната книжарница. Уж нямам особено доверие в любовта от пръв поглед, а тази ми към Турние се оказа точно такава.

След ремонта нещо не мога да намеря "Петкан, или дивият живот". Може да изникне след пререждането на библиотеката ни. Може да е някъде в мазето. Дано книгата не е необратимо загубена, защото няма ново издание. Признавам си - бих я дарила на библиотека само в случай, че имам екземпляр за мен и още един - за библиотеката. Ако не намеря книгата у дома или в мазето, ще се разтърся из антиквари.

Въпросът на Жюстин дали бих дарила книга или пари за детския отдел на Столична библиотека ме затруднява не за друго, а защото, дори и да допуснем, че понякога нещо дарявам, противно ми е публично да се тупам в гърдите - ето, видите ли, много съм благородна. Ще кажа само, че вместо да се оплакваме как децата не четели книги, можем да направим, каквото зависи от нас, за да стане светът на книгите по-привлекателен за тях. За да имат оазиси, в които да се чувстват така, както аз навремето в библиотеката на Френския център. И в които да открият своя "Петкан" и своя Турние.

Имам проблем и с говоренето в повелително наклонение. Но ако ви се иска да има библиотеки, от които на децата да не им се излиза, сами можете да прецените какво да направите. За която и да е обществена или училищна библиотека. А в Столична сега има кампания за книги, има и касичка, така че няма опасност да се натъкнете на бюрократични пречки или нечия незаинтересованост в опита си да помогнете. (Опитите на приятели на починал приятел да се дарят книгите му тук-там срещнаха неочаквани трудности, помня.)

23.10.2012 г.

Три танца

Наскоро бях на премиерата на книгата на Мила Искренова "Радостта на тялото: 6 танцови измерения". Надявам се скоро да я прочета, че да блогна за нея. Малкото, което видях и прочетох дотук, ми подейства вдъхновяващо. Затова ми се иска да споделя с вас три танца. Тоест три видеоклипа, които представят основно танц.

Първият танц е в клипа на песента In Slow time на Peter Hammill. Хореографията, както надлежно е упоменато на видеото, е на Nicolas Dixon. Освен че 
Hammill, както с голяма вероятност знаете, е любимият ми музикант и това е почти единственият му клип, за който се сещам (зависи дали броим за клип този... вчера обърнах внимание, че всъщност било клип), в този танц ми прави впечатление внушението, което може да се постигне и чрез сравнително прости движения, и без специални костюми. Пълен антипод на претрупаните балетчета към разни поп парчета, чиято преизобилност - на плът, на костюми, на движения, на специални ефекти, не ги прави по-малко излишни.


Вторият клип е на песента Lotus Flower на Radiohead и в него е известният танц на Thom Yorke. Хореограф е Wayne McGregor. Това, което всеки път ме удивлява в този танц (а съм го гледала много пъти), е гениалната сплав между спонтанност и хореография, между лудост и премисленост. Изглежда, че Thom Yorke е в делириум. Изглежда, че изкарва от дълбините си, без никакъв вторичен контрол, усещането си за песента. И все пак, това е танц и в него всичко си е на мястото...


Третият танц е в клипа на песента Deli Halayi (не успях да разбера със сигурност как се превежда, може би е нещо като "Все още луд") на турската банда Replikas, която открих в Любляна - свиреха на живо в едно кино - и която ви препоръчвам от сърце (да започнем с това и това). Не знам кой е хореографът и има ли такъв, но закачката с попкултурните клишета ме докарва до възторг. Мъже по бели (и съвсем не секси) гащи правят нещо средно между танц, придвижване в стил "модно ревю" и неособено изящни подобия на гимнастика (подскоци в клек, например). Особено много ми харесва включването на лампите в танца.


Сега се замислих, че и в трите клипа декорът e семпъл и не се променя, което допълнително насочва вниманието към движенията на танца.


18.10.2012 г.

Bernays Propaganda преди две години и днес



На този ден преди две години. Отиваме с близък приятел на концерт на македонската банда Bernays Propaganda. Есенната привечер е мека, не чак толкова топла като днешната. Сядаме на открито кафе близо до Софийския. Говорим. Вади от вътрешния джоб на палтото стария си диктофон, предлага да ми вземе интервю. Притеснявам се, отказвам. Тръгваме към Орлов мост, където хапваме. Той си купува палачинка с шоколад. Вървим по алеята към Българското национално радио, където е концертът.

Разказва ми за историята на радиото и на залата, в която сме. Танцуваме. Правя снимки, издебвам да снимам и него. Забелязва и ме поглежда с добродушен упрек, снимам и този поглед. Излиза да пуши във фоайето, връща се. И пак танцуваме.

Днес отново има концерт на Bernays Propaganda (представяне на новия им албум в тяхно отсъствие, а концертът е след няколко дни, побърза да ми пише скъп приятел). И отново - към "Аларма пък джаз" феста. Само че с Крис отдавна имаме билети за друг концерт по същото време.

Поздравявам ви с едно парче на любимите ми македонски пънкари, приятно слушане!


11.10.2012 г.

Моето (до)разкриване



Днес е Денят на разкриването. Става дума за акта, в който хората с различна сексуална ориентация я разкриват пред близките си и/или пред света. По този повод младежите от "Действие" издадоха сборник с лични разкази "Моето разкриване". Сред авторите в сборника е и моя милост.

Сигурно мнозина от вас се чудят какво правя в такъв сборник, след като съм с Крис от 18 години, а не се е чувало и преди това или междувременно да имам връзки с жени. В текста си разказвам историята на един свой статус във фейсбук, който предизвика бурни реакции - повече от сто коментара, между които обаче не забелязах опит за разбиране. И за сборника реших все пак да обясня онова, което остана неразбрано. Благодаря на редактора, че не възрази да публикувам текста си онлайн. Ако проявявате интерес, може да кликнете тук.

Човешките общности не са нещо принципно различно от религиозните общности. Имат си свои свещени постулати, икони, ритуали и тъй нататък. Хетеронормативната на хетеросексуалната "общност" на мнозинството например има за основен постулат, че допустими са единствено привличането и интимните отношения между хора от различен пол. Има си ясна представа за "човешката природа". Има си "свещени писания" - от приказките, в които принцовете се женят за принцеси, през рекламите и медиите, до куп наукообразни томове. Има си икони - играчки, филми и тъй нататък.

Когато една общност е дискриминирана, в някои отношения тя става огледален образ на онази, която я дискриминира. Има и "хомонормативност". Хомосексуалната "общност" (и в двата случая използвам "общност" в по-общ смисъл - не хора, които са непременно лично свързани помежду си, а които ги свързват общи характеристики) също съдържа основни постулати, представи за това, що е "човешката природа", "икони", ритуали и тъй нататък. Разкриването например е ритуал, равносилен на протестантското "обръщане".

Като цяло хомосексуалната "общност" ми е по-симпатична от хетеросексуалната, но не се чувствам част от нито една от двете. И нито една общност не ме има за част от себе си, така че сме квит. От мен допропорядъчен член на църква не става. Пробвала съм и с истинска църква. Задавам си въпроси, а това не е полезно, когато си в среда, която смята, че знае отговорите.

Имам нехетеросексуални приятели, които са се разкрили изцяло, такива, които са се разкрили частично, както и такива, които са дълбоко прикрити. Като цяло смятам, че разкриването е полезно - и за конкретния човек, и за социалната среда - колкото повече са видимите нехетеросексуални хора, толкова повече обществото ще свиква с тях/нас. Ето, в момента и аз се разкривам - предоставям на целия свят толкова откровен текст, колкото рядко съм писала.

Но не фаворизирам разкриването. Никой не може да решава вместо друг човек, нито да го кара да става жертва в името на дадена общност и нейните права. 


А понякога и това, което е предмет на разкриване, е достатъчно сложно. Представете си една жена да каже на родителите си, че има интимни отношения с жени, но да каже и на приятелките си лесбийки, че се е влюбила в мъж или има интимни отношения с мъж. Не е невъзможно, случва се даже, но е трудно и понякога резултатът е изолация отвсякъде.

По-важно е, според мен, човек да се опита да бъде максимално честен със себе си, вместо да бърза да "прегърне" онази общност, която ще му каже каква е истината за живота, света и човешката природа. Да погледнеш какво има у теб. Да го признаеш. Да се приемеш. 


Само че това е по-трудният вариант. От "моята камбанария" си мисля, че ако хората постъпват така, и хетеросексуалните, и хомосексуалните ще станат доста по-малко.

Клипът в началото на поста не е случаен. Към края му е знаменитата страстна целувка между Антъни Кийдис и Дейв Наваро, благословена от Флий. Както е известно, всички тези юнаци са хетеросексуални. Но очевидно са над хетеронормативността и нейните етикети.

7.10.2012 г.

Хигиенисти-убийци и контрольори с метални пръти


Наскоро в два последователни дни се случиха две привидно отделни събития.

На 30 септември се навършиха четири години от убийството на Михаил Стоянов в Борисовата градина. Както е известно, Мишо е убит от неонацистчета, на които заприличал на гей. Прочиствали парка от гейове, момчетата, както сами си признали. Не пропускали да вземат ценните вещи на "прочистените" - и без това вече не им трябвали. Днес чистниците са на свобода, защото разследването толкова се е затлачило, че е изтекъл максималният срок за задържане.

На 1 октомври имаше дело по случая с побоя в трамвай 20. Всъщност не точно имаше, защото е било отложено, тъй като на един от обвиняемите не са изпратени материалите по делото. Както е известно, на 6 юни 2010 г. банда маскирани неонацисти, въоръжени с метални пръти, пребиха няколко младежи, отиващи на митинг в защита на правата на чужденците в България. Защото не харесват политическите им убеждения, защото не одобряват митинги в защита на чужденците или, най-вероятно, и за двете (анонимен коментар в блога ми след побоя гласеше: "e, показаха ви, че не сме ксенофоби - хайде първо да решим проблемите на българите в България, а после на "гостите"... малко са ви били днес!").

Също като при делото за убийството на Михаил Стоянов, и по този случай делото е доникъде. По информация на БНР  са отхвърлени исковете на обвиняемите "с аргумента, че доказване на претърпените от тях болка и страдание, вследствие на побоя, ще забави процеса". Чудно дали медицинските експертизи, които едва ли са особено двусмислени - все пак младежите бяха буквално размазани - са причина за мърлявата работа на разследването и прокуратурата до този момент. Или пък може да са били размазани, но от това да не следва, че ги е боляло и са страдали? Може би сега, когато няма да се доказва, че жертвите са претърпели болка и страдание, делото ще потече като по вода и скоро ще има адекватни присъди. Вярва ли ви се?

Тениската, която виждате по-горе, се продава в "патриотичен електронен магазин", редом с националния флаг, куп неонацистка литература и всевъзможни наци лайфстайл атрибути. Можете да си я купите за 15 лева. Не искам да си цапам блога с линк, но магазинът е този:



Макар на самата тениска да не пише "трамвай 20", на сайта го пише. С опит за тънък хумор, доколкото изобщо "тънък хумор" е нещо възможно за същества с подобие на мозък, ни се казва, че тениската е насочена "срещу гратисчиите в градския транспорт". Надписът отпред обаче е "Good night left side" - известен неонацистки лозунг. Само дето стилизираната сцена на насилие срещу лице с леви убеждения, която обикновено бива изобразявана редом с лозунга, този път е заменена с (червен) трамвай.



Задната страна на тениската е още по-интригуваща. На нея е се кипрят череп, кръстосани патерици вместо кости (за какво са му на череп патерици, се чудя; или пък черепът е предупреждение какво следва след патериците?), лице зад маска и пише: "когато пътуването завърши различно от очакваното...". Цялата тази патриотична естетика е на фона на червено петно, наподобяващо стичаща се кръв.

Какво означава факта на съществуването на такава тениска, питам се?

Не се ангажирам да твърдя дали създателите на концепцията за тениската, както и онези, които я носят (или биха я носили), са пряко свързани с "наказателната бригада" в трамвай 20. По-важното е, че подобен фешън артикул изразява одобрение към неонацисткото насилие и превръщането му в нещо "куул", в мода, както и превръщането на извършителите в герои, в "готини" юнаци, достойни за подражание. Жертвите са представени като "гратисчии", един вид - нарушители на реда, които си заслужават наказанието. Посланието е заплаха не само към тях, а и към всички, чиито убеждения не се харесват на "контрольорите" с металните пръти.

Как е възможно да има такива "патриотични електронни магазини" и такива тениски? Възможно е, защото в България на този етап престъпленията от омраза са ненаказани, а словото на омраза е легитимният език на форумите на електронните медии и това комай не притеснява почти никого. Възможно е, защото извършителите на престъпления от омраза се радват на любовта онези, които смятат, че буламачът от възрожденски ценности от 19-ти век и съвременна омраза към всичко различно от мнозинството е достатъчен, за да бъдат значими, без на практика да постигат нищо със собствени усилия. А такива хора са много. Възможно е, защото обвиняемите за побоя в трамвай 20 се ползват с политически протекции. На делото е присъствал общинският съветник от ВМРО Ангел Джамбазки, а един от обвиняемите - Димитър Лазаров Хоумлеса, беше в листа на ВМРО за общински съветник, за да влезне Джамбазки в Общинския съвет с гласовете на нацитата.

Възможно е, защото го позволяваме. Кой от безразличие, кой от страх, кой от разочарование и от чувство на безсилие. Затова няма да се учудя, ако се появят в някой "патриотичен електронен магазин" тениски за "хигиенизиране" на парка от "вредители" (разбирайте хора с предполагаема хомосексуална ориентация) или за "прочистване" на София от хора с розови коси, или на България - от чужденци-антифашисти и т.н.

Само че аз няма да мълча. Знам, че съм мъничка и беззащитна, като едно грахче, като една мравчица, пък съм и пацифист, а възбуждащите се от мустаците на Хитлер (иначе уж хетеро) "патриоти" са яки мачовци, пък имат и метални пръти. Освен това понякога пътувам в трамвай 20. Имам карта за градския транспорт, но нещо ме кара да си мисля, че контрольорите с прътите не биха ми я поискали. И все пак имам неблагоразумието да не се страхувам в достатъчна степен и да не се обезсърчавам на фона на цялата безнаказаност.

Затова ще поздравя тези, които пребиват и убиват различните от тях, включително и тези, които се кефят на "патриотични" тениски като споменатата, с песента на Red Hot Chili Peppers за грахчето. Песента се изпълнява от басиста на групата, великия Майкъл Балзари - Флий. "Контрольори в градския транспорт", съжалявам, ама текстът  е на английски. Някои от думичките се обзалагам, че ги знаете, за други думички и идиоми помолете някой по-грамотен от вас да ви ги преведе (както и да ви обясни какво е "идиом").

Приятно слушане!

5.10.2012 г.

старостта е

онова, което
ни се случва всеки ден
по малко
докато престанем
да се случваме


***
Вдъхновено от:

Ваня Клечерова: Да поиграем?
Албена Тодорова: не искам да умираме млади

А тук можете да откриете великолепни заигравки по темата и да добавите свои.

1.10.2012 г.

Моля, не ме номинирайте!

От днес са отворени номинациите за наградата "Човек на годината" на БХК.

Молбата ми е да не ме номинирате. Казвам го, защото някои хора май са "абонирани" да бъдат номинирани за тези награди, независимо дали са направили нещо значимо през съответната година. Ако съдя по предишните две издания, боя се, че може да съм от тях.

Молбата ми е напълно сериозна, без поза и без проява на отношение към самите награди "Човек на годината" - нито положително, нито отрицателно.

Предпочитам, доколкото ми е възможно (трябва и да се оцелява, все пак), да правя нещата, които са значими за мен, заради смисъла, а не за да трупам актив - награди, CV, пари, популярност и т.н. Не ми е приятно да "осребрявам" онова, което обичам. За мен институционалното признание (от страна на организация, жури и пр.) не е по-важно от неформалното. Не съм способна да агитирам да се гласува за мен.

Знам, че от прагматична гледна точка екзистенциална нагласа като моята не е печеливша. Но си мисля, че може би не всички трябва да бъдат лидери и да се чувстват свойски в конкурентна среда, колкото и това да не се цени в съвременния свят.

Замислих се, че може би затова ми харесва толкова бас китарата. Вчера един приятел съжалително ме попита: "Но защо, Светле, бас китара? Това е поддържащ инструмент! Защо не класическа китара?" След този разговор си припомних финала на един урок по бас на Флий, басиста на Red For Chili Peppers. В него Флий говори именно за "поддържащия инструмент" като мисия. Работата на басиста, казва той, е да накара другите от групата да засияят. Не може да слушаш само себе си, не може да имаш претенциии да изпъкваш, без да мислиш за другите. И великите басисти, продължава Флий, са станали такива, защото са успели да свирят така, че другите в групата да засияят. Басът, разбира се, не е само поддържащ инструмент - и самият Флий е един от най-добрите примери за това - но патосът му е, че добрият басист трябва да може преди всичко да служи.

Мисля си, че не само в рок музиката е така - за да има кой да сияе, трябва да има и на кого да му идва отвътре да служи.

Та ако ме номинирате, ще си направя отвод. А на онези, които ще бъдат номинирани, пожелавам успех.

29.09.2012 г.

Пълнолетна любов



Снощи сканирах малко стари снимки. Поводът е, че днес връзката ни с Крис става на 18 години. Снимката по-горе от 1996-та, мисля. От самата 1994-та май нямаме снимки заедно, но през 1995-та изглеждахме така:




По онова време не бяхме чували за Photoshop, нямаше и цифрови фотоапарати. Колажите ги правехме с ножица и лепило.




Едва ли някой ще ми повярва, ако кажа, че за тези 18 години всичко е било перфектно. Връзката ни е преодоляла не едно и две изпитания. Налагало се е да я отстояваме с борба. Минали сме и през бедност, и през болести, и през сложни биографични и лични състояния, и през други трудности.

И все пак, не ми е лесно да се сетя за много други двойки, които живеят по-добре от нас. За всички тези години нямаме нито един скандал. Не е да сме нямали несъгласия и проблеми. Но не можем да разберем как е възможно хора, които се обичат, да се карат. Подкрепяме се във всичко, имаме сходни ценности и вкусове. Даваме си свобода за нещата, които единият предпочита повече от другия. Нямаме нужда от нищо друго, освен от нас двамата, което да ни осмисля връзката.

Между другото, съвсем случайно в момента съм с тази рокля (увековечена през 1995-та във Велинград):





26.09.2012 г.

Гербът на културата на ГЕРБ



В рамките на два-три дена две рап парчета се прочуха. Общото между тях е, че и в двете се пее за ГЕРБ.

"Не вярвам в ГЕРБ, но силно вярвам в герба", се пее в песента, изпълнявана от Серафим Мартинов - Сарафа и Мишо Шамара. Текстът е критично-патриотичен. Всъщност по-патриотичен, отколкото ми харесва, но това няма значение. Има значение обаче, че за тази песен двамата изпълнители са разпитвани и ги заплашва затвор до две години "за поругаване на националните символи". Понеже зеленото на знамето било сравнено с марихуана, а червеното - с менструална кръв.

Излишно е да казвам, че текстът на песента е точно толкова "поругателен", колкото изпълнението на Pussy Riot в църквата е богохулство. И в двата случая става дума за политическа репресия. Музикантите просто не харесват вожда, бил той Путин или Бойко Борисов.

"ГЕРБ е най-доброто, брат", пее Гошо от "Почивка" в друго "рап" парче, което дотолкова стана за присмех с малоумния си нагаждачески култ към личността на Бойко Борисов, че беше свалено от YouTube.

"С Бойко Борисов съм по-спокоен за нашето бъдеще, образование, възпитание и култура", се пее също в псевдорапърската възхвала на вожда. Строго погледнато, има защо да е спокоен, човекът - това управление насърчава именно тези "образование, възпитание и култура", които той притежава. Образованието да казваш онова, което се иска от теб. Възпитанието да правиш, каквото си поискаш, защото имаш гръб. Културата на портретите на Бойко Борисов, на фалшивите мощи, на мегаломанския кич, на нечетенето на книги. Ето защо песента е истински герб на културата на ГЕРБ.

Авторитаризмът и култът към личността не са реалности, които историята на България не познава. И само от нас зависи дали ще допуснем да се случат пак.

24.09.2012 г.

Моментна онтология на крадеца

Крадецът като фигура в игровия модус на човека и в попкултурата, с деликатно намигване от Тери Пратчет.

Вместо извод - поздрав с едно "откраднато" парче за крадеца:



23.09.2012 г.

Координация

Предупреждение: следва пост на тема "бас китара".

Физическата координация никога не ми е била особено присъща. Вярвам, че човек може да се понаучи, ако полага достатъчно усилия. Когато се упражнявам с баса, трябва да се опитвам да удържам едновременно поне няколко неща:

1. Какво прави лявата ми ръка. Трябва да накарам пръстите си да намират правилните прагчета и да натискат така, че да излезе звук. Постановката ми трябва да е, ако не добра (добра постановка се изработва с години), то поне да изпълнява минимум изисквания. Да не стиска грифа, палецът да подпира отзад в сравнително вертикална позиция. А като си помисля, че освен да улучва правилните струни и прагчета, трябва да я науча и да се разчеква, докато се деформира (тоест стана способна да си разпервам пръстите доста повече, отколкото нормалните физически дадености позволяват)...

2. Какво прави дясната ми ръка. Изглежда съвсем елементарно да извличам звук от струните, сменяйки показалеца и средния пръст. Когато лявата ръка не прави нищо, се справям със задачата прилично. Когато обаче лявата ръка има задача, дясната дърпа струните я само с показалеца, я понякога и с палеца, я с всички четири пръста без палеца, а в най-добрия случай сменя показалеца и средния произволно. Често пъти пръстите дърпат не тази струна, от която трябва да се извлече звук, а някоя от другите. Леле, леле, кога ли ще стигна до slap техниката...

3. При комбинирането на двете ръце да успявам да извличам приличен звук - точен и плътен.

4. Всичко това да става и в ритъм. За да си развия чувството за ритъм, правя специални упражнения, като например да пляскам на метроном - ако пляскам правилно, трябва да не чувам метронома.

И това се отнася само към техническото измерение на свиренето. Не включвам ученето да свиря по ноти, да имам понятие от музикални интервали, скали, нотни трайности и прочее. Много хора свирят на китара (и бас) и без да изпитват потребност да опират до ноти и теория, след като на този свят има удобно нещо като табулатурите. Но аз предпочитам да подхождам с разбиране към нещата, които правя, затова имам нужда от теория на музиката.

Добрата новина е, че дори аз забелязвам, че напредвам. Всеки път успявам да постигна повече от преди. Например упражненията, които получих на урока в петък, ми се видяха почти невъзможни, пък днес вече мога да правя едното почти прилично, отбелязала съм известен прогрес и с другото.

Има надежда...