Мистичният шофьор на такси

Историята на тази картичка си заслужава да бъде описана в блог.

Вчера имах среща на мола. Изпуснах трамвая, сума ти време никаква маршрутка не дойде и реших да взема такси. Таксиметровият шофьор не пушеше, музиката не беше чалга, в колата имаше залепен и "кодекс на клиента", за който дълбоко съжалих, че нямам фотоапарат, че да го снимам. (Но да знаете - клиентът има право да изиска шофьорът да не пуши, да избере музиката, дори да помоли шофьора да го изпрати до входната врата...).

Като пристигнах на мола, бях навъртяла "бомбастичната" сметка от два лева. Да де, ама имах пет лева, а шофьорът нямаше да ми развали. И понеже три лева бакшиш при два лева сметка не е логично, се разбрахме да изтичам да разваля парите. Той ми предложи да ги разваля в дюнерджийницата отсреща. Понеже не исках да пресичам "Стамболийски" на непозволено място, тръгнах към светофара и като стигнах до входа на мола, си казах - може пък вътре да има нещо мъничко, което да взема, за да разваля петте лева. Тогава видях, че се продават картички и купих въпросната картичка с идея да я подаря на шофьора за Коледа. После изтичах до мястото, където беше таксито, но... там вече нямаше такси! Озъртах се, обикалях наоколо с картичката и двата лева в ръка - ни следа от таксито.

Може би беше решил, че съм избягала, без да си платя? Или не е искал да изпусне друг клиент? Или нещо трето? Не знам, но ако случайно таксиметровият шофьор чете блогове и още по-случайно попадне на моя, да знае, че двата лева и картичката го чакат.

Минимализъм по Коледа

На фона на всичкия кока-коледен кич и цялото кока-коледно изобилие, парченце леден минимализъм действа освежаващо.

(Ех, липсва ми блогът на Борислав Борисов...)

Блог на деня в "Свежо" - благодаря ти, dzver!

Днес блогът ми е избран за "блог на деня" в "Свежо" по предложение на dzver (не знам дали автоматично чрез topbloglog, или не). Аз самата нямам регистрация в "Свежо", не ми се занимава с това да гласувам за блогове и да се старая да гласуват за моя. Но не мога да отрека, че номинацията и изборът бяха приятна изненада :-). Още повече, че като представителен постинг за блога ми фигурира "... и истината ще ви направи свободни".

Благодаря на Веско и на останалите, които са гласували за блога ми, нямам достатъчно свежа снимка (на лимонче например), с която да ви благодаря, затова приемете тази черешка, тя също е свежичка, пък и е от мен!

Честито на Мартин!

Е, ами честото на Мартин :-)!

Преди 11 години участвах в студентските протести, бях част от една група студенти предимно по социология и политология, които бяхме нарекли себе си "БСП" - безсрочен студентски протест ;-). Когато правителството на Жан Виденов падна, се нарекохме БГА (безсрочна гражданска активност). Тогава събрахме умотворенията, които разлепвахме по стените и пращахме по институции, и ги издадохме в книга, наречена "БСП с/у БСП". В едно от умотворенията се казваше следното:

Господин Костов, благодарим Ви, че подкрепихте гражданското общество!!!

Но Ви напомняме, че от високо се пада най-лошо!

Е, Костов не се вслуша и виждаме резултата. В това отношение Мартин Димитров е облагодетелстван, понеже СДС много по-надолу от това, което е, не може да падне (освен ако съвсем не се разпадне - възможност, която не е за пренебрегване и ако стане, с това няма да се свърши светът). От друга страна обаче, сега върху Мартин са концентрирани големи очаквания, които той ще трябва да се опита да оправдае в изключително неизгодна ситуация. Не ги ли оправдае, това доста вероятно ще е краят на политическата му кариера.

Лично на мен ми се ще Мартин Димитров да заложи, освен на икономически либерализъм, и на типично демократични ценности. Перспективата на бойкосидерасатевизация ме плаши. Ще ми се и да не се предоверява на готови идеологически щампи (в стил фондация "Конрад Аденауер"), а да проявява разбиране към спецификите на българското общество и култура. И спрямо тях да търси най-адекватните модели за реализация на идеите си. Така, както правеше по повод акциза за домашната ракия ;-).

И да си знае, че блогърите ще го следим изкъсо!

Успех на Мартин Димитров!

От всички сини снимки, които съм правила, тази си харесвам най-много. Сега я посвещавам на Мартин Димитров с пожелание за успех на балотажа утре.

Поради предишния ми постинг за кандидатурата доста хора решиха, че не го подкрепям. А всъщност аз отправих критики, защото според мен Мартин е единственият от шестимата кандидати за председател на СДС, който изобщо заслужава внимание. Надявам се утре изборите да бъдат честни.

Подкрепям Мартин Димитров, но не знам дали още подкрепям СДС. Ако той загуби изборите утре, мисля, че това ще е просто краят на СДС и ще е крайно време да възникне нещо ново, подходящо за демократично мислещи хора (е, аз си мечтая за либерална формация, но "либералното" у нас е изпразнено от смисъл поради псевдолиберални творения като ДПС и НДСВ). А ако Мартин спечели, ще видим...

П.п. Извинявам се, ако съм набедила Мартин, че е протестант. Четох в блога на Димитър Аврамов, че всъщност не бил. За мен лично религиозната идентичност няма значение за това дали ставаш за политик, или не (ако би пречело, това е фундаментализмът, но той може да бъде както протестантски, така и православен, католически, ислямски и пр.). Пък и "Блага вест" си е съвсем читава протестантска църква. Но живеем в нетолерантна страна и предполагаемото протестантство на Мартин Димитров беше използвано като компромат срещу него. А това е последното, което съм искала.

Една година по-късно (спомени в цвят)

Не ми остава много време за блогване напоследък, но днес не мога пропусна. На този ден преди една година беше онова историчеко Общо събрание на Правно-историческия факултет на ЮЗУ, което се оказа тест за границата ми на поносимост към компромиси. Преди него мислех, че вече напълно съм се предала и просто живея по течението; оказа се, че са ми били останали малко принципи и воля.

Не искам нито да се правя на герой, нито да оставам в историята. Била съм част от онази порочна система. В същото време смятам, че човек има право да прояви достойнство в някакъв момент от живота си, макар и не винаги да е бил съвършен. Има право да поеме риск и да си понесе последствията. Хората не са константа; те могат да израстват или да деградират. Ако си проявил малодушие, това не означава, че си малодушен по природа. Както и, ако си извършил геройство, това не те “абонира” за героизма. Държавна сигурност си е Държавна сигурност, но Иво Инджев е едно, а Коритаров – друго.

Може би нямаше да се осмеля да застана срещу статуквото във факултета (и университета), ако нямаше и други преди мен. Ако не бях научила какво се случва със Стефан Дечев, ако не бях разбрала за Петър Дошков, ако Боряна Димитрова не беше написала писмо до членовете на катедрата, ако не бях чела "Горноджумайската телеграфна агенция" във вече бившия форум на електронното списание "Анамнеза".

Може би нямаше да се осмеля да застана срещу статуквото и ако знаех какво ме чака. Ако си давах сметка за размерите на агресията, натиска, остракизма, унижението, интригите, лъжите (анонимни и неанонимни), докладните и т.н. които се изляха и продължават да се изливат по мой и на приятелите ми от университета адрес.

Ала след като станалото вече е факт, не съжалявам. Най-важното е, че успяхме да свалим Воденичаров (разбира се, други допринесоха повече от мен, но и аз направих, каквото можах). С това показахме, не на последно място и на студентите ни, че да се правиш на идиот на повишава качеството на образованието, а напротив, отстояването на базисни принципи на академизъм и (само)критичност е от решаващо значение, особено когато говорим за Университет. Показахме и в публичното пространство, че в България все пак е възможно да промениш нещо, понякога дори въпреки недъзите на съдебната система. Показахме и че понякога победата може да бъде на страната на малцинството.

Разбира се, наивно е да се очаква, че след свалянето на проф. Александър Воденичаров от незаконно заемания от него декански пост всичко е наред. Била съм свидетел на много дискусии (и съм участвала в някои от тях) на тема дали, защо или как да се продължава оттук нататък. Тук няма да ги коментирам. По-важното обаче е, че "единният строй", в който според Воденичаров трябваше да крачим всички, лека-полека отстъпва място на плурализма. А без плурализъм академизмът е невъзможен. Гражданско общество пък да не говорим.

Искам още веднъж специално да благодаря, освен на вестниците "Дневник", "Капитал", "Mediapool", "Про и анти", "Труд" и "Култура", на всички блогъри, които помогнаха това да се случи - dzver, Michel, Бого, Жюси, Ели, Борислав Борисов (който вече няма блог), Яна, Таня, Ани, Анди, Тото, Аматьора, Кабакчиев, Мариян, Мая, moss, Павел и останалите.

Измерения на глобалната криза във всекидневния живот

Колкото и глобална да е една криза, тя се усеща най-ясно във всекидневния живот на хората. Същото важи и за некадърността на дадено правителство - лошото управление влошава различни измерения на онова, което се нарича "качество на живота".

До преди няколко дни съдех за това, че се задава криза, само от медии и блогове. Онзи ден обаче научих, че една приятелка е съкратена на основание глобалната икономическа криза и спрените европари за България. На следващия ден след като ни спряха парите, шефът на приятелката ми привикал екипа и със съжаление казал, че поради горните трябва да се раздели с някои служители.

Приятелката ми е архитект, занимава се основно с проектиране на молове. Рязкото намаляване на чуждестранните инвестиции означава и замразяването на проекти за молове, а влошеното икономическо състояние на населението пък от своя страна води до по-малка покупателна способност, по-малко шопинг из моловете, значи.

Поне засега, приятелката ми приема факта, че е съкратена, позитивно. Получила е четири заплати обезщетение. Любимият й човек й оказва подкрепа и я съветва да не бърза да си намери нова работа, да се възстанови малко от стреса, на който е била подложена. В резултат тя преоткрива значението на дребни удоволствия като да се излежаваш до късно в леглото с любимия човек, да сготвиш на спокойствие, да поканиш гости...

И макар да е жертва на кризата, предпочита да говори за положителните й измерения - безразборното строителство ще намалее по естествен път, хората започват да преоткриват типично "човешки" ценности - да бъдат със семейството си, да си обръщат внимание, да правят неща, за които не са нужни (много) пари.

Да, тя говори за положителните измерения на кризата, но е млад, образован и перспективен специалист. Няма деца. Може да си позволи лукса да направи пауза. Макар и стеснено, полето на реализация за архитектите е все още широко. Има обаче много хора, за които кризата ще бъде голямата лична трагедия в живота им. Има семейства с деца, в които и двамата родители са металурзи. Има шивачки, сезонни строители и много други, за които не се очертава работа в обозримо бъдеще. Много от тях могат да се окажат сред социално изключените.

Имате ли близки и познати, на които кризата вече е успяла да промени живота по един или друг начин? В какво се изразява промяната? Описването на такива случаи в блоговете ни би способствало за обогатяване на знанието за това, което се случва. Дори вникването в "абстрактните" икономически механизми не е безотносително към разбирането на плътността на всекидневния живот.

П.п. Извинявам се за лошото качество на снимката, която съм правила с елементарната камерка на мобилния си телефон. Но как човек да се сдържи да не снима тази гледка?

П.п. 2. Примери.

1. Примерът на gregory.

Гост блогъри: Красимир Кабакчиев и Петър Дошков

Ето, и аз последвах инициативата на longanlon да каня гост блогъри (само дето популярността на моя блог не може да се равнява с тази на неговия). В случая обаче изпълнявам молбата на Красимир Кабакчиев, който е убеден, че неговият казус трябва да получи възможно най-голяма публичност. Съгласих се, защото прецедентът на съдебното решение по повод на уволнението на Кабакчиев от БАН е сериозен. Излиза, че всеки може да бъде уволняван за всичко. Цитирам формулировката на съда: "не винаги задължението на работника или служителят е нормативно уредено" (неправилната употреба на пълен член си е дело на съда). Или - както го обяснява Кабакчиев:

По логиката на това твърдение, като задължение на всеки работник и служител могат да бъдат вменявани, изобщо без да бъдат регламентирани, ежедневното приготвяне на кафе, миенето на краката или извършването на на сексуални услуги на прекия ръководител (пряката ръководителка)!

И така, давам думата на Красимир Кабакчиев да разкаже за какво иде реч и на Петър Дошков за юридически коментар. Разделила съм текстовете им със снимки. На първата съм снимана с Кабакчиев от Крис на една фоторазходка, на втората съм снимала Дошков на Бачиново (местност край Благоевград, и после си поиграх малко в опити да постигна Orton ефект.

Красимир Кабакчиев, дфн

Едно потресаващо по идиотизма си "съдебно решение"!

Или: защо това изобщо не е държава, а е една невероятна посткомунистическа кочина!

Граждани, пазете се!

Дами и господа, граждани на една уж правова държава,

Правя това съобщение за пръв път тук, но то ще бъде направено и на много други места в Мрежата, и ще бъде представено по-подробно в блога ми.

Налице е издадено така наричащо се съдебно решение от така наричащ се съдебен състав, състоящ се от следните индивиди:

Председател: Зоя Атанасова
Членове: Албена Александрова, Димитър Димитров

Актът е с № 143 от 14.08.2008 г. на Софийския апелативен състав, Гражданска колегия, по гр.д. № 731/2007 г. Докладчик е лицето Димитров.

Следва да се отбележи, че това така наричащо се съдебно решение е касационно (т.е. третоинстанционно), т.е. то следва да бъде издадено от Върховния касационен съд. Но, както се вижда, въпреки че е касационно, то е издадено от апелативен, т.е. второинстанционен, съд!

Отговорен за невероятното безумие, второинстанционен съд да издава третоинстанционни (касационни) решения, е така наричащият се български парламент, състоящ се от така наречените депутати, избрани от "народа", които "узакониха" безумието чрез клауза в преходните и заключителни разпоредби на Гражданския процесуален кодекс (в сила от 01.03.2008 г.)!

Но това е само едната страна на въпроса за незаконността, имам предвид противоконституционността, на горепосоченото така наречено съдебно решение. Още по-съществено е следното епохално безумие, обуславящо смисъла на крайното решение и изрично вписано в него (следва цитат с оригинален правопис от "решението"):

"не винаги задължението на работника или служителят е нормативно уредено".

Същината на подобно твърдение налага да се реагира на него по реципрочен начин – и затова, за да може да се разбере по-добре от всеки четящ тези редове невероятното му безумие.

По логиката на това твърдение, като задължение на всеки работник и служител могат да бъдат вменявани, изобщо без да бъдат регламентирани, ежедневното приготвяне на кафе, миенето на краката или извършването на на сексуални услуги на прекия ръководител (пряката ръководителка)!

Къде живеят тези така наричащи се съдии, подписали със съгласие подобен акт на ТОТАЛЕН СЪДЕБЕН ПРОИЗВОЛ и намиращото се в него твърдение - повече от невероятно по своето ИДИОТСКО СЪДЪРЖАНИЕ, дори за днешната държава-кочина, наречена България?

Може би живеят в робовладелското общество! Но ако един така наричащ се съдия, и то апелативен, и то такъв, който участва в издаването на касационни решения, евентуално мисли, че живее в робовладелското общество, той трябва задължително да бъде подложен на съответната трудова, психологическа и медицинска експертиза! Трябва да се разбере дали подобно лице съзнава къде точно се намира, в каква историческа епоха, в какво общество живее, и каква трудова дейност изпълнява. С други думи, със средствата на науката трябва да се установи наличието или липсата на професионална годност у подобно лице! Съвсем отделен е въпросът за наличието на евентуално извършено престъпление чрез това "съдебно решение", разкриването на което е в компетенциите на други инстанции, които предстои да бъдат сезирани.

Но за какво точно се отнася описаното накратко по-горе така наречено съдебно решение?
Аз бях уволнен с едно невероятно по профанизма, простащината и незаконността си "решение" на така наричащия се научен съвет на така наричащия се Институт за български език при БАН, един развъдник на комунизъм, некадърност, криминалност и откровена простащина, заради това, че едно лице на име Пачев, лице громило "буржоазната наука" в дисертация в Москва през 1980 г., скочи на масата по време на официално заседание и ме нападна от там с юмруци и освирепяла физиономия, докато аз седях на стол до масата. Помислих, че лицето се опитва да ме убие - обувките му бяха на сантиметри от лицето ми. Наложи се да се защитя физически, като го ударя. След като го ударих, нападателят също ме удари и ме нарече фашист. По-късно поиска два пъти примирие, което аз на втория път приех.

При тази ситуация, неоспорена никога от никого, включително и после по делото, така наричащият се научен съвет взе решение да уволни мен. При решение за налагане на такова дисциплинарно наказание в заповедта за уволнение задължително се вписва точно кое трудово задължение е нарушено. В заповедта за моето уволнение обаче това не е направено! И няма как да бъде направено, тъй като не съществува трудово задължение, което да не съм изпълнил!

Но според "съдебното решение" аз все пак не съм изпълнил определено трудово задължение - въпреки че това трудово задължение не е посочено в заповедта! Затова, защото

"не винаги задължението на работника или служителят е нормативно уредено"!?!

Освен абсолютен кръгъл идиотизъм и епохален цинизъм, това, от гледна точка на правото, е пълен абсурд!

Уволнението ми беше отменено незабавно като напълно незаконно още на първа инстанция, с перфектна аргументация (перфектното първоинстанционно решение ще бъде публикувано в блога ми заедно с кретенското "касационно"). А на втора, и вече и на трета инстанция са издадени два акта на изключително груб съдебен произвол, като последният е потресаващ с противозаконността, профанизма, нелепостта и иидотщината си!
Подобно поведение – флагрантно погазване на закона чрез драстично превишаване на правомощията, дадени на един съд, въвеждане от негова страна на несъществуващи и абсолютно невъзможни в модерното общество "правни норми", съставлява огромна обществена опасност - нещо, което в крайна сметка би могло да доведе до пълен крах изобщо на правораздаването в България!

Невероятният съдебен произвол, осъществен чрез описаното тук "съдебно решение", съответства много точно на констатациите, направени от органите на Европейския съюз - според които съдебната система в България е некомпетентна и корумпирана, на неотдавнашните безпрецедентни жестоки санкции срещу България на Европейския съюз, както и на предупрежденията, че България може да бъде санкционирана чрез решение за непризнаване в европейската общност на актовете на нейните съдилища!

Граждани, защищавайте правата си, ако те са нарушени, и воювайте срещу съдебния произвол на всички равнища на съдебното производство! Срещу този произвол, който, по мнението на повечето адвокати, през последните години е станал систематична практика! Не позволявайте на некадърниците, корумпираните и представителите на позорното минало да определят съдбата ви, независимо дали те са в съдебната система или в други институции на така наречената държава! Вземете решително съдбата си в свои ръце, като незабавно реагирате по законен път на абсолютно всеки акт на корупция, безобразие и беззаконие!

Пазете се! Защото изключително наглата корупция и некадърността са на път да завладеят абсолютно всеки кът на общественото пространство!*

Красимир Кабакчиев, дфн

*Горният мой текст беше готов още преди месец. След като го написах, го дадох за мнение на колегата д-р Петър Дошков, лингвист и юрист. Той остана направо потресен от съдържанието на това "съдебно решение", но специално ме помоли да отложа публикуването на горния текст, за да може сам той да даде експертно становище по случая.

Следва становището на д-р Петър Дошков, предоставено ми от него преди няколко дни.

Юридическо становище по решение № 143 от 14.08.2008 г. на Софийския апелативен състав, Гражданска колегия, по гр.д. № 731/2007 г. на Петър Дошков, Ph.D. от Петербургския университет, лингвист, семантик, главен асистент в ЮЗУ по синтаксис на българския език, с диплома по право от ЮЗУ и юридическа правоспособност от Министерството на правосъдието, с две уволнения от ЮЗУ, делата по които които е спечелил, като сам ги е водил и е писал съдебните книжа по тези спорове.

І. Изяснителна терминологична част:

Препращаща норма е тази, която привързва (залепва / свързва / придърпва) допълнителна норма към друга норма (субсидиарно прилагане), тоест копула и нищо друго. Няма хипотезис, диспозиция и санкция. Препращащата норма е правно-техническа: не съдържа сама по себе си конкретен фактически състав, например чл. 11 Закона за върховния административен съд (отм): ”За неуредените случаи се прилагат нормите на ГПК (Гражданския процесуален кодекс)”.

Хипотезисът на бланкетната норма е в друга норма, към която бланкетната норма препраща. Бланкетната норма е непълна норма. Има диспозиция и/или санкция, но не и хипотезис. Законодателят съзнателно е оставил празен хипотезис (фактическия състав), който се взема от посочената (от бланкетната норма) друга правна норма.

Препращащата и бланкетната норма са несамостоятелни.

Затова посочването на бланкетна норма като нарушена (самостоятелна правна норма) без допълване на съдържанието й чрез препращане към конкретната правна норма е недопустимо.

Тоест, ако не се посочи конкретен текст, към който бланкетната норма препраща, се ограничава правото на служителя да разбере под какъв състав на нарушение се подвежда нарушението, а оттам и да организира адекватно защитата си срещу основанието на уволнителната заповед.

ІІ. Ищецът по делото Кабакчиев няма нарушение на трудовата дисциплина, понеже не можеш да нарушиш липсващо навсякъде трудово задължение. Нарушаването на трудовата дисциплина е виновно нарушаване на трудови задължения (а не на права). Източникът на трудови задължения (извън подписания трудов договор, по който си страна) няма значение – при условие, че си запознат с тези задължения.

Източниците на трудови задължения са посочени в чл. 187. От друга страна, чл. 187 от Кодекса на труда (КТ) изброява изчерпателно източниците за нарушенията (но не и самите нарушения), понеже в в т. 10 са въведени допълнителни (към 9-те точки от чл. 187 КТ) 5 източника: закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор (КТД) или в трудовия договор (респективно, служебна характеристика).

Чл. 187 и 190 от КТ не изброяват изчерпателно видовете нарушения на трудовата дисциплина. Това е вярно. Двата члена препращат към чл. 186 от КТ. Обект на дисциплинарното нарушение могат да бъдат само ЗАДЪЛЖЕНИЯТА по трудово правоотношение. Никакво изключение.

На 14 март 2002 г. Кабакчиев не е нарушил никакво трудово задължение, понеже:

- Атестирането, ако е законно, е административен процес по Закона за научните степени и научните звания (ЗНСНЗ) и Правилника за прилагането му (ПРПЗНСНЗ), тоест не е по КТ. Не е налице многократно и повтарящо се изпълнение на трудовата операция чрез предоставянето и прилагането на работна сила.

- Заседанието на тогавашния научен съвет е неоснователно, защото то е нищожно поради липата на материално основание вследствие на отмяната (през 1991 г.) на Правилника на Министерския съвет за атестиране (по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ). Поведението на отсрещната страна е деликтно и провокативно.

- Отказът на Прокуратурата от образуване на досъдебно производство е правен факт, който не е взет от Софийския апелативен съд (САС) под внимание, въпреки че е посочен като касационен довод.

Идиотско е твърдението на състава от САС, че именно заради бланкетния характер на чл. 187 и 190 от КТ, „ ... въз основа на тях може да бъде наложено дисциплинарно наказание за всяко едно едно нарушение на трудовата дисциплина, независимо от това, че същото не е изрично посочено като нарушение в разпоредбите на чл. 187 и чл. 190, ал. 1 от КТ”. Абсурдът е в това, че според този текст излиза, че изпълняваш НЕСЪЩЕСТВУВАЩО (или приравнено към такова НЕИЗВЕСТНО, т.е. ненаписано, трудово задължение). Въвежда се ТРУДОВ ПРОИЗВОЛ, и то от съд!

Съдът прилага закона такъв, какъвто е, а не се държи като нормотворчески орган. Според мен тази част от съдебното решение на САС е нищожна поради противоречие с материално правен принцип : търсене на обективната истина от материалното (писано) право.

По-нататък. От това, че допълнителни трудови задължения могат да се въведат изрично на основание чл. 187, т. 10 КТ, не означава АВТОМАТИЧЕСКИ, че такива са въведени ПИСМЕНО. Желание и реалност не са едно и също нещо. Няма никакви данни, че Кабакчиев има други трудови задължения освен тези в трудовия му договор. Не са представени или посочени нито колективен трудов договор, нито закон, нито друг нормативен подзаконов акт, нито длъжностна характеристика. Съдът е постановил последица без материално основание: конкретен текст от материален закон. Неслучайно съставът от САС изброява факти, а не посочва конкретна норма от друг закон, от колективния трудов договор, от личния на Кабакчиев договор и пр.

Посочените в съдебното решение факти са с наказателен характер. Само НАКАЗАТЕЛЕН СЪД може да се произнесе, и то при зачитане презумпцията за невиновност. Гражданският съд недопустимо е иззел компетентността на наказателен.

Страшното е в две неща:

- Граждански съд постановява акт, основавайки се на празен, бланкетен състав, с което нарушава принципа на изричност на нарушенията по КТ;

- Създава се прецедент за уволнение на основание НЕСЪЩЕСТВУВАЩИ трудови състави с дисциплинарен характер.

Съдът е нарушил служебното си задължение да провери уволнението във връзка с чл. 190 КТ, като посочи законовия текст за налагане на уволнението. Самото посочване на чл. 190 КТ не върши работа никому, понеже нормата от КТ препраща към конкретен състав от:

- друг закон,

- колективния трудов договор (КТД),

- правилника за вътрешния трудов ред (ПВТР),

- трудов договор

- длъжностна характеристика.

Тези актове съдържат ЕВЕНТУАЛНА трудова регламентация, при нарушаването на която ще се дължи санкция. Нонсенс е да изпълняваш задължение, което обективно не съществува за никого, и затова не може да се посочи от никого!

Освен това нарушаването на трудовите задължения е при вина. Няма вина за нарушаване на несъществуващо задължение, защото самото понятие вина презумира знание на трудово задължение, което в случая липсва.

Разсъжденията на въпросния състав от Софийския апелативен съд на с. 3 от съдебното решение, че, от една страна, трудовите задължения се възлагат, тоест са известни на страните, а, от друга, са уредими и бланкетно (тоест неизвестни), са нонсенс и по същество са отказ от правораздаване. Правораздаването изисква точно и еднакво прилагане на съответен съществуващ (известен) закон!

Твърдението на съда (стр. 3 от съдебното решение) за изрично неуредени, но съществуващи в закон трудови задължения е неоснователно и престъпно. По същество то означава, че липсва регламентация, за която отговаря работодателят. Никой не бива да се оправдава или да извлича ползи от собственото си неправомерно бездействие. Съдът сякаш не е разбрал, че трудовият договор също така урежда трудови задължения – както длъжностната характеристика, КТД (колективният трудов договор), ПВТР (правилникът за вътрешния трудов ред), и не на последно място съответен подзаконов нормативен акт. Така че оправдание за поведението на работодателя няма.

Хардуерен проблем и софтуерен проблем

Излязох от болницата и почнах да спамя блогосферите. Това е последният ми пост за днес, обещавам. Ама ме мързи да се регистрирам из форуми и да питам, (отпаднала съм още, имам good reason ) а от собствен опит знам, че като задам въпрос в блога си, много мили хора се отзовават с полезни съвети.

И така:

1. Хардуерен проблем:

Записвачката на верния ми лаптоп Acer TravelMate 2410 май напълно се скапа. Тя никога не е била съвсем наред, все даваше разни грешки при запис, но аз го отдавах на софтуерни проблеми. Смяната на няколко линукс дистрибуции обаче показа, че проблемът ще да е в записвачката. Сега при слагането на какъвто и да е диск бръмчи и бучи ужасно и дискът невинаги тръгва. Има ли нещо като стандарти за DVD записвачки за лаптопи, или трябва да се търси конкретно за този модел? Или да търся външно (съвместимо с ubuntu) устройство? Като се замисля, може би външно е дори за предпочитане, защото другият ни компютър е стар и има само CD, а външното ще можем да го включваме и към двата.

Ще съм благодарна на всякакви съвети.

2. Софтуерен проблем:

Когато минах на ubuntu, първоначално не видях никакъв проблем с мултимедийните формати. Впоследствие обаче схванах, че видеото на някои сайтове, например Re:TV, не върви (YouTube обаче си върви). Имам проблеми и с .flv формата, а под Freespire (не че го хваля в други отношения) това беше наред. И с .avi май имам проблеми. DVD-та обаче вървят, разбира се, ако устройството зацепи (вж. първия проблем). Всичките ми опити да изпълня съвета на The Perfect Desktop - как да сменя Totem с Mplayer, се "увенчават" с крах - браузърът се крашва при опит да заредя страница с видео, преставам да мога да слушам аудио файлове от компютъра, та после трябва да връщам всичко в първоначалния му вид.

Понеже много читатели ме посъветваха да инсталирам ubuntu и понеже съм като цяло много доволна от него и не искам да го сменям в обозримо бъдеще, се надявам, че ако сте имали такъв проблем, сте го решили успешно и ще съм много благодарна, ако споделите знания и/или опит.

П.п. Нов проблем - след инсталирането на mozilla-plugin-vlc и mozplugger по съвет на turin Re:TV тръгна без звук, не мога вече да слушам и емпетройки, изобщо звукът на аудио и видео файловете на компютъра ми изчезна. YouTube върви нормално.

Частичните впечатления на един (благополучно бивш) пациент

Ето ме пак, току що изписана от болницата.

И така, озовах се в "Пирогов", след като се наложи да позвъня на 112. Никога досега не съм викала Бърза помощ, но реших, че ако човек повръща кръв, това си е сериозно, дори и да не бяха толкова непоносими стомашните болки. Половин час след като звъннах, дойде един симпатичен, но доста неориентиран лекар, който играеше и шофьор на линейка. След като се чуди известно време какво да ме прави, накрая се смили да ме закара в хирургията на "Пирогов". Успокоих се, че най-сетне съм в сигурни ръце, но напразно. Набутаха ми една гадна сонда от носа до стомаха, установиха, че кръв има, но не от стомаха, което ги накара да заключат, че била от носа ми и е предизвикана от вкарването на сондата (?!). После ме пуснаха да си ходя по пътя. Попитах ги няма ли поне да ми бият някаква спазмолитична инжекция за болките, на което те отговориха, че това не било тяхна работа.

Прибрах се вкъщи, като не бях способна нито да седя, нито да лежа, нито нищо. Следобед отидох при джипито, който ми би инжекция против повръщане, предписа бусколизин и хапчета против повръщане и каза да съм на диета и да пия чайче. Прати ме при кварталния хирург, който с малки вариации каза същото. Инжекцията не подейства и всеки опит да поема каквото и да е през устата се увенчаваше с връщането на поетото по пътя, по който е влязло. След една безсънна за Крис и мен нощ отидохме при кварталния хирург, който ми би бусколизин. Отпусна ме, но за не повече от час. Следобед пак отидох при джипито, там сестрата ми би инжекции - спазмолитик и против повръщане - а джипито ме изпрати при кварталната гастроентереоложка и беше така добър да ми даде направление за хоспитализация, за всеки случай. Гастроентереоложката ми заповяда да престана да се лигавя, че не мога да ям и да поемам течности, а да съм почнела да пия по две глътки чай на 15 минути и да изяждам по половин или четвърт бисквита на половин час. Поуспокоена от инжекциите, опитах съвета й, но резултатът беше много силни болкии гадене всеки път, когато поемах нещо през устата.

Вечерта семейният съвет реши, че влизане в болница няма да ми се размине и след малко колебания и питане се озовах в инфекциозната клиника на Военномедицинска академия. Там ме приеха веднага и бяха много учудени, че толкова доктори са ме оставили два дена да бера душа до почти пълно обезводняване. Сложиха ме на системи и тозчас ми мина. И макар на другата сутрин да нямах вече болки и да бях способна да закуся (о, щастие!), ме държаха няколко дни на системи и специална диета и ми направиха всички възможни изследвания, като не ме пуснаха да си ида, преди да са излезли и последните резултати.

Не ви пожелавам да влизате в болница, но ако се наложи поради инфекциозни проблеми, с цялото си сърце Ви препоръчвам инфекциозната клиника на Военна болница. Първо, битовите условия са прекрасни за българските стандарти. Климатик (беше толкова топличко, че при минус десет градуса навън бях по тениска и пак ми беше горещо), телевизия, мини бар (!), а последния ден разбрах, че в стаята имало и интернет (всъщност добре, че не го разбрах по-рано, имах нужда от цялостна почивка, вкл. и от интернет, пък и би било неприятно да пиша с абокат в дясната длан). Дворът беше с едни романтични пейки и лампи и красива ограда, но времето не позволи да му се порадвам отблизо. Единствената ми забележка е, че храната беше като цяло гадна, но, първо, все пак бях на строга диета и, второ, прекалено е да очаквам от една българска болница и храната да я бива. За целия този лукс платих ни повече, ни по-малко от стандартната потребителска такса от 4,40 на ден. Нямаше дори и намек за "нещо ако дадеш". Но най-важното е отношението на персонала - и сестрите, и лекарите са изключително внимателни и се държат с пациентите като с хора, а не като с парче месо, каквото беше впечатлението ми от "Пирогов".

Знам, че и в "Пирогов" има много добри специалисти, но очевидно си е въпрос на късмет при кого ще попаднеш (ако не знаеш предварително).Задачата на поста ми е да опиша частичните си впечатления от гледната точка на пациент, нищо повече.

Мартин Димитров на кръстопът

Още преди около година бях споменала, че смятам, че Мартин Димитров е политик, който изразява интересите на такива като мен, но само отчасти. А защо отчасти, не уточних. Сега, когато той се кандидатира за председателското място на СДС, намирам за повече от наложително да изясня какво имах предвид тогава, още повече, че някои събития потвърдиха част от опасенията ми. Пиша този пост абсолютно добронамерено. Аз самата не мога да се сетя за някой, който би могъл да бъде по-подходящ за председател на СДС от Мартин Димитров. Както Дзвер каза, той е “първият уеб 2.0 СДС политик”. Той е и един от много малкото депутати, с които можеш да имаш директна връзка, които могат да повдигнат въпрос в парламента поради твой коментар в блога му, които ще ти отговорят, ако им напишеш писмо, и на които можеш да се довериш (това го знам от личен опит). Много ще се радвам, ако именно Мартин Димитров бъде новият председател на СДС. От друга страна, точно сега е моментът, в който самият Мартин Димитров е крайно време да се самоопредели – кого точно иска да представлява и, оттук, кого да представлява СДС като партия? Дали младите, икономически активните, интернет потребителите, които в повече от случаите имат либерални разбирания – не само в икономическо, а и в личностно отношение, които са чувствителни на теми като човешки права и екология. Или ще представлява определен брой (изброими поименно) икономисти, интелектуалци, антикомунисти, представители на някои християнски деноминации в България, реститутки, изобщо, изключвайки известни вариации, нещо като електората на ДСБ.

Проблемът е сериозен, освен това е и изключително дълбок; основава се на базисни лични убеждения, а не просто на PR. За разлика от много политици, които се чудят каква идеология да “прегърнат” като най-печеливша, Мартин Димитров е верен на себе си. В какво, тогава, е проблемът? От една страна, Мартин е изключително либерален в икономическо и отчасти в политическо отношение. От друга страна, в морално отношение, той се оказва също толкова изключително консервативен. Това не би било проблем, ако нямаше политически последствия. И би било проява на тотално неразбиране да изискваме от него да се абстрахира от личния си морал в името на оцеляването на дясното пространство.

Доколкото ми е известно, Мартин Димитров е протестант по убеждения. Аз също се считам за протестант, макар и от по-различен вид. Имам протестантско кръщение и съм венчана в протестантска църква. За мен хубавото на протестантството е, че от необходим посредник в отношенията между човека и Бога, Църквата се превръща просто в общност от вярващи хора. Протестантството поставя акцент върху личните отношения между човека и Бога. Не църквата, а вярващият има свободата сам да чете, тълкува и разбира Библията. Така обаче е само на теория. На практика, за да оцелее, за да се развива и за да бъде ефективно по отношение на вярващите, протестантството се институционализира в редица деноминации. Тук не е тема да се обсъждат разликите между тях. Но е от значение, че огромната част от тези деноминации са убедени, че именно тяхното тълкуване на свещените текстове е правилното. В тази връзка, в статията си Protestantism and the Quest for Certainty, социологът Питър Бъргър (също протестант), критикува протестантството за това, че макар да упреква католицизма за наличието на куп свещени догми в него, самото то е склонно да догматизира определени прочити на Писанието по същия начин, по който и католиците си имат догми. Според Бъргър (ако чете някой мой студент, сега му е много весело), с когото тук съм абсолютно съгласна, интерпретациите на Библията винаги са повлияни от определен социален, исторически и т.н. контескт. В този смисъл, те никога не са “абсолютно правилни”, освен това, се променят с времето. Например, за много християни всяка сексуалност, различна от хетеро, е противоестествена и грешна. Но да не забравяме, че апостол Павел е твърдял, че е противоестествено мъжете да са с дълги коси, а жените – с къси :). Много неща, които са били самоочевидни по времето на Христос и първите апостоли, днес не са, но (почти) никому не би хрумнало да ги възприема като извращение или грях. Ето защо съм отново съгласна с Бъргър, че няма инстанция, която да ни каже кое е “правилното” в християнството (тук нямам предвид православието и католицизма, където има установени свещени догми, но пак по много въпроси има и спорове, де), остава ни сами да търсим и тълкуваме, но също така никой освен нас не може да бъде отговорен за това до какви изводи ще стигнем и какви решения ще вземем поради тях.

Принципно за вярата си не обичам да говоря публично, но в случая с Мартин Димитров се налага. Защото самият той в едно интервю твърди, а и дейността му като депутат доказва, че е верен на твърдението си:

Човек не може да отдели вярата си от каквато и да била човешка дейност. Няма как от време на време да вярваш и от време на време да се занимаваш с политика. Ти си един и същи човек през цялото време, а вярата е част от теб, бих казал, най-добрата част.

Напълно съм съгласна, че за онзи, който е убеден християнин, вярата не е просто модус на живота му, а е основата на този живот. Достойно за възхищение е, че Мартин е верен на себе си. Но именно поради това той е склонен понякога да се опитва да прокарва консервативни тези в парламента, които отблъскват редица от почитателите му и са в състояние да отблъснат и много други. Като имате предвид, че говорим за младото и интернет активното поколение, тоест тъкмо за тези хора, които припознават Мартин Димитров като “нашия човек в парламента”. Като пример за такъв морален консерватизъм бих дала позицията му по промените в семейния кодекс, която беше изразена и в неговия блог. Цитирам най-показателните пасажи:

В момента хората, които живеят без брак заедно – става въпрос за мъж и жена, разбира се, тук надявам се няма никакво колебание за какво говорим (...)

(...) създаването на фактическо съжителство ще намали стимулите за сключване на граждански брак в България. Това правят вносителите на този законопроект. Не си го признават, не са честни със залата, но фактически точно тази работа правят. Това ще бъде резултатът. Този резултат ще бъде много негативно тежък по развитието на тази страна.

Ето с такива изказвания, както е видно и от коментарите към този постинг, Мартин загуби доверието на свои потенциални избиратели с по-либерални морални убеждения, включително и на такива с различна сексуалност. Много важно беше да намери какво да отговори на коментарите на тези хора, но той не го направи. А двама от тях, с гей ориентация, открито заявиха, че досега са гласували за СДС, но след това изказване на Мартин Димитров се съмняват дали пак да го правят. Прави са – защо да гласуваш за някого, който не само няма да защити интересите ти, а и ще работи против тях?

Както казах в началото обаче, пиша този пост добронамерено. Виждам и основания да се надявам, че като председател на СДС Мартин би могъл да представлява младите и либерално настроени хора в България. Тези основания ги виждам в либертарианските му разбирания. Нека се върна на интервюто, което цитирах по-горе. Там Мартин казва и това:

Движещата сила на християнството е свобдната воля, което означава право но избор, на самостоятелни решения. Дясната политика също застъпва този принцип, но го нарича индивидуална свобода. Основен принцип на дясната политика е, че държавата трябва да има ограничена намеса в живота на хората, така че инидивидът да може сам да решава какво да работи и как да живее. В този смисъл не искам да кажа, че всички християни трябва да подкрепят десни партии, но аз съм направил този избор за себе си.

Това твърдение определено е в противоречие с позицията на Мартин за семейния кодекс. Ако не държавата, а индивидът трябва да решава как да живее и индивидът има свободна воля и право на избор (както смятам и аз), защо пък държавата да се противопоставя на съвместното съжителство и легализирането на хомосексуалното съжителство? Ако Мартин Димитров действително успее да интерпретира вярата си либертариански, не би правил изпълнения като това със семейния кодекс. Затова, нека разгледаме някои основни положения в либертарианството, които са важни в това отношение. Ще цитирам сайта на Българското общество за индивидуална свобода, чийто член е и Мартин (макар и издържани в стилистиката на 18-ти век – примерно Русо, Кант – постулатите, изложени там, заслужават внимание):

Из “Философия на свободата”:

5. (...) Но ти нямаш право да използваш насилие срещу живота, свободата или собствеността на другите хора. Следователно, нямаш право и да определяш някой друг да използва насилие от твое име срещу други хора.

Отричане на правата на хората с различна сексуалност насилие срещу свободата им ли е, или не?

7. Тъй като ти притежаваш своя живот, за своя собствен живот си отговорен ти. Ти не си взел живота си назаем от други хора, че те да изискват твоето покорство. Нито пък си роб на хора, че да изискват твоята саможертва. Ти избираш своите цели на основата на своите собствени ценности. Както успехите, така и провалите са необходимите стимули за усъвършенстване и израстване. Твоите действия от името на други хора, или техните действия от твое име са добри само когато произтичат от доброволно взаимно съгласие. Защото добродетелта може да съществува само там, където има свобода на избора.

Тъй де, целите се избират въз основа на ценностите, а по отношение на ценностите също имаме свобода на избора, нали ;)?

Из “Ценностите ни”:

Леви или десни?
Либералите, които се смятат за леви, обикновено искат повече държавна намеса в икономическия живот – данъци и регулиране – и по-малко държавна намеса в свободата на словото и личните решения.
Консерваторите, които са десни, обикновено искат по-малко държавна намеса в нашия икономически живот и повече намеса в областта на свободата на словото и личната свобода
Либертарианството не е нито ляво, нито дясно. Либертарианците вярват последователно и в индивидуалната свобода, и в ограничената държава, за разлика от съвременните либерали или съвременните консерватори. Либертарианците са консервативни по икономическите въпроси и са либерални по социалните въпроси.

Убедена съм, че единственият начин Мартин Димитров да убеди младите хора, интернет активната част от които (включително и аз) гласуваха преференциално за него на изборите за евродепутати, че представлява техните интереси, е да бъде “либерален по социалните въпроси”. От негови изказвания съдя, че не вижда противоречие между това и християнските си убеждения. От други изказвания и действия пък съдя, че подобни противоречия съществуват. Затова и се реших да напиша този пост – за да кажа, че според мен в настоящия момент е повече от необходимо Мартин Димитров да се самоопредели – типичен “каубой” като Буш ли ще бъде (в европейски условия - “християндемократ”), или модерен млад човек, който цени свободата и правото на избор. Ако реши да се придържа плътно към консервативните си християнски убеждения, ще уважа това като честна и достойна за уважение позиция, но няма да го подкрепя като председател на СДС. Ако покаже, че наистина е способен да се бори за защита на свободата на избора, тогава вече ще имам основания да се надявам, че възниква алтернатива на бойковизацията.

Надявам се Мартин Димитров да покаже, че може да бъде свободомислещ човек. Нядавам се, че ще може да убеди повече хора, че правото на избор е базисна ценност за едно модерно общество. В противен случай, като се има предвид настоящата политическа ситуация – първо ще бъдат ограничавани хората с различна сексуалност, после еколозите, после хората с увреждания, после ще дойде ред на все повече групи “различни”, докато се стигне и до протестантите, нали?...

И "свободните духове" са...

Закъснях с обещания "репортаж" за събитието с близо седмица, така че победителите вече не са новина. За сметка на това, направих доста снимки, отсях по-поносимите от тях, обработих ги набързо и не особено презизно и ги качих в интернет. Ако някой се разпознае и иска снимката си, папката е тук.

Искам от сърце да поздравя Георги Ангелов, Копринка Червенкова, Нели Червенушева и Теди Москов (представени на връчването на наградите от внука на Нели Червенушева) и Малина Томова, както и журито за хубавия подбор.

Не само награждаването беше интересно (то се знаеше предварително), а най-вече изказванията на наградените. Георги Ангелов, който след като много структурирано синтезира основните идеи в "Комуналният капитализъм" на Румен Аврамов, който също беше там, убедително разви тезата, че ако искаме нещо в България да се промени, не трябва да се предоверяваме на песимизма на Румен Аврамов. В това съм абсолютно съгласна, макар и в този блог да съм изразявала дълбокото си уважение към интелектуалните постижения на последния и съгласието си с редица негови схващания. Накратко, макар да приемам положението, че икономическият напредък или липсата на такъв не е въпрос на формални икономически закономерности, а зависи от редица социокултурни, исторически, религиозни и пр. обстоятелства, споделям убеждението на Георги Ангелов, че ако искаме да променим нещо, то трябва да вярваме, че то може да бъде променено. Пък току виж успеем, както той е успял с плоския данък - не поради, а въпреки международния натиск.

Есетата на Копринка Червенкова и Малина Томова също много ме впечатли ха - Копринка Червенкова с шеговитата, но отчасти и трагикомична идея да представи борбата за отстояване на високи културни стандарти като "хигиенизиране", Малина Томова със стремежа посредством едно издателство да се възпитават високи хуманистични стандарти. (Между другото, предишния ден, пети ноември, със съжаление пропуснах едно събитие, организирано от катедрата по кино в Югозападен университет. Става дума за прожектиране на студентски филми на етническа тематика и събитието беше свързано и с филма "Гори, гори, огънче". Сценарист на филма е Малина Томова, а режисьор - Румяна Петкова, която преподава в ЮЗУ и която е един от така наречената "група на 18-те", които подписахме писмо до министър Вълчев относно нелегитимността на Александър Воденичаров. Малък е светът...)

Макар да знаех кои са повечето присъстващи на събитието, не познавах лично нито един от тях и загадката как точно съм се озовала сред поканените остана неразбулена. Надявах се сред присъстващите да е имало и друг смутен блогър като мен. Поне си поиграх на фотограф, а и слушах много внимателно. Ето снимката, която си харесвам най-много. После не останах на коктейла, а се изнесох по възможно най-бързия начин, понеже ми беше неловко.

Искам още веднъж най-искрено да благодаря за поканата!

MAKE ART NOT WAR

Да се присъединя и аз към мейнстрийма с един пост за Обама. Макар да не го идеализирам и да не бях обхваната от "Обама-манията", много се радвам, че стана президент. След атентатите на 11 септември 2001, Америка, а оттам и западният тип цивилизация (към който, с голяма степен на условност, принадлежим и ние), беше обхванат от несигурност, стигаща до параноя и избиваща във войни, омраза към мюсюлманите, към имигрантите, войнстващ патриотизъм. В социологията се знае, че хората са особено склонни да търсят "врага" и да се "борят със Злото", когато имат проблеми със собствената си идентичност. Това беше защитна реакция, идеща да замени усещането, че Западният свят процъфтява и върви само напред и нагоре. На либерално настроен човек като мен, тази промяна не му понесе особено. Когато търсим "злото" и "врага", постепенно разширяваме обхвата на "опасните" - първо може да са мюсюлманите, после имигрантите, после сексуално различните, после тези, които живеят без брак, религиозно различните, играещите компютърни игри и т.н. и т.н.

В този смисъл, избирането на Барак Обама за президент на Щатите означава обрат, и то огромен. Сам по себе си фактът, че е избран чернокож президент, ме радва изключително. Де да можеше Мартин Лутер Кинг да види... От друга страна, ако за президент бяха избрани Кондолиза Райс или Колин Пауъл, нямаше да се радвам толкова. Защото, освен просто наличието на расова толерантност, избирането на Обама свидетелства и за доминацията на цивилни ценности. При цялото ми уважение към Маккейн, той е буквално закърмен с военни ценности (дори роден във военна база) и целият му живот е концентриран израз на онзи тип типичен американски военен патриотизъм, който ми е толкова антипатичен. Обама, напротив, е университетски тип човек, либерален, толерантен. Не е лесно в Америка кандидат за президент да признае, че е пушил марихуана.

Съгласна съм, че в някои отношения Обама наистина е доста "ляв". Но тук следва да се има предвид, че, за разлика от българския социален - и икономически - живот, американският в голяма степен се саморегулира. Макар и в състояние на икономическа криза, американското общество едва ли би приело реформи, които са изначално чужди на принципите му на функциониране и базисните му ценности. По същия начин, по който във Великобритания, макар Блеър да е спечелил изборите с обещанието за здравни осигуровки за всички, обещанието му се оказало неизпълнимо поради определени дълбоки културни нагласи, характерни за англосаксонския тип култура.

Накратко, доколкото американската политика неизбежно оказва влияние на света, надявам се, че в близките години светът ще бъде по-приятно и по-свободно място за живеене, отколкото беше от 2001 насам. Тук се сещам за един колега, който преподава сценография и мода, проф. Здравко Маринов. Веднъж той ми каза, че, за да е добър един моден дизайнер и за да е способен да създава модни тенденции, а не само да ги следва, той трябва да разбира от политика, тъй като модата винаги е била свързана с политиката. И ми даде пример - след събитията през 2001 година и последващата "война срещу тероризма", на мода идват камуфлажните дрехи. Когато настъпва масово разочарование от продължаващата война в Ирак, камуфлажните мотиви отстъпват на флоралните и в модата навлизат хипарски елементи. Същото се отнася и за етно мотивите.

Я сега да видим, ще се оправдае ли хипотезата ми, че на мода ще дойдат африкански тип джунджурии ?

Нитчеанци :-)

Изписването на виното с код 961 ми напомня как навремето името на Фридрих Ницше се е изписвало "Нитче". Ето как неграмотността по случайност може да се окаже (привидно) философична.

Награди за принос към свободата на духа "Георги Василев"

Георги Василев е българин, живеещ в Швейцария и основал награден фонд за принос към свободата на духа, за да подкрепя свободата на духа в България по начина, по който я разбира. До вчера не знаех кой е той, но абсолютно неочаквано получих писмо, с което от името на журито ме канят да присъствам на тазгодишното връчване на наградите и молят да потвърдя участието си. Журито се състои от Красен Станчев, Николай Неновски, Евгений Дайнов, Христо Христов, Венета Домусчиева, Веселин Комарски, Антонина Желязкова, Георги Господинов и Васко Кръпката - все хора, повечето от които безкрайто уважавам, но нямам спомен да съм общувала с нито един от тях, било то лично или виртуално. Ще ми се да споделя и кои са наградените, но виждам, че досега в интернет не е изтекла информация по въпроса; може би етикетът изисква да се изчака събитието, знам ли. Най-добре да почакам първо да обявят на сайта.

Лично аз харесах избора на журито. Разбира се, подобен избор винаги е субективен и може да се появят съображения от типа на - защо този, а не онзи. Ако аз трябваше да давам награда за свобода на духа, щях да я връча на Петър Дошков - толкова свободен дух, че нищо не може да го спре да се бори за законност до дупка.

Да се призная, бях много изненадана, когато получих поканата да присъствам на връчването на наградите. И ми стана изключително приятно, защото хора, които уважавам, но не познавам, са сметнали, че имам нещо общо със свободата на духа, та да ме поканят. Поканата получих на имейл адреса, който съм оставила в блога си; предполагам, че са го взели от там.

Толкова е хубаво, когато получавам знаци, че това, което аз и неколцина колеги правим, има смисъл. Има смисъл да кажеш, че в един университет стават незаконни неща. Има смисъл да мислиш за образованието и бъдещето на студентите, а не само за собственото си оцеляване. Има смисъл да продължаваш да понасяш остракизъм (един колега, и то от друг факултет, наскоро подметна в преподавателския автобус, че не било безопасно да се седи до мен в автобуса... уточнявам, че колегата сяда до мен понякога, но познавам и такива, които не смеят, за да не престане да им говори еди-кой-си), клевети, интриги, обвинения и какво ли още не, но да не допускаш да те пречупят, щом вярваш, че каузата ти е справедлива.

Когато получих поканата да присъствам на връчването на наградите, горе-долу по същото време прочетох анонимен коментар по свой адрес, че съм била тласкала Югозападен университет към ада и че да поздравиш някого с "The Road to Hell" на Chris Rea (което пък ми се приписва, без да съм го направила - не че смятам, че е лошо, ама Chris Rea не е my cup of tea) било, видите ли, директен призив към насилие (?!).

Пука ми. Следващия път като ида на работа и видя там хора, които ме подминават като пътен знак, просто ще се сетя за поканата, която получих вчера.

Има смисъл.

Петър Дошков по БТВ

За тези от вас, които проявяват интерес към т.нар. казус "Воденичаров", днес по "Тази сутрин" на БТВ имаше репортаж от Благоевград, в бяха интервюирани Петър Дошков, от една страна, и професорите Александър Воденичаров и Здравко Гъргаров, както и Красимир Папучаров (началник Учебен отдел на ЮЗУ), от друга. Петър беше железен - спокоен, аргументиран, убедителен, а останалите участници в дискусията изглеждаха жалко, а "аргументите" им бяха смешни. Личи си, че Воденичаров още не се е отървал от нагласата, че винаги всички ще се съгласяват с него и че е достатъчно да каже "две и две е равно на пет", за да (се направят, че) му вярват. Специални поздравления за репортера Антон Хекимян, който не се поддаде на манипулации и директно нарече опитите на Папучаров да пробута протокола от Факултетния съвет на Филологическия факултет (чудя се дали става въпрос за този срамен протокол) "компромат". Да се ненадява човек, че подобно нещо е възможно да се случи в предаването на Бареков.

Запис на репортажа може да се види в сайта на БТВ тук.

Георги Рупчев: Чувство за бавно изчезване

Още когато разбрах за смъртта на Константин Павлов, се размислих и за Георги Рупчев. Иска ми се да постна едно негово стихотворение, което обичам още от дете.

За поезията на Георги Рупчев ме открехна учителката ми по литература от седми клас Веселина Димитрова. На нея дължа както вкусовете си за поезия, така и в немалка степен разбиранията си за живота. Тя беше първият човек в живота ми, който ме е провокирал да започна да мисля самостоятелно. Спомням си как първия път, когато влезе при нас в час, написа едно стихотворение на Емили Дикинсън ("От какво се прави ливада?") на дъската, седна на някой от свободните чинове и ни попита какво мислим за стихотворението. Шашнахме се, защото не ни беше зададено правило какво да мислим. Но тя това и целеше. Постепенно в главите на някои от нес почнаха да се раждат асоциации, които се осмелявахме да споделим, и се получи интересно.

Ето го и стихотворението на Георги Рупчев. Дълго се чудех какви снимки да избера за него. Накрая се спрях на две; като че и двете не са подходящи, но показват различни страни от начина, по който възприемам това стихотворение.


ЧУВСТВО ЗА БАВНО ИЗЧЕЗВАНЕ

We are all just prisoners here
of our own device...
"Hotel California"

Слязохме в бара. Посрещна ни вяло
дансингът като вдовец.
Нямаше никой - ни келнер, ни дявол,
а отгоре се чуваха
гласове.
Магнитофонът, невидим, броеше
нашите и без това броени дни
и примигваха слепи прожектори
с ослепителни
светлини.
Те безшумно се сгромолясваха
в притъмнелите огледала.
Като кубчета лед разпиляха се
незащитените ни
тела.
Аз почувствах как изчезваме -
бавно,
всеки на своя стол,
как политаме, как се стопяваме
като подпалени
фигурки от станиол.
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци
с пуловери, с дънки, с палта
и смутено усещах под ризата
изплъзването
на плътта.

В мен се наежваше
далечна
ултразвукова тишина
и гаменски търсех убежище
в твоите колена.
Може и да сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве на цивилизациите
отвъд.
Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива.
Нека ни мислят за всякакви.
А какви сме? И ние
не знаем това.
Ние танцувахме... С последни сили
обикаляхме дансинга в кръг.
Някъде долу се движеха нашите сухожилия,
кости,
мускули,
стави
и кръв.


Повече - в LiterNet.

Моментна онтология 3

Преглеждайки статистиката на блога, онзи ден останах приятно изненадана, меко казано. 172 посещения за 29 септември (при средно 78, и то заради няколко пика) и огромната част от посетителите - дошли посредством ключови думи "Константин Павлов".

Константин Павлов победи порното. Надявам се Борислав Борисов да е още някъде там, за да може да се зарадва на този триумф на културата.

Как по-добре да опиша ситуацията, освен със стихотворение на самия Константин Павлов:


ВСЕКИМУ СВОЕТО

Властта на бездарника
срещу славата на гения.
Нека!
Власт за бездарника!
Слава за гения!
Слава.

Константин Павлов - in memoriam

Почина Константин Павлов. Наред с Георги Рупчев (който също почина преди няколко години), Константин Павлов ми беше най-любимият български поет от творящите в тоталитарен/посттоталитарен период. Чудя се кое стихотворение да постна в блога. Избирам едно на посоки:

ВТОРА САМОТА

На Добри Жотев

Най-извратената самота -
сам сред милиардите себеподобни.
Сам.
Като дърво,
загубено
в гора.
Тълпа от самотници -
смешно и страшно -
огледално размножен един и същи образ.
Себеповторение до себеобезсмисляне.
Сомнамбулни движения.
Сън, който сънува самия себе си.
Любов? Към кого?
Към отразеното в огледалото?
Обладаваш така,
както би обладал огледало.
И по същия начин убиваш -
без чувство.
И без болка.
"Оооо..."

Повече - в LiterNet.

Rick Wright - in memoriam

Вчера почина Ричард Райт от Пинк Флойд. Да помълчим и да послушаме пианото му. (Аз лично ще помълча и в памет на една от най-скъпите ми приятелки, за чиято смърт научих на четвърти септември.)

П.п. Кога Блогосферата на "Дневник" ще почне да показва видеотата, постнати в Blogger?

... накрая - Ubuntu :-)!

Много благодаря за всички коментари към предишния ми пост. Особено на онези, които не послушаха молбата ми да изберат между Fedora и Mandriva. След дълъг размисъл и четене реших да се съобразя със съвета на мнозинството и да инсталирам Ubuntu 8.04 (Бого се появи твърде късно, а и не беше много убедителен).

Основното ми притеснение беше ще мога ли да подкарам DigiKam под гномското Ubuntu, защото тази програма ми е настолна, а от каквото прочетох за F-spot, (вкл. и в блога на turin) не може да има база за сравнение. А от каквото прочетох за Kubuntu, реших, че не е добър вариант. За щастие, открих този прекрасен tutorial за "perfect desktop" и благодарение на него се справих без никакъв проблем не само с DigiKam, а и с инсталирането на Acrobat Reader и с други неща. А отделно се сетих и как да набутам всички шрифтове, дето искам (ми просто - отиваш в папката и ги слагаш).

А, да. Махнах кафявия скин и съм му сложила един лилавичък.

Засега всичко върви лесно и прекрасно и съм изключително доволна. Осъзнавам каква "каруца" беше Freespire (е, момчетата от форума ще ми липсват, винаги са били много мили и отзивчиви - впрочем логично за неособено утвърдена дистрибуция). Сега се радвам на много по-удобни настройки, вкл. и на елементарни неща като кирилица. Да не говорим за версиите на програмите.

Особено съм възхитена от DigiKam - с Freespire ползвах много по-допотопна версия, на която почти нищо не й работеше, а сега виждам опции, които са си доста сериозни - RAW converter и неща, които до този момент съм ползвала само с The Gimp. Особено ме радва инфрачервеният филтър, на който дори може да му се наглася ISO-то (досега ползвах само обикновен червен; макар и с него да постигах прилични резултати, друго си е...). Е, мечтата ми е истински инфрачервен филтър , но докато се снабдя с такъв, ще се задоволявам със софтуерен.

Разбира се, DigiKam не може да замести The Gimp. Не може да му се отрече обаче, че много работа върши.

Накратко - засега съм във възторг от Ubuntu, не съм видяла сериозен проблем, но пък и не съм го тествала чак толкова, защото го инсталирах снощи. Най-важното е, че wireless-ът тръгна веднага, а и нямам проблеми с музика и видео.

Още веднъж - благодаря на всички !

Fedora or Mandriva?

Тъй като знам, че има доста блогъри, които са доста по-напред с Linux от мен, моля за съдействие. Макар вече от две години и нещо да съм на Linux, яснотата по тази тема в главата ми не е много по-голяма от яснотата на двете камили и малкото камилче на горната снимка ;-). Признавам си без бой.

Преди да си купим лаптопа през лятото на 2006-та, решихме той да е на Linux. Понеже нищо не знаех за този тип дистрибуции, се записах във форума на linux-bg.org и помолих за съдействие. Тъй като знаех, че между "линуксаджиите" няма съгласие за това, коя е най-добрата дистрибуция, си наумих да послушам първия, който ми даде съвет. Оказа се много свястно момче, адаш, с него сме добри приятели до ден днешен. Адашът най-добронамерено изхожда от идеята, че аз съм мила и объркана хуманитарна лелка, поради което се опитва да ми препоръчва най-user-friendly решения.

Първото предложение на адаша беше SUSE. Послушах го, пък и хамелеонът е любимото ми животно ;-), а зеленото - любимият цвят, та като видях хамелеона на зеленото SUSE, луднах (инфантилно - не отричам). Първо поисках да съм на Gnome, ама тотално се обърках и минах на KDE. Отне ми четири дена да разбера какво да инсталирам, за да разпознае безжичния интернет (сега бих се оправила много по-бързо). С течение на времето разбрах, че предупрежденията на някои форумци, че SUSE изглежда много лесна и удобна, но ако се опиташ да промениш нещо, виждаш зор, имат основания. Разни неща все току се бъгваха и аз все трябваше да се мъча в команден ред. Един ден адашът вика - SUSE се продадоха на Windows, що не минеш на Freespire? Приличало на Windows и поддържало много кодеци и драйвъри, пък си имало и "кликаш и бЕгаш".

Речено-сторено. Не че държа толкова дистрибуцията ми да прилича на Windows, но това за кодеците и драйвърите ме привлече, а също и CNR-то. И наистина - разпозна безжичната карта веднага, фотоапарата, за музика и видео да не говорим, дори плейва .mov видеотата от фотоапарата, без да се налага да се инсталира QuickTime, както на Windows. Ама с течение на времето почна да се бъгва и крашва, а напоследък забелязвам, че поддръжката стана много мърлява, почти няма ъпдейти, а като сайтът на Freespire беше изчезнал за цял един ден... защото, представете си, пропуснали да си платят. Това вече преля чашата и реших да мина на някоя по-изпитана дистрибуция, която не е с угасващи функции.

Иска ми се да мигрирам на Fedora, по няколко причини. Предпочитам Red Hat базирана дистрибуция, защото, при цялата ми симпатия към debian-ското apt-get, с Freespire ми се налагаше да се мъча с по-стари версии на програмите, на които бях свикнала, като бях на SUSE, защото били "по-стабилни". Е, предполагам, че хора, които разбират повече, могат да си инсталират която си версия поискат, но при мен поемането на подобни рискове обикновено води до появата на бъг там, където най-малко очаквам :-). Та си инсталирам версиите на програмите, които са предвидени за дистрибуцията, а те са допотопни. Друга причина е, че за Fedora съм чела добри отзиви из български блогове. Трета причина е, че вече не съм чак толкова смотана. Изчетох доста за Fedora, стана ми ясно как да си инсталирам "комерсиални" аудио и видио кодеци, научих, че последната й версия е с Gnome графична среда по подразбиране (не че не можело да се инсталира и KDE) - свикнала съм с KDE, но ми се иска да експериментирам и с Gnome. Едва ли ще се шашна както преди две години и нещо, когато нямах никакъв опит с Linux. А ако F-spot не ми понесе, не е невъзможно да подкарам любимото DigiKam, същото е и с други мили програми с "k" (като Kaffeine).

Тия дни початих с адаша за идеята си да мина на Fedora. Мислех, че ще се накефи, понеже той самият е на Fedora, той обаче не беше чак толкова възторжен. Разбирам го - когато закъсам, на него му приписквам и затова си мисли, може би с основание, че Fedora не е за моята уста лъжица. И ми вика - защо не пробваш нещо френско - Mandriva? Щяла съм да се влюбя в нея, била много елегантна и лесна и всичко ставало с едно кликане. Аз леко се потиснах, защото много се бях навила да свалям Fedora. Изказах подозрението, че, понеже ме знае какъв съм хуманитарен lamer, той все гледа да ми препоръчва дистрибуции, които са най-лесни, но леснотата на повърхностно равнище често е свързана с проблеми на по-дълбоко равнище. Адашът се съгласи.

После отидох на сайта на Mandriva и не останах особено възхитена. Останах с впечатление, че дистрибуцията е предназначена за хора, които търсят лесно и готово решение и не си задават много въпроси. Не че това само по себе си е лошо, но по-горе обясних притесненията си по този въпрос. Wiki-то им е набутано "в десета глуха", което също потвърждава впечатлението ми. Ама си мисля, че може пък и адашът да има право...

Ето защо моля за съвет - дали да си офедоря лаптопа, или да го омандривя? Както се вижда, Fedora-та ми е легнала на сърцето, ама ако с Mandriva ще мога да се оправям по-добре? И също тъй моля да не ми препоръчвате друга дистрибуция, освен тези двете, за да не се дообъркам съвсем. Ще съм благодарна на всякакви съображения и съвети, но не бъдете много строги, ако съм изтърсила някоя голяма глупост. Аз най-честно си признавам, че съм смотан lamer :-)...

Тук съм :-)

След едномесечно отсъствие от интернет, отново съм тук.

Първо искам да се извиня, че вчера неволно съм flood-нала Блогосферата на "Дневник" и Женската блогосфера. Реших да сложа нов таг на някои от постовете и умът ми не побира защо постовете, на които го сложих, наводниха блогосферите. Знам, че не е приятно да се появят 50 публикации от един автор.

За компенсация, поздравявам всички (включително и тези, които не са станали свидетели на неумишления ми "потоп") с музиката на една група, която открих през лятото - Neopit Pilski и особено с парчето им "На баба ти хвърчилото". Бандата е странен продукт на глобализацията - свирят в Хамбург, вокалът е "наше момче" и пее на български, та басистът ми се оплака, че не разбира какво се пее в песните на собствената му група :-). На живо правят страхотно шоу, дори и пред ледено безучастна публика от 20-30 човека, от каквато имах нещастието да се случа част.

Тук съм:

- за да продължавам да изразявам открито личната си позиция по различни публични въпроси;

- защото смятам, че имаме право да бъдем български граждани и без да сме (или да се чувстваме) част от мнозинството;

- защото вярвам, че не е нужно да си от бялата раса, етнически българин, православен християнин, хетеросексуален, клинично здрав, без увреждания, за да изискваш да те приемат като равностоен човек;

- защото съм убедена, че всички пари, компютри и зали на света не могат да направят от едно учреждение Университет, ако в него се потъпква академичната свобода;

- защото мисля, че несъгласието с висшестоящите в едно модерно демократично общество не те прави предател, а е израз на свобода;

- защото настоявам, че даването на публичност за дейността на една публична институция също не е предателство, а е форма на граждански контрол;


- защото вече и от опит знам, че публичността в интернет може да промени света около нас;

- защото вече съм взела решение, поела съм риск, наясно съм с възможните последствия и не ме е страх.

Пауза и Gentle Giant

В следващите няколко седмици няма да съм много на линия. Ще събирам сили за това, дето ме чака от есента (а то се очертава по-трудно и от битката, която износих през последния семестър) и ще пописвам дисертация. Ще минимизирам използването на интернет. Далеч съм от мисълта, че пребиваването в интернет не е живот, но има и живот отвъд интернет.

А за тези от вас, които продължават да са в нета (ахххх, как ви разбирам) и които нямат нищо против добрия стар прогресив рок от 70-те, предоставям едно настолно за мен 50 минутно удоволствие - концерт на Gentle Giant в Белгия от 1975 (кога Блогосферата на "Дневник" ще почне да показва видеотата от Blogger?):

Винаги се докарвам до екстаз, като го слушам, особено като стигна до безумното соло на ксилофон, което почва около 13-тата минута. И никога не мога да изброя на колко инструмента свири всеки от членовете на групата, пък и всички пеят...

Приятно слушане :-)!

"Defends your hair from the elements"?!

Да си грешен (sinful), не е като да правиш грешки (be wrong). Така, както да предпазваш (protect) не е като да защитаваш (defend).

Не е задължително всички да знаят английски. Ама който не знае, за какво му е да слага етикети на английски на български шампоан? Особено след като и на български не е ясно какво е искал да каже. Освен ако някой не се наеме да ми обясни за кои елементи иде реч.

Подарък в аванс, но навременен

Не ми е в стила да публикувам повече от един пост в един ден, но съм толкова щастлива, че не мога да се въздържа. С Крис решихме подаръкът ми за годишнината ни, която е през август, да е "Комуналният капитализъм" на Румен Аврамов. Аз от отдавна мечтаех за тази книга и най-сетне я имам.

Поръчах я от сайта на "Хеликон" и я платих чрез e-pay (с Крис не делим парите си, така че няма значение с чии пари е платено). Ето сметката:

Крайна цена: 97.00 лв.
Отстъпка : - 15% 14.55 лв.
Крайна цена с отстъпка : 82.45 лв.
цена транспорт : 1.40 лв.
Крайна цена + транспорт : 83.85 лв.

Прекрасно е намалението от 15%, ако си я поръчаш по интернет, но и да не беше то, пак щяхме да я вземем, но друго си е да си купиш нещо по интернет. Бях заявила доставката да се извърши чрез "Български пощи", а книгата дойде по куриер :-). Направих поръчката в понеделник и книгата дойде в сряда - бързо и удобно.

Макар и до годишнината да има време, подаръкът е навременен, защото исках книгата във връзка с дисертацията си. След като свалихме Воденичаров :-), отново влизам във форма, препрочитам някои стари неща, пописвам по малко и виждам необходимост да прочета и нови неща.

Просто не мога да се нарадвам на придобивката. Много харесвам идеите и творчеството на Румен Аврамов. Доколкото си спомням, за него първо ме "открехна" Петя Кабакчиева преди, може би, 8 години. В този блог съм го споменавала и още веднъж, във връзка с промоцията на книга на Александър Везенков. Макар да смятам, че песимизмът му понякога е краен (както краен би бил и един оптимизъм за развитието на България), не мога да пренебрегна гледната му точка. Като социолог, не мога да се абстрахирам от изходната му предпоставка, че развитието на една страна в посока капитализъм, демокрация не е въпрос само на добра (или зла) воля и международни директиви, а - най-вече - и на култура. А под култура, позовавайки се на френска мъдрост, авторът разбира "онова, което остава, след като всичко научено е забравено" (стр. 21).

Щеше ми се да цитирам и как Румен Аврамов описва "либералното" и "комуналното" начала. Либералното е "визия за стопанско устройство, която цени частното предприемачество, индивидуалната активност, свободната игра и развитието на конкурентните пазари" (стр. 19). Обратно, типологичната му противоположност, комуналното, е "държавното, груповото, колективното, кооперативното, партийното, клановото, престъпното, т.е. (...) икономическите последици от действието на образувания, следващи специфични закони (интереси) на определени социални групи и - по този начин - размиващи пазарната рационалност" (стр. 20). Тук ми хрумва, че, естествено, комуналната култура се отнася както към сферата на икономиката, така и към тази на образованието и случващото се в моя университет може да се опише като апотеоз на "диктатурата на комуналността" (случайно ли е, че "великите трудове" на Воденичаров са посветени тъкмо на... кооперативизма?). Среда, в която индивидуализмът вирее трудно, а какво да кажем за "свободната игра".

Но млъкни, сърце.

Важното е, че съм във възторг, че се сдобих с тази книга. Освен че всеки ред в трите тома (съответно 837, 734 и 620 страници) си струва, изданието е изящно, качествено, с твърди корици, а за идеята за снимките на корицата откровено завиждам, че не е моя. Отпред - нещо, прилично на абстракция, но отзад се вижда, че това всъщност е стена на панелен блок (комуналност в концентриран вид), който вече е почнал да се разпада поради собствената си некачественост. Художникът/фотограф е Кирил Прашков. Поздравления, определено "мой тип" фотография.

Накратко - щастлива съм.