Дежурният офицер

С баща ми Пантелей Панделиев (1938-2016), август 2010 г., Поморие. И Пикасо.

Водят ме при дежурния офицер. Във Военномедицинска академия той е човекът, който издава разрешенията за кремация. Няма го, казват ми да почакам. Не се учудвам – вече съм чакала поне час и половина в болницата, за да ми обърнат внимание, след като по-рано сутринта ми се обадиха да ми кажат, че баща ми е починал същата сутрин и трябва да отида възможно най-бързо. На 24 декември в реанимацията има само двама лекари, обясниха ми. Двама души трябва да лекуват/поддържат жизнените функции на хората между живота и смъртта в няколко зали.

Очаквам дежурният офицер да е достолепен мъж, представям си го с мустаци и бакенбарди. Идва младо момче в камуфлажна униформа. Първоначално не мога да включа, че той е дежурният офицер. Изглежда ми на 25-30 годишна възраст, почти дете. Може би и аз се чувствам по-стара, след като съм загубила родител. А немалко приятели загубиха родители по-рано от мен. Една приятелка на 25-6 годишна възраст остана и без двамата.

Влизаме в стаята на дежурния офицер. Кани ме да седна. Опитвам се да съм ведра и пускам някаква шега по повод на това, че баща ми е починал точно на 24-ти декември.

– Четох, че и Чарли Чаплин и починал на същата дата – казва дежурният офицер.
– Баща ми приличаше по-скоро на Пикасо – отговарям – дори имаха подобни фланелки.
– Миналата година в София имаше безплатна изложба на Пикасо. Посетихте ли я? – пита дежурният офицер.

Последният човек, който съм очаквала да ми говори за Чарли Чаплин и Пикасо, е офицерът, който трябва да ми издаде разрешение за кремацията, за която мечтаеше татко. Усмихвам се. Изпитвам желание да го прегърна. Изведнъж светът става красив, човешки, топъл. Боби щеше да оцени този момент, казвам си. Изящно късче хуманизъм и култура в цялата ситуация на дехуманизация, която преживявам през последните дни.

Същия ден човешко отношение в болницата получих от още двама души. Санитарката, която искаше да ми донесе филия хляб, за да не припадна от глад, но после я подбраха и изчезна. И жената в кабинета на дежурния офицер (не разбрах секретарка или медицинска сестра), която погрешно смяташе, че познава баща ми, но беше единственият човек, който ми изрази съболезнования (с изключение на лекаря, който ми съобщи за смъртта на татко по телефона).

В реанимацията всеки ден идват хора, които понякога чакат с часове, за да получат информация как са близките им, без да могат да ги видят. От тях се иска да носят три неща – памперси, мокри кърпички и минерална вода. Ако са късметлии и близкият им човек вътре е адекватен и е в състояние да се храни, му носят, примерно, и мандарини. Но това се случва рядко.

Ден след ден, чакащите започват да се опознават. Някои от тях се чудят как да излизат от работа, за да идват всекидневно по няколко часа. Информация по телефона не се дава. „Като идвате всеки ден, ще ви кажат, ако има нужда от нещо." Някои, идвайки, пренебрегват грижите за други свои близки. Но трябва да са тук неизменно – между 12:30 и 13:30 часа, което понякога, ако има много спешни случаи, означава и до 15 часа. И на Коледа, и на Нова година. А спешни случаи в една реанимация не липсват.

„Ще чакате“, е ключовата фраза, ако искате да попитате нещо. „Благодарим ви за търпението“, пише на залепения лист с часовете за получаване на сведения. Бързо научавате какво точно значи това изречение.

Информацията, която близките получават, е кратка, защото лекарите нямат време. Първите два дена не можех да разбера какво означава, когато ми казват, че състоянието на баща ми е тежко. Колко време трае клиничната пътека, попитах, за да знам кога ще го изписвате. О, сега изобщо не можем да водим този разговор, отговори докторът. На другия ден вече имаше официална информация – очаквайте най-лошото всеки момент.

Следващ ден нямаше – вместо да нося минерална вода (с памперси и кърпички бяхме заредили достатъчно), си говоря с дежурния офицер за Чарли Чаплин и Пикасо, преди един санитар, приличащ на герой от разказ на Чарлз Дикенс, да ме заведе до моргата да разпозная татко. Момент, който беше напълно лишен от хуманизъм.

Чарли Чаплин, впрочем, е починал на 25-ти декември. Но за един ден няма да връзвам кусур на дежурния офицер – все пак, той знаеше кога приблизително е умрял Чаплин, а аз – не. И беше ходил на изложбата на Пикасо, която аз сметнах за излишно да посетя, защото бях ходила на друга негова изложба преди няколко години.

А татко не харесваше Пикасо. „Ти би ли спал с такава жена?“, обичаше да пита приятелите си по повод на женските му портрети.

Татко имаше много труден характер, но и някои прекрасни качества, между които – неподражаемо чувство за хумор („Ти защо ще влизаш в банята? Аз вече се изкъпах!“).

Веднъж, може би преди десетина години, бяхме в Поморие и измрънках, че ми се ядат миди. Баща ми излезе. Когато се върна след няколко часа, от него течеше кръв. Извини се, че ми носи само две миди. Беше се гмуркал, за да ми ги извади, а морето беше бурно и вълните са го блъскали в скалите. Исках миди, но не на тази цена. Направих пелмени и ги накълцах на дребно, за да ги сложа в пълнежа и да направя възможно най-голямо ястие от тях. Най-скъпите миди, които съм яла през живота си.

Той ме научи да танцувам. Обичаше да танцуваме акробатичен рок и ме премяташе из цялата стая. По физическо бях кръгла нула, но още мога да танцувам нелошо. Последно татко ме преметна на 65-тия си рожден ден. Тогава усетих, че вече не е толкова силен и се уплаших да не ме изпусне, да не си разбия главата в плочките.

Старостта толкова го смали – когато бях дете, беше висок 1,80, накрая ми се виждаше по-дребничък от мен, която съм 1,58.

Татко си отиде в края на годината, в която този свят напуснаха много известни личности, между които Дейвид Бауи, Мишел Турние, Умберто Еко, Авлин Тофлър, Кийт Емерсън и Грег Лейк, Принс, Мохамед Али, Джордж Майкъл и много други.

Последните две години от живота му бяха особено тежки. Не че животът му преди е бил лек. Много трудно преживяваше, че има проблеми със здравето. Не беше някой, който може да се превърне в послушен пациент. Казваше, че предпочита да умре. Искаше да умре, докато плува в морето. Аз се страхувах да не умре сам вкъщи, както беше избрал да живее. Намерихме го навреме... за да почине в болницата.

Умирайки на празник, той успя да постигне това, което цял живот не можа – да се събере на едно място с трите си дъщери и внучката. Ще бъдем заедно на поклонението му.

Последните думи, които му казах, когато го видях адекватен за последен път, бяха „обичам те“. Докато го качваха на носилката и пътувахме в линейката, му го казах още много пъти. Не знам дали е разбирал.

Дано някога, тук или там, да си разбрал колко много те обичам, бащатко.

А какво щеше да каже Боби...

Получих награда. Почудих се дали да споделя за нея в блога, за който в последно време, покрай „Маргиналия“ и немския, нямам много вдъхновение. Отказах се, тъпо ми стана да се хваля.

Но ето, сега все пак споделям. То е обаче, защото, откакто я получих, все току си мисля: а какво щеше да каже Боби?

Борислав Борисов беше може би първият човек, който ме накара да погледна на журналистиката с уважение. Той ми показа, че тя може да се прави и интелигентно, и отговорно, и с ангажимент към човешкото. Че е по-важно съдържанието на това, което казваш, отколкото рейтингът. Във време, когато блогърството беше модно и блогърите си мерехме рейтингите, той беше много по-загрижен за смисъла. Намерихме се доста бързо, след като създадох блога си, благодарение на което се приземих, преди да съм се превърнала в надут блогърски балон. Дано не съм станала (и не стана) и надут журналистически балон.

Надявам се, че Боби щеще да се зарадва на наградата ми. Но ми липсват умните думи, които щеше да ми каже. Има събития, които толкова съжалявам, че не доживя. За други си казвам: може би е добре, че не ги доживя. Но има моменти в живота ми – и хубави, и тежки, и професионални, и лични – в които болезнено ми липсват думите, които можеше да ми каже.

Почти 6 години по-късно Боби не е престанал да ми липсва. Прекалено рационален човек съм, за да вярвам, че ме гледа някъде от отвъдното. Но понякога, когато правя нещо, си казвам, че го правя и заради него. Особено в случаите, когато се опитвам да утвърждавам ценността на човешкото. По един или друг начин.

Точно сега просто ми е тъжно. Въпреки наградата. И заради нея. Защото не мога да я споделя с Боби.

Немски в Гьоте-институт: впечатления

Исках да мине малко повече време, преди да споделя впечатленията си от Гьоте-институт в блога, за да мога да дам по-полезна информация, а не само повърхностни първоначални наблюдения.

И така. Нашата група се състои от 15 души. Групите са максимално по 16 и повечето са запълнени. Преди началото на курса се притеснявах, че понеже се провежда следобед в делничен ден, ще бъдем само ученици и аз. Пак съм най-старата в курса :-), но между учениците и мен има две междинни нива – няколко студенти на по 20-25 години и няколко майки с деца на по 30 и малко. Изобщо, компанията е разнообразна, което я прави доста интересна.

Що се отнася до нивото на курсистите – има такива, които определено са по-добре от мен. В повечето случаи те са учили немски и преди да запишат курсове в „Гьоте“, както и полагат допълнителни усилия – било частни уроци, било подготовка за сертификат. Има и такива, от които, мисля, като цяло съм по-добре. Затова смятам, че се вписвам в общото ниво. На входящия тест в началото на курса имах 31 точки от 40, а на първия междинен тест с оценка – 34 точки от 40. 34 точки се равняват на 2 по немската система, което е 5 по българската. Смятам, че резултатът е добър, нямам амбиции да съм отличничка, по-важното е да уча езика.

След края на всеки урок имаме тест, а след всеки три урока тестът е с оценка, която ни се вписва в „досието“. Намирам това за доста полезна обратна връзка. Освен това има онлайн система, в която всеки може да следи отсъствията си, да види какво е взето, когато е отсъствал, и какво домашно е дадено, както и да пише лични съобщения до съкурсниците си.

Учителката фрау Милованова е вечно усмихнат човек и изглежда невъзможно да бъде ядосана. Реакциите на всякакви глупости от страна на групата е дружелюбен смях, което се пренася и в отношенията между курсистите. При нас е весело.

Иначе, усещането ми е, че през материала доста се препуска и се плъзгаме по повърхността. Вероятно няма как да е иначе, предвид големите групи. А групите са големи по няколко причини. От една страна, има много желаещи и местата се запълват моментално. От друга страна, Гьоте-институт е на издръжката на немското правителство и курсовете в България са доста пъти по-евтини от тези в Германия. Това е възможно не само поради ниската цена на труда, а и поради големите групи. Ако групите са по-малки, ще трябва да се наемат два пъти повече учители и да се изнамерят двойно повече помещения. Институтът и сега се помещава в две сгради.

Но въпреки че не остава време да говорим достатъчно по време на курса, все пак ни се дават задачи и игри, в които да го правим. Често работим в групи, разиграваме различни ситуации или спорим. Освен това, фрау Милованова всеки петък ни пита един по един какво ще правим през уикенда, а понеделник ни разпитва какво сме правили.

Говоренето продължава да ми е най-трудно, както и помненето на думи. В граматиката и словореда се ориентирам доста по-добре. Каквито и езици да съм учила през живота си, запаметяването на думи винаги е било слабото ми място. Не само думи, а и каквото да се опитвам да запаметя, удрям на камък. Преди да кандидатствам първата година в университета например си бях написала всички дати от конспекта по история на два огромни кадастрона, които закачих на стената, за да ги гледам непрекъснато. И пак изкарах двойка :-/.

За да запомня нещо лесно, то трябва да ми стане интересно, да ме впечатли. В университета например знаех всички важни дати, свързани с Кант – защото ми беше интересно. Същото и със стихотворенията – помнела съм с години дълги стихотворения само защото са ми харесвали, а скучните ми е било трудно да уча, дори да са били кратки. Недисциплиниран ум имам, знам...

Номерът е в това непрекъснато да се занимавам с езика – така в един момент думите естествено остават в паметта, както стана при мен и с английския. Имам доста добра лексика по английски, без нарочно да съм учила думи. Що се отнася до говоренето – забелязах, че напоследък започва да ми става малко по-лесно да пиша на немски. Може би говоренето ще ми дойде чрез писането. Писането принципно ми е по-лесно от говоренето, включително и на български. С английския също бях така – първо си чатех с разни хора, после почнах да говоря и на живо.

И така, след ниво В1.1 смятам ли да запиша В1.2? След известни размисли, да. От една страна, доколкото разбрах, като граматика В1.2 няма да предложи много нови неща. От друга страна, ще има затвърждаване на вече наученото, повече писане и говорене, повече лексика. В В1.1 минаваме 12 урока за 120 часа. В В1.2 уроците ще са 6 за 90 часа, което ще рече – по-малко препускане. А и се надявам, че много курсисти може да решат да прескочат това междинно ниво, така че групите да са по-малки. Не съм сигурна в това обаче.

Накрая, какво да ви посъветвам, ако се чудите дали да запишете немски в Гьоте-институт? Зависи какво ви трябва и за колко време искате да го постигнете. В Гьоте-институт ученето на език е сравнително бавно, ако човек иска да мине през всички нива, за да затвърждава наученото. Има и варианти да се вземат две нива накуп като интензивен курс, примерно В1.1 и В1.2. Но ако ви е нужно за ударно време да постигнете високи резултати, може би частните уроци са по-добър вариант, ако можете да си ги позволите. Една съкурсничка например същевременно ходи и на частни уроци. За тях тя плаща по 35 лева за два учебни часа и е много доволна. Аз обаче не бих могла да си позволя частни уроци с моите несигурни доходи – за този курс съм платила 600 лева (междувременно качиха цената на 630 за онези, които тепърва ще записват) за 120 часа. Което е по 5 лева на час.

Все пак, доколкото става дума за курсове по немски в България, не съм чувала за по-добри от тези в Гьоте. Плюс е и че в тях, освен курсисти, които не знаят защо са там, вероятно ще срещнете и доста амбициозни хора, които ще ви „дърпат“ напред.

Последно: ще гласувам за Трайчо Трайков

Бях решила да си трая, че ще гласувам за Трайчо Трайков ;-), ако той не се постарае да спечели доверието ми. Трайков обаче не само показа характер, а и стана единственият кандидат за президент, който открито защити човешките права. Така поправи първоначалното ми впечатление, че всъщност не иска да се кандидатира и се явява на избори само за да загуби и да призове на втори тур да се гласува за ГЕРБ. И да имало нещо такова в началото, предполагам, че след като официално е избран за кандидат за президент, е приел ангажимента си сериозно. Освен това, може би и той не е предполагал, че ГЕРБ ще излъчи Цецка Цачева, която пък ще изтърси, че националната сигурност е над човешките права.

Трайчо Трайков се оказва единственият, който твърдо стои зад европейската принадлежност на България и ценностите на правата на човека, характерни за западната култура. Шансовете му да стигне до втори тур не са големи, но най-многото, което мога да направя, е да го подкрепя и да призова и вас да направите същото. Звучи банално, но е вярно – всеки глас е важен.

За втория тур, ако Трайков не се класира, още не съм решила окончателно. Първо си мислех да стисна зъби и да гласувам за Цачева, само за да нямаме президент, който да ни тласка още повече в антиевропейска посока. Боя се обаче, че Цецка ще ни тласка натам, накъдето духа вятърът. В много краен случай (тоест, ако са сериозни шансовете да си имаме президент – бесепарски генерал) е възможно да гласувам за нея на втори тур, но няма да се похваля с това.

На референдума на Слави няма да гласувам. Както писах и преди, най-добрият начин да се противостои на вредните референдуми е да не се гласува в тях. Йовко добре го е аргументирал. Гласуването с „не“ само ще повиши избирателната активност, което ще е от полза на Слави, чиито фенове, както се разбра от изследването на „Алфа Рисърч“, ще гласуват с „да“ само защото го харесват, а не, защото са съгласни с предложенията му.

„Моята“ партия ДЕОС също излезе с подкрепа за Трайков, след като направи анализ.

Апропо, прави ми впечатление, че в ролята на защитници на референдума и на Слави се явяват личности, които са били против протестите срещу Орешарски и говорят неща, които, пряко или не (по-често не) са в полза на БСП. Добре е това да се има предвид.

Като стана дума за референдума – разследването на фалшифицирането на подписа ми от инициативния комитет на Кичашки тече. В петък дадох проби за графологична експертиза. И от Комисията за защита на личните данни, и от полицията са приели случая сериозно и сами ме търсят, