Защо все по-рядко блогвам?

Да, от срамно много време не съм блогвала. Откакто имам блог, няма година, в която да съм писала толкова малко тук.

Пропуснах множество теми и събития, по отношение на които ми се искаше да изразя мнението. „Избора“ на нов главен прокурор, новото поприще на Сотир Цацаров, кампанията срещу Закона за социалните услуги, резултатите от PISA са само част от тях.

Блогът ми е пространството, в което мога да се изразявам в максимална степен свободно – без тематични, стилистични и прочее ограничения. Защо тогава все по-рядко го правя?

Истината е, че ми липсва енергия.

От една страна, работата на свободна практика предполага повече време за нещата, които искам да правя. От друга страна, практически почти всичко, което върша, е свързано с писане на текстове. (Е, в ученето на немски има и друг тип дейности, но все интелектуални.) След като съм написала текст за Джендърландия, Тоест, за домашно по немски, че и ако трябва някакъв социологически анализ или доклад по проект да правя... за блога просто не ми остават сили.

За липсата ми на енергия има и определени здравословни причини. Не е нещо фатално, но е свързано с лесна уморяемост. На всичко отгоре от около два месеца насам организмът ми реши да ми обърне внимание, че съм прекарала почти целия си живот седейки на стол пред бюро/маса. В резултат ми се налага да разнообразявам позите и да се движа повече, а когато съм вкъщи – да съм повече на дивана, отколкото на бюрото. Поради което в последните седмици съм оставила на заден план и Джендърландия. Но... понякога се налага човек да се вслуша в тялото си и да си даде пауза.

От днес си имам нов удобен стол и се надявам, че седенето на бюрото вече няма да ми причинява такава физическа болка. Което не означава, че смятам да продължа да прекарвам цялото си време пред компютъра.

Отделен въпрос е, че имам нужда и от нови стъкла на очилата. Влошеното зрение също пречи на писането (и, което е по-лошо, още повече пречи на четенето). Поне с очните проблеми съм на финалната права и се надявам до средата на януари да се сдобия с първите си прогресивни стъкла.

Да, ще имам прогресивни очила. Остарявам... Самата аз не се усещам по-различна, но все повече съкурсници по немски ми говорят на „вие“. Понеже са учтиви деца и не говорят на „ти“ на възрастни хора. И не разбират как за мен всяко „вие“ е като нож в сърцето... :-)

След като смених стола пред бюрото и след като изгледах не знам колко кулинарни предавания и немски документални филми, свита на дивана, усещам, че отново почва да ми се пише. Ще видим колко и докога...

Иначе съм добре.

Чудех се каква снимка да сложа на този пост и реших да ви поздравя с чашата, която си самоподарих предколедно.

П.п. В случай, че ви харесва да ме четете, моля да ударите едно рамо на „Тоест“. За да продължи да има „Тоест“ и с другите автори да продължаваме да имаме възможността да пишем в читава и независима медия.

Кока-Коледа 13

Не точно минимализъм, но пък пост-коледен. За 13-та поредна година.

Повече в блога – скоро, надявам се.

Ще гласувам за Борис Бонев (70/71)

С годините ставам все по-критичен избирател. Не ми е достатъчно един кандидат да е издигнат от политическата сила, на която симпатизирам. По-важно ми е и кандидатът, и политическата сила, да споделят ценности, с които се идентифицирам. Както и да не застават зад ценности, които смятам за неприемливи.

Това виждам в Борис Бонев от Спаси София като кандидат за кмет. В детайлния План за София, който по същество представлява предизборната му програма, пише не само за градски транспорт и инфраструктура, както се опасявах в началото. Авторите на плана (никой не крие, че той е колективно дело) обръщат внимание също на уязвимите и дискриминираните групи. В него се предлагат мерки за преодоляване на дискриминацията към ромите и успешната им интеграция. Помислено е и за хората с увреждания, възрастните хора, жертвите на насилие и необходимостта от кризисни центрове. Дори за възраждане на клубовете на пенсионерите и предоставянето на възможности те да имат пълноценен живот, да спортуват, да си позволяват културни развлечения и т.н.

Ето с това „Спаси София“ ме спечели. Защото програмата им е написана преди всичко с мисъл за човешката ценност – нещо рядко срещано в по нашите ширини. Особено в последните години, когато избори се печелят с омраза, а не с хуманизъм.

След кандидатурата на Мартин Заимов за кмет преди 12 години тази на „Спаси София“ е първата, която намирам за наистина визионерска. Тоест такава, която предлага нови идеи за развитието на града. (За Виктор Лилов гласувах, защото имаме общи ценности, включително за това каква трябва да е една съвременна европейска столица, и заради смелостта му.)

Навремето Мартин Заимов беше първият, който ме накара да се заинтересувам от съвременното европейско градоустройство. Та разбрах, че мястото на хората не е в подлезите, а на равнището на земята, и че градският транспорт и придвижването с екологични средства е по-смислено от приоритизирането на автомобилите в града. От него научих и например какво е компостер.

Програмата на „Спаси София“ споделя тази представа за съвременно и човешко градоустройство, която ми е близка на сърцето и се изповядва и от урбанисти като Ян Геел. Редом с това предлага решения, за които не съм се замисляла преди, но които много ми харесаха, като например изграждането на интермодални терминали.

Конкретно за Борис Бонев мога да кажа, че той има много добро публично присъствие. Не само изглежда добре, а и е прекрасен оратор (предполагам, че го е учил, вероятно не в България). Може да говори спокойно и убедително, а и с факти – по същество. В същото време има и чувство за хумор. Тези качества не са задължителни, за да е някой политик, на когото бих симпатизирала. Но са важни за качественото участие в публичния живот.

Смятам, че Борис Бонев е находка. До неотдавна името му не ми говореше нищо – свързвах „Спаси София“ най-вече с Гергин Борисов. Чак след като се кандидатира за кмет, разбрах, че съществува такъв човек и че се бори за по-добра градска среда от десетилетие. Когато наскоро случайно го срещнах, му казах, че се надявам да остане в публичния живот в България. Имаме нужда от такива човешки гласове и присъствия.

Надявам се и че Борис Бонев няма да се захване с глупости и да се компрометира. Това би могло да се случи основно при две хипотези:

• Първата е толкова да иска да успее в политиката, че да се свърже с някакви идиоти само с надеждата да му докарат гласове (мой любим кандидат го направи преди години и това прецака политическата му кариера).
• Втората е да се опитва да прави политика, твърдейки, че партиите са мръсно нещо, и така да влезе в коловоза на популизма. Едно е да искаш да бъдеш надпартиен кандидат (което той направи и което е разумно за тези избори, според мен), друго е да отричаш базисни елементи от политическите системи на демократичните страни.

И така. Накратко – ще гласувам за Борис Бонев за кмет (№70 в бюлетината) и общински съветник (№71), както и за кандидатката за районен кмет от „Демократична България“. За добро или лошо не знам нищо за нея, но не съм престанала да се чувствам избирател на ДБ и ми се иска по някакъв начин да засвидетелствам това. 

Следващата част на тази публикация не е задължителна за четене. Тя е отговор защо не гласувам за кандидата на ДБ. Ако този въпрос не ви вълнува, спокойно можете да я пропуснете.

Първоначално бях скептична към решението на „Спаси София“ да издигнат свой кандидат. Щеше ми се „Демократична България“ да издигне кандидатура, която да обедини много хора. Не ми се вярваше, че младежите от „Спаси София“ са написали сериозна програма, смятах, че предимно се перчат. И чаках да видя какво ще предложат от ДБ.

Кандидатурата, издигната от ДБ, ме поля като студен душ. Когато няколко месеца по-рано бях писала статия за идеята на арх. Борислав Игнатов да превърне Паметника на Съветската армия в монумент „България над всичко“, нямах идея, че ще стане кандидатът за кмет, за който се очаква аз, като избирател на ДБ, да гласувам.

Предполагам, че Борислав Игнатов е добър архитект. Намирам го за симпатичен. Мога да преглътна много неща – кича на идеята му и дори това, че първо я защитаваше, а после се отметна и рече, че била шега. Макар че отмятането не е добър знак, ако тепърва влизаш в политиката.

Това, което не могат да преглътна, е „България над всичко“. Този израз започва да се употребява в България по аналогия на Deutschland über alles – фраза, която е премахната от химна на Германия, защото е асоциирана с режима на Хитлер. Въпреки че оригиналният ѝ смисъл е друг. Няма извинение за това, че у нас се казва под път и над път „България над всичко“ без чувствителност към историческия контекст.

Ако някой се прицелва в националистическия електорат, просто няма как да спечели мен. А и този електорат си има далеч по-ефектни кандидати. Ако целта е да се спечелят онези гласоподаватели, които 30 години след 10 ноември продължават да свеждат демокрацията до антикомунизъм – ами и там не съм. Ако от мен се очаква да гласувам само от политическа лоялност – мина времето, когато го правех.

Неотдавна поспорихме с член на „Да, България“, когото безкрайно ценя. Според него претенцията на „Спаси София“ да бъдат надпартийни е популистка. Съгласна съм, че политиката се прави от политически сили, които съответно носят политическа отговорност. Смятам обаче, че в тези избори за ДБ би било по-добре да застанат зад независим кандидат – така биха могли да привлекат и гласоподаватели извън кръга на рехавата си, пък и свръхкритична, електорална маса. В това отношение БСП прояви повече ум и остави Мая Манолова да играе независима, за да не гласуват за нея само избирателите на „столетницата“.

Все пак, ако Борислав Игнатов стигне до балотаж, а Борис Бонев – не, ще гласувам за Игнатов. Със сигурност е по-добър вариант и от Йорданка Фандъкова, и от Мая Манолова.

На кого му се учи немски на ниво С2?

Някои от немските книжки, с които се сдобивам в последните години

Ако немският ви е на ниво С1 и в следващата половин година ще сте в София, имам предложение. Или идея, или молба – наречете го, както искате:

Бихте ли се записали за курс на ниво С2 в Гьоте-институт – София? Два пъти седмично, вечер. Записванията са от 3 септември на сайта на Гьоте-институт или на място. Записването продължава около седмица, мисля (по-точно – след толкова време съобщават дали един курс ще се състои, или не).

Работата е там, че вече съм стигнала до това ниво, а в последните години курсовете за него пропадат поради липса на достатъчно желаещи. Записват се по един-двама души.

Защо пропадат курсовете С2? Ами повечето хора учат езици по прагматични причини – най-вече да следват или да работят в друга държава. За тази цел се налага да „покрият“ определено ниво. В повечето случаи им е достатъчно, ако не В2, то С1. С2 е необходимо в много малко случаи – ако човек иска да става актьор или професионален преводач например.

Имам участта да съм от немното хора, които учат езици заради тях, а не защото им трябват за нещо. И като съм стигнала донякъде, ми се иска да задълбая повече. Да науча повече тънкости. По-свободно да чета книги и да общувам по-пълнокръвно. Евентуално – да превеждам или да редакторствам.

Започнах да уча немски в Гьоте-институт през есента на 2016 г. и досега всяка година карам по два курса (като се изключи един летен курс към друга школа в Берлин, която също горещо препоръчвам). Смятам, че език най-добре се учи бавно. И понеже заникъде не бързам, мога да си го позволя.

Поводът най-сетне да се захвана сериозно с немския (след два предишни опита, които не доведоха за нищо) беше да мога да се оправям при пътуванията си в Германия. Щях да съм приключила курсовете на доста по-ниско ниво, ако нямах и по-сериозна причина – просто харесвам немския език. Откакто гледах „Криле на желанието“ на Вим Вендерс, го намирам за изключително красив език. Да, граматиката му е доста сложна, към което се прибавя и огромна собствена лексика, както и типичното немско словообразуване на предълги думи. Но пък със своята комплексност и систематичност немската граматика ми помага да разбирам по-добре и граматиките на други езици, които съм учила, включително и българската.

Абе просто… учи ми се немски.

След три години и шест курса в Гьоте-институт се чувствам там като у дома си и, да си призная, ще ми е мъчно, ако тази есен се окажа без курс. Ако пак не се съберат хора за С2, може би ще запиша за трети път С1.2 (карах го веднъж непълно в Берлин и после в София), стига да е по учебник, по който не съм учила досега.

Също така смятам да запиша и един нов курс, веднъж седмично, посветен на теми, свързани с политиката и икономиката на Германия. Или (ако не се състои) разговорен курс. И тази есен да карам два курса. Ако ви звучи интересно, ще се радвам да си правим компания не в един, а в два курса.

И така – учи ли ви се немски с мен в Гьоте-институт?

Една година gender.land

Сайтът Genderland стартира на 14 февруари. Домейна gender.land обаче купих доста по-рано – на 11 август 2018 г.

Идеята да направя сайт с джендър тематика окончателно изкристализира покрай скандала със спрения проект на БАН заради това, че в заглавието му се съдържа думата „джендър“. Тогава видях колко далече могат да стигнат последствията от кампанията срещу Истанбулската конвенция и реших, че на цялото това малоумие трябва да се противодейства. Неотстъпно и непукистки, с разум, но и с чувство за хумор.

Всъщност именно домейнът ми помогна да избера име на сайта. Исках да е нещо с gender, но нямах ясна идея какво. Започнах да търся свободни домейни, ала повечето с gender бяха заети. Когато погледът ми попадна на gender.land, разбрах, че това е, което ми трябва. И че сайтът ще се казва така. Веднага купих домейна, за да не го вземе някой друг, докато изграждам сайта.

Бях си наумила да направя сайта сама, приспособявайки готов Wordpress шаблон. Отделих част от есента и зимата за това. Оказа се леко над възможностите ми. Затова на сайта някои неща не му работят (дълга работа е да обяснявам защо), а други не изглеждат, както бих искала. Но досега не съм получавала оплаквания, значи очевидно на бъговете и визуалните проблеми се дразня най-вече аз.

Логото на сайта е подарък от безценния Лъчко. В критични моменти със софтуерните си умения ми помогнаха Красимир и Станислав. За фейсбук страницата на Genderland ми помага още един човек.

И по отношение на авторите сайтът не се развива спрямо първоначалния ми замисъл. Той може да се похвали със страхотни автори в лицето на Емилия Славова, Ели Иванова, Марина Лякова, Магдалена Димитрова, Мария Димова (интервюирана, но участваща със собствени фотографии). Както и останалите, които се включиха в пилотното блиц интервю на тема Как си представяте Джендърландия: Анна Кръстева, Венелин Стойчев, Виктор Лилов, Галина Лачева, Иван Стоянов, Лайла Аградо, Лилия Драгоева, Стефан Иванов, Татяна Ваксберг.

Ала понеже искам Джендърландия да не разчита на външно финансиране, няма как да плащам и хонорари. Поради това смятам, че нямам правото да упорствам и изисквам авторите да са редовни. Още по-малко – да им държа сметка защо не са редовни. От друга страна, имам определени критерии за качеството и характера на текстовете и не бих публикувала всичко, което някой би решил да напише..

Била съм и от другата страна. Така че знам, че ако си навит да работиш редовно с години без пари, хората, за които работиш, могат да решат, че това е даденост. Че си длъжен да го правиш. И в същото време да те третират така, сякаш щом го правиш за без пари, значи трудът ти не струва. А накрая дори да ти кажат в лицето, че не си истински професионалист, но те използват, защото не могат да си позволят да плащат на истински.

Не, не искам да съм причина никой да се чувства по такъв начин, по какъвто съм се чувствала аз. Смятам, че никой с нищо не ми е длъжен само поради това, че съм създала сайт.

Все се надявам, че ще намеря правилния път хем да мотивирам автори, хем да не ги експлоатирам. Междувременно Джендърландия не излиза съвсем редовно, понеже не разчитам на чужда помощ, пък и аз съм човек. Понякога пътувам, понякога съм заета, понякога просто имам нужда от малко почивка.

Последното ми хрумване е (нещо като) речник на основните понятия, свързани с ЛГБТИ проблематиката. Оказва се по-трудничко начинание, отколкото очаквах. Защото ми се иска да е хем лесно за четене, хем това да не е за сметка на сложността на проблематиката и наличието на различни гледни точки към едни и същи понятия. Виждам как е практически невъзможно да напиша речникова статия, която да се хареса на всички. С някои от читателските критики и предложения се съобразявам и се случва да коригирам статии благодарение на тях. Други отказвам да приема, защото противоречат на разбиранията ми по темата и на общия ми замисъл за речника. Но се радвам, че различни хора споделят, че имат потребност от нещо като такъв речник.

Малко повече от половин година след създаването си Джендърландия има едновременно приятна и критична общност от читатели. Покрай нея научих за съществуването на прекрасни хора. С някои от тях установих и контакт. Благодарна съм.

Какъв е проблемът с избора на Иван Гешев

Протест срещу избора на Иван Гешев за главен прокурор.
Снимка: Spiritia - Собствена творба, CC BY-SA 3.0, Link  

Преди седем години споделих предположението си, че Сотир Цацаров ще бъде активно вреден главен прокурор. Не след дълго още повече се убедих в това, но в тогава и представа си нямах в каква степен съм била права.

Не съм единственият човек, според когото Иван Гешев е по-лош вариант и от Цацаров. Цацаров поне публично може да говори като юрист; какви са професионалните му действия е отделен въпрос. Докато Гешев, още преди да е избран, започва да сплашва и да „извива ръце“. Още по-сериозно е, че демонстрира несъгласие към основния принцип на правото в демократичните страни – разделението на властите.

Ако още не сте видели видеото на „Господари на ефира“ за Иван Гешев, сега е моментът да го направите.

Не е проблем да си завършил право в полицейската школа в Симеоново. Проблем е да възприемаш и трите власти като функция на полицейщината.

Проблемът не е и в личността и манталитета на Иван Гешев. А в това, че тази личност с този манталитет ще разполага с безконтролна власт. Проблемът е и в структурата на съдебната власт, политическата ѝ зависимост и непропорционално силния акцент върху прокуратурата в нея.

Изборът на Гешев показва как у нас прокуратурата е структура, централизирана поне колкото полицията. Структура, в която не е възможно да се издигаш в йерархията, без да изпълняваш безпрекословно всяко нареждане на висшестоящия. А най-висшестоящият в тази структура е главният прокурор.

Изборът на главен прокурор не е проблем само на „средната класа“. Защото при базисна липса на презумпция за невинност онези, които в най-голяма степен ще го отнесат, са най-маргинализираните, бедните, безгласните, беззащитните. Знаковите дела обикновено не са за тях. Но виждате например как убийството на един Жоро Джевизов доведе комай до легализирането „граждански смъртни присъди“ срещу хора, възприемани като „подчовеци“. Това е елемент именно от този стил на разправа, институционално кристализирал в безконтролността на държавното обвинение.

Кой е главен прокурор действително засяга лично всеки български гражданин. Това определя, както казва и съдия Мирослава Тодорова, социалния климат, в който ще живеем в следващите седем години. Ето защо е важно да се протестира, въпреки неголемите шансове за успех на един такъв протест. 

Да ходим на София Прайд, докато го има

Всяка година пиша в блога на тема защо е важно да се ходи на София Прайд (2008, 2009, 2010, 2011, 2012, 2013, 2014, 2015, 2016, 2017, 2018). Посланието ми за дванайстия прайд е малко по-различно:

Да ходим на прайд, докато още го има. И за да го има.

Защото може и да го няма. Защото нещата вървят в посока, в която не е изключено да се стигне до законодателство „за забрана на хомосексуалната пропаганда“, подобно на руското. Очаквали ли сте един термин като „джендър“ да бъде обявен за „противоконституционен“? Не сте, нали? Очаквали ли сте една Стратегия за детето, в която не се казва нищо особено и която дори не е законов акт (като Истанбулската конвенция впрочем), да бъде демонизирана и спряна? Също не сте. Много ли ще се учудите, ако София Прайд бъде забранен?

Пиша този текст, защото тази година София Прайд се намира в особена ситуация. Отвън са дежурните националисти и християнски фундаменталисти, които искат забраната му. Отвътре са част от левите ЛГБТИ активисти, които призовават за бойкот на прайда.

Защо са призивите за бойкот на прайда? По две причини – заради подкрепата на събитието от страна на Walltopia и H&M за втора поредна година.

Възраженията срещу личността на собственика на Walltopia Ивайло Пенчев, който понякога първо говори, а после мисли, са две.

Първото е, че в началото на 2018 г. Пенчев се изцепи, че заплати от 700-800 лева не съществуват. Броени дни по-късно той се извини за изказването си, като нарече сам себе си „парвеню“, но този факт не е останал в колективната памет на обвиняващите го.

Второто възражение е свързано с отношението му към жените, по-специално – с обява за асистентка, която той беше пуснал във Facebook. В нея, освен критерии като „да е мъдра - да знае, че хората са слаби по природа, но въпреки това са годни за обичане“ и „да има със свободен дух“, фигурира и следното изречение: „Горните изисквания автоматично изключват дами с енвайърменталистка настройка, грийнпийски, социалистки, интелектуалки и всякакви джъстис уриърки.“ Тези му думи се възприеха от феминистки настроени хора и най-вече от левите от тях като силно антифеминистки.

Що се отнася до H&M, там възражението е, че компанията поддържа сравнително ниски цени на стоките си с цената на експлоатация на хора в бедни страни. Нещо, което може да се каже и за почти всички големи производители на дрехи, електроника и каквото се сетите.

Във връзка с Walltopia и H&M критиците на подкрепата им за прайда използват термина pinkwashing („пинкуошинг“). Това означава „изчистване на имиджа“ на дадена компания, личност, организация и пр. чрез подкрепяне на каузата на ЛГБТИ хората, в частност – на прайда.

Терминът „пинкуошинг“ има смисъл в страните, в които прайдовете и ЛГБТИ правата са мейнстрийм – Германия, Великобритания, Холандия, Испания и пр. Но да го приложиш в българските условия, където три четвърти от населението е хомофобско, а думата „джендър“ е противоконституционна, намирам за нелепо. Лявото не би трябвало да се изразява в пренасянето на готови шаблони от Запад, мисля. Защото такова „ляво“ заприличва на „като нямате хляб, защо не ядете пасти“.

Далеч по-сериозен проблем в България е хибридната пропаганда, идваща не на последно място от Русия, според която гей хората са педофили по дефиниция и всякакви публични ЛГБТИ прояви трябва да се забранят. Далеч по-важно е активистите ни да знаят за хомофобското законодателство и процесите срещу гей хора по време на социализма, отколкото да разправят колко про-гей е бил Ленин.

Няма нищо лошо прайдът да е съпроводен с дискусии вътре в общността на ЛГБТИ активистите. Това означава, че тази общност расте и се диверсифицира. Има по-мейнстрийм настроени организации и активисти, по-леви, анархисти, специализирани в областта на съдебни дела, на психологическа подкрепа за ЛГБТИ хора и техните близки и т.н. и т.н. Има активисти с различни естетически критерии.

По света тази диверсификация е стигнала непредставими тук размери. Например на прайда в Кьолн съм виждала общност на женствено изглеждащите лесбийки, които се разграничават от недотам женствено изглеждащите. Или на гей мъжете, които са с бради и са облечени в кожени дрехи. На ЛГБТИ хората с увреждания. И т.н., и т.н.

Процесът на комерсиализация е характерен за прайдовете в страните, където те са утвърдени и се провеждат от много години, което е предмет на редица критики, често основателни. В същото време много от прайдовете събират такси от участващите организации, няма такса само ако искаш да гледаш, а не да дефилираш. В България това го няма. Не ми е известно критиците на „пинкуошинга“ обаче да са предложили идеи как да се финансира София Прайд.

Когато обаче критиката на прайда отвътре цели провалянето му, това вече е проблем. Не ми се вижда в реда на нещата ЛГБТИ активистите да искат това, което искат и хомофобите – да няма прайд. Само защото не са съгласни с нещо.

Неотдавна споделих на Facebook страницата на Джендърландия критичен пост от блога на Иван Стоянов относно решението на организаторите на София Прайд да поканят попфолк певицата Галена. Самата аз имам известни критики към текста, но прецених, че ще е интересна тема за размисъл. За моя изненада част от организаторите на прайда и ЛГБТИ активистите реагираха много болезнено. Най-остра беше реакцията именно на по-левите от тях, според които чалгата е „музиката на народа“, пък народът е прав по дефиниция.

Дали Галена е представител на народа, или на социалното инженерство, запокитило същия народ в конструирано за него пространство, в което са зададени и естетическите му вкусове, и това за кого да гласува и дали да си продава гласа, е друга тема. През 2013 г. Галена агитира за Пеевски. След което той бива избран за шеф на ДАНС, което води до масови протести и в последна сметка – до оставка на правителството. А разпространението на попфолка като „музика за народа“ в България има връзка с остатъците от социалистическия икономически шпионаж, професионализирал се по-късно в производство на компактдискове.

Но не това е важното в случая. По-важното е, че нито приятелчето, чийто е текстът за попфолка, а още по-малко аз сме призовавали за бойкот на прайда. Да критикуваш нещо, към което си съпричастен, е напълно в реда на нещата. Забавно е обаче как някои от онези, които тогава възприеха споделянето на поста в страницата на Genderland като удар под кръста за организаторите на прайда, днес призовават за бойкот на същия прайд.

Но както и да е. На прайда на 8 юни ще има по нещо за всеки вкус. За любителите на попфолка и за защитниците на „народа“ ще има Галена. За феновете на Евровизия ще има Нета от Израел, която спечели конкурса миналата година. За рокаджиите като мен ще има Ерол от „Уикеда“ (о, Ерол, о, Ерол!). За любителите на мейнстрийма ще има H&M и Walltopia. Ще се включат и други музиканти, както и сума ти малки бизнеси (повече или по-малко социално отговорни), съпричастни към правата на ЛГБТИ хората.

Най-важното е, че прайдът ще го има. Все още.

Ще гласувам за Мария Спирова

Тази година умишлено не се включвам в предизборната кампания. Предпочитам да агитирам за партия или коалиция, чиито ценности в максимална степен споделям. А на терена няма такава. От друга страна, имам приятели, които се допитват до мен за идеи за кого да гласуват. И аз им казвам. Защото партия няма, но човек има. И защото имаме възможността да гласуваме преференциално.

Да, има кандидат за евродепутат, с когото изповядваме сходни ценности, и това е Мария Спирова. Тя не се поддава на омраза, пропаганда и ретроградни тенденции. Тя говори публично за онова, в което вярва.

Мария Спирова е под номер 104 в листата на Демократично България (номер 13).

Да, знам, че е възможно преференциите за Мария да не стигнат и на нейно място в европарламента да отиде друг кандидат. От друга страна – винаги има риск, когато се гласува, освен ако човек не залага на най-сигурното. А най-сигурното в тези избори за мен е напълно неприемливо. Ако партията, коалицията или независимият кандидат, за която/когото гласувате, не се класира, гласът ви пак ще се разпредели между онези, които не сте избрали. Но колкото повече хора споделят вашия избор, толкова по-големи са шансовете.

И така – успех на Мария Спирова на изборите за Европейски парламент в неделя!

Шарени хора вместо шарени яйца

Да си призная, имам проблем с големите празници като Коледа и Великден. Не защото имам нещо против християнството, напротив. Но комбинацията между традиционализъм и консуматорство трудно ми понася. Христос не е умрял на кръста и не е възкръснал, за да боядисваме яйца и да ядем козунаци. Още по-малко пък заради сладките зайчета. Нито се е родил, за да трупат моловете печалби.

Затова тази година реших да нямам Великден. И отидох на практика инкогнито в любимия ми Берлин, където Великден вече беше минал. И където всякакви хора с най-шарени външности и биографии могат да се чувстват у дома си. А там концентрация на възможно най-шарени хора може да се види в „Мауерпарк“, за който вече съм писала в „Тоест“; в статията има и доста снимки.

Шарената групичка с перуки и чорапогащници в публиката на сцената за караоке веднага привлече вниманието ми. Зарадвах се, когато хора от нея излязоха на сцената, а още повече ми хареса, че изпълниха песента на Кейт Буш Wuthering Heights. Тоест един от тях пееше – доста прилично, а останалите танцуваха около него. Успях да направя видео, което споделям.

В Берлин шарени хора могат да се видят, разбира се, не само в „Мауерпарк“. По-рано същия ден в „Кройцберг“ например се натъкнах на същество (чийто пол не ми стана ясен), облечено в зелено лъскаво трико, което покриваше цялото му тяло, включително и главата. Беше в гръб, та не видях дали лицето е покрито. Съществото се движеше в компанията на група добре облечени мъже, със сака. А мъже с поли в Берлин вече дори не ми правят впечатление.

По време на краткото си бягство проведох четири интересни разговора.

Първият разговор беше в турски ресторант в „Шьонеберг“, в който персоналът изглежда познаваше всички посетители освен мен. По едно време чух една от посетителките да говори по телефона с някой си Мустафа на български. После сервитьорът ѝ каза нещо на български, при което вече не се сдържах, наруших табуто си върху говоренето на български в Берлин и рекох „Здравейте“. Оказа се, че и двете жени на масата от другата ми страна са туркини от България. И си поговорихме с тях и сервитьора, който бил български турчин от едно пловдивско село и от 16 години работел в този ресторант. И както в началото на обяда си бях единствената непозната в заведението, така в края вече и аз бях „от своите“.

Вторият разговор беше в любимото ми кафене Neues Ufer, известно като кафенето на Дейвид Боуи. Пиех си там следобедния чай, а на съседната маса имаше двама мъже, може би да бяха двойка. Тъкмо си затръгвах и единият от тях започна да ме разпитва какъв ми е телефонът, дали е iPad, телефон ли е, таблет ли е, какво е. Показах му моя Asus ZenFone 3 Ultra и му казах, че имам телефон с толкова голям екран, за да не си купувам и таблет. Записах му какъв е моделът, човекът дори поразцъка телефона и реши, че и той иска такъв.

Третият разговор беше в „Мауерпарк“, с един арабски младеж от Мароко, който работел в берлински музей. Поговорихме за предразсъдъците, расизма, хомофобията. Според него расизмът е липса на цивилизованост, защото колкото по-цивилизовано е едно общество, толкова по-голям е опитът му да съжителства с хора от различни култури.

Четвъртият разговор беше с хазяинът ми от „Шьонеберг“, където бях наела стаичка в частен дом. Сутринта, преди да си замина, той спонтанно реши да ми разкаже историята си. Момчето е непрактикуващ мюсюмланин от Катар, а приятелката му – хърватска католичка от консервативно семейство. Историята им е забележителна, но няма да я разкажа публично, за да не навлека проблеми на лудите млади, които са в меко казано заплетена ситуация. И не рискувам някой да им създаде проблеми, защото съм изпортила нещо, което момчето ми е споделило.

Друг път, като ме стегне шапката (на традиционализма, или пък на омразата и тесногръдието), може пак да забегна за някой уикенд в Берлин, та да се почувствам човек и на мястото си. Жалко само, че и тук, и там е Коледа по едно и също време...

Явор Захариев, медиите и предубежденията

Балони за Явор Захариев

Как медиите отразяват човешки трагедии е тема, която ме засегна лично, преди да се захвана с журналистика и да почна да се интересувам от нея професионално. Когато едни от най-тиражните вестници сложат на първа страница червата (образно казано) на най-добрия ви приятел, придобивате чувствителност по трудния начин.

Част от публикациите за случилото се с вокалиста на Graviti co. Явор Захариев ме вбесиха, защото внушаваха, че той си е докарал това състояние заради наркотици. А нямаше резултати от медицинска експертиза. И много хора, включително познати и фенове на музиканта, си рекоха – бивш наркоман няма. Днес стана ясно, че не, нямало е наркотици в кръвта му. Бил е бит до смърт. На практика – бил е убит. Ето какво казват сестрите му във Facebook:

Искаме да се обърнем и към тези, които побързаха да го наречат "наркоман" или да подчертаят с големи черни букви, че той е загубил борба си с наркотиците.

Към тези, които с огромна лекота му сложиха този безплатен етикет и не се замислиха, че това може да причини още повече болка на хората, които го обичат.

Точно към тези хора исакаме да се обърнем... Към всички тях и към всеки един по отделно.

Ще ли е възможно да си върнете думите назад?

Ще ли е възможно да предъвчите тази гадост и този бълвоч, които изплюхте?

Ще ли е възможно да да го сдъвчете добре и да го преглътнете, без да се задавите?

Благодарим ви предварително.

На всички вас държим да кажем, че това не е поредната наркоманска история, която от първия момент ни нагнездихте насила в главите, без дори да знаете какво точно се е случило "по непотвърдени данни".

По изключително... и подчертаваме, по изключително потвърдени данни, Явор не е имал наркотици в тялото си.

Абсолютно никакви.

Явор е бил бит... пребит от бой и тялото му, което беше също толкова чупливо, както и душата му, не издържа.

Това е истината за Явор и за неговата смърт.

Истината за човешкото същество, което пося любов и доброта на всяка негова крачка и във всеки един от нас... И няма друга истина, колкото и да се опитвате да я търсите.

Всеки един от нас и от вас живее с пороци, признати или не. Той имаше огромната смелост да ги извади, да ги покаже и да се бори с тях.

Но това не е причината за неговата смърт.

На 6 април споделих във Facebook размислите си по темата, но не исках да го правя публично, за да не засегна случайно близките по някакъв начин. Не знаех какво точно се случва и какво преживяват те. Но сега вече смятам, че е редно думите ми да видят бял свят. Това бях написала:

Обмислях дали да публикувам това в блога си, но реших, че е по-добре да не го правя заради близките на Явор Захариев, за да не засиля неволно болката им по някакъв начин. Затова споделям размислите си непублично тук. И моля да не препечатвате това.

В последните дни четох/гледах как доста медии отразяват случилото се с Явор Захариев. И докато някои спазваха елементарни журналистически стандарти, други – не. Думата ми тук е за другите медии, сред които има и сериозни. И като казвам „журналистите“, нямам предвид всички журналисти, а онези от въпросните медии.

Първоначалната информация беше, че музикантът е намерен на тавана в сградата, в която е живеел, пребит, със счупен нос, множество травми и целият в кръв. След това от полицията казали, че няма данни за взлом и физическо насилие. И се лансира хипотезата, че в такъв случай вероятно са наркотиците – че сигурно се е надрусал и сам си е причинил счупването на носа и другите травми, за които не стана ясно какви са.

Лекарите от „Пирогов“ досега не са казали пред медиите (или поне не ми е известно, пък преглеждам наличната информация) какви са резултатите от кръвните изследвания, които са извършили. В случая те постъпват професионално, за разлика от колегите си полицаи, и не споделят лична информация за пациента. Така обаче не става ясно вярна ли е хипотезата за наркотиците или има друга причина за смъртта.

Какво е известно дотук – Явор Захариев не е криел зависимостта си към наркотиците. Лекувал се е три години от пристрастеността си към хероин в наркокомуна в Хърватия, след което твърди, че е чист. Същата вечер, преди която е намерен в безпомощно състояние, „Графити Ко“ е трябвало да имат концерт.

Близко е до ума да се предположи, че връщането към музикантския живот може да е повлияло на Явор Захариев да се върне към наркотиците. И тогава, както и той самият да е казвал, че става в такива случаи, ситуацията да е станала по-лоша отпреди отказването. Още повече, че зависимостта към хероин е особенно тежка и рецидивите не са рядкост.

Но че нещо е близко до ума, не означава, че е доказано. В степента, в която не е доказана, хипотезата за надрусването е обидна за Явор Захариев и нараняваща близките му. Защото човекът наистина се е борил да се изчисти. С години. На него му е било трудно да устоява на зависимостта си в продължение на хиляди дни. А на журналистите им е лесно ей така, за броени минути да лепнат версията „наркоман, ерго сам си го е докарал“. И после да четем коментари на читатели в стил „браво че е умрял, наркоманите са боклук не трябва да живеят“. Знаете ли колко такива коментари прочетох снощи? В един момент се отказах, отвратих се тотално.

Честно казано, не ме интересува дали е бил пребит (с това изречение исках да кажа, че на фона на мъката не ме вълнува търсенето на виновник, разбира се, важно е, че е бил пребит и е важно да се открие кой го е направил). Макар да не е нужно да е имало взлом, за да е влязъл някой. Ако е имало физическо насилие, възможно е да е бил и познат. Това, което ме интересува, е, че журналистите дължат уважение към човека.

Ако е възможно човек да си докара счупване на нос, други травми и сериозна кръвозагуба в резултат от надрусване, вероятно това може да стане и поради друга здравословна криза. На човек да му призлее, да падне, да се удари на нещо и да се изпотроши. Явор Захариев, пишат някои медии, е имал сериозни проблеми с бъбреците.

Не казвам, че не са наркотиците. Не знам как е било. Но ако някой знае, досега не го е казал публично.

Казвам само, че журналистите не трябва да разпространяват хипотези, основани на предубеждения. И че трябва да уважават хората. Включително пострадалите хора. Особено онези от тях, които нямат възможност да разкажат своята истина.

Такива бяха разсъжденията ми на 6 април. Днес смятам, че доста медии и „опиниън мейкъри“ дължат извинение на близките на Явор Захариев. Не че съм оптимист, че ще се извинят. Пак от личен опит го казвам. Но дано на някой журналист му трепне нещо, все пак.

Не, не искам да кажа по никакъв начин, че ако Явор Захариев беше починал поради наркотици, щеше да е по-малко прекрасен. Накрозависимите хора не са по-малко ценни от останалите. Но предполагам, че за тези от тях, които се опитват да се измъкнат, липсата на доверие е едно от основните неща, които им пречат. А ако един човек е успял да се пребори, това е надежда и за останалите, че могат и те. Надежда, която не бива просто така да се хвърля в калта. Щото полицаите подхвърлили нещо неофициално, а медиите го интерпретирали.

Иначе лично аз познавах Явор много бегло. Срещала съм го само веднъж, да е било преди 4-5 години. Беше по времето, когато Янко Бръснаря имаше квартира в София и ходеше да свири на „Витошка“. Веднъж или два пъти му правих компания с баса. И изведнъж изникна Явор Захариев, присъедини се към нас и почна да пее. Не можех да повярвам, че това се случва. Явор беше толкова мил, че никога не го забравих. Когато се разбра, че е починал, се обадих на Янко. Помнеше онзи следобед на „Витошка“. Имах нужда да му кажа „обичам те, пази се“.

Искрените ми съболезнования за онези, които са били близки на Явор и са го обичали.

Keep Talking

Гледам, че от близо месец не съм писала тук. Никога досега не съм си занемарявала блога чак толкова. Между Джендърландия, „Тоест“, немския и другите неща, които върша, не ми остават много сили и вдъхновение. Не че казвам нещо ново.

В същото време се радвам, че този блог го има. Защото тук мога да кажа нещата, които не пасват на профилите на другите места, където пиша. Ще ми се да постна нещо например за съвременната немска музика, която ми харесва. За нейните послания и за липсата на социални послания в музиката, която се прави в България от доста години насам. Надявам се в обозримо бъдеще да намеря енергията за този пост. Не че смятам, че читателите на блога дружно ще прослушат немскоезична музика :-). А като повод за размисъл.

Изобщо, ще ми се блогът да го има – ако не за друго, то като повод за разговор. Важно е да се говори. Както е казал Стивън Хокинг, чийто електронен глас е включен в песента на Pink Floyd:

Милиони години човечеството е живяло точно като животните. После се е случило нещо, което е отприщило силата на въображението ни. Научили сме се да говорим […] и сме се научили да слушаме. Речта е позволила обмена на идеи, давайки възможност на човешките същества да работят заедно, за да изградят невъзможното. Най-великите постижения на човечеството са дошли заради говоренето, а неговите най-велики провали – от липсата на говорене. […] Всичко, от което имаме нужда, е да се уверим, че продължаваме да говорим.

Джендърландия и покрай нея

Вчера Джендърландия стана на един месец, а аз чак сега смогвам да споделя за съществуването ѝ тук, в блога.

От известно време в главата ми се въртеше идеята да създам свой собствен сайт. Но не бързах. Исках идеята за него да стане по-конкретна и сайтът да има профил, който да не копира други онлайн медии у нас. Концепцията изкристализира през лятото, в разгара на скандала, довел до спиране на проект на БАН само защото в заглавието му присъства думата „джендър“.

Тогава си дадох сметка, че от сайт на джендър тематика на български език има потребност. Сайт, който да е феминистки, но в един широк смисъл на думата. Без да слага граници между проблемите на жените, ЛГБТИ хората и всички останали, които са нарочени за „джендъри“, защото не се вписват в мейнстрийма или защото го критикуват. Сайт, който да отваря полета за дискусия.

За името Genderland (неформално – Джендърландия) помогна и случайността. Когато реших сайт на каква тема искам да правя, започнах да търся свободни домейни за gender. И когато видях, че домейнът .land все още не е зает, си казах – ето това е, така и заглавието на сайта става идеално. Веднага купих домейна, за да не ми го отмъкне някой.

Подзаглавието „Нестереотипно пространство“ дойде като закачка с „нестереотипните роли на пола“ в решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция. Сметнах, че в една Джендърландия нестереотипното трябва да е на почит.

Wordpress темата, върху която е изграден сайтът, пък я купих през есента. Не се спрях на безплатен шаблон, защото исках да нямам ограничения в модифицирането на дизайна. И исках да си направя всичко сама. Скъпият на сърцето ми приятел Лъчезар Георгиев обаче подари логото на сайта, виждайки жалките ми опити в полето на графичния дизайн.

Wordpress темата се оказа претрупана с доста неща, които не ми трябват и за които ми трябваше доста време, докато разбера как да ги изчистя. Успях сериозно да оплескам нещата два пъти. Първия път, когато ми хрумна да мина на Wordpress 5.1, без да имам гаранции дали темата ще го понесе. Това създаде сериозни проблеми на ниво PHP, с които не мога да се справя. Вторият път беше, когато ми хрумна да доизкусурявам дизайна в деня, в който стартира Genderland, опитвайки се да се съобразя с критиката на читателка. Така го прецаках, че не можах да го върна в предишния вид. Не че някой се е оплакал, но важното е, че аз си го виждам.

Стартирах Genderland на 14 февруари. Оттогава сайтът върви без особена схема и план, но с помощта на прекрасни автори, които бяха толкова вдъхновени от съществуването му, че предложиха съдействие. И сами проявяват инициатива да пишат. Радвам се, че Джендърландия има такива умни и прекрасни приятели.

Също така, старая се да спазвам високо ниво при писането на новини. И да публикувам новини, значителна част от които ги няма на български език. Не препечатвам. Нито новини, нито други текстове. Всички снимки и изображения са с уредени авторски права. Така е по-трудно, но не смятам да отстъпвам от тези стандарти.

Напоследък обаче имам чувството, че писането започва да ми идва в повече и на моменти ми опротивява. Пиша за Genderland. Пиша за „Тоест“. Пиша домашни по немски и проекти на английски. Затова не ми остават сили за блога, който продължава да бъде най-моето онлайн място.

Може би просто съм изтощена – не само от писане, но и от пътуване и от тежко изкаран сезонен вирус. Но трябва да имам някакви механизми на разпускане – нещо, което никога не съм го умеела.

Това е около мен напоследък.

За оправданията на Борислав Цеков и Петър Кичашки

Вчера писах за развитието на историята с фалшифицираните ми лични данни със специалното участие на две небезизвестни личности на държавна длъжност – Борислав Цеков и Петър Кичашки. Случаят беше отразен от Свободна Европа, на която предоставих допълнителна информация, разпространи се из медиите и успя да предизвика политически скандал. (Тук слагам скоба – макар да имам сериозни резерви към президента Румен Радев, одобрявам ветото му върху Закона за личните данни.)

Понеже те бурно възразяват срещу изнесената информация, ето съдебното решение, което свалих от сайта на Софийския административен съд (САС):

Съдебно решение

Бих могла да сканирам и своя екземпляр, но този на САС е със заличени лични данни. Все пак, по инициалите можете да се ориентирате. Доста забавно четиво.

В края му еднозначно пише, че Цеков и Кичашки са осъдени. Това означава, че жалбите им е отхвърлена и освен че трябва да си платят глобите, те трябва и да поемат разноските по делото. Да го кажа по-просто – съдът отхвърля жалбите им, защото за него е очевидно, че са извършили злоупотреба.

Предисторията: сезирана след редица жалби, Комисията за защита на личните данни ги глобява за злоупотреба с лични данни, включително и с моите. Подписали са ни в подписка за референдума на Слави, в която подписка не сме участвали. Конкретно за моя подпис самият Борислав Цеков е декларилал, че е положен пред него (това го пише в решението на КЗЛД). Да се подписвам в полза на референдум, който не подкрепям, пък и пред Борислав Цеков, чието публично поведение дълбоко не одобрявам, е абсурд. Те обжалват в Софийския административен съд. Съдът, както казах, отхвърля жалбите им.

В никоя медия не прочетох, че те са осъдени на последна инстанция и прочее дивотии, които те сами си разпространяват, за да има какво да отхвърлят. Става дума за административно – извършване на „деяния с висока обществена опасност“, които „не могат да се квалифицират като маловажни“ (цитирам съдебното решение).

Защо за открадната кокошка можеш да влезеш в затвора, а за усвояване на 40000 лева за инициативен комитет с фалшиви подписи – да се разминеш с глоба, пък и да заемаш знакова държавна длъжност, е друг въпрос. 

 

И според САС Петър Кичашки и Борислав Цеков са злоупотребили с лични данни

През есента на 2016 г. сигнализирах, че името ми е използвано в подписка, свързана с референдума на Слави Трифонов. Инициативният комитет, организирал подписката, се оглавяваше от Петър Кичашки, в него беше и Борислав Цеков.

Подадох жалба в Комисията за защита на личните данни, дадох показания в полицията, както и образец от почерка си за графологична експертиза. Освен мен жалби са подали и Мария Мусова, Стоян Иванов, Антоанета Аршинкова, Пламен Гачев и Канна Рачева.

Година по-късно Кичашки и Цеков от въпросния инициативен комитет бяха осъдени да платят по 10 000 лева глоба, а Радослав Георгиев – с 500 лева повече от тях. Те, разбира се, обжалваха.

Днес получих съдебното решение на Софийския административен от 10 януари. Съдът не приема аргументи в стил „не знам, не чух, не видях“ и потвърждава наложените глоби.

Междувременно далаверите за усвояване на пари и злоупотреба с лични данни не попречиха на Кичашки да стане член на Комисията за защита от дискриминация, а на Борислав Цеков – президенстски съветник.

Но все пак е добра новина, че съдът понякога си върши работата и реагира адекватно.

Осем години без Боби

Боби. Ами... няма какво да добавя.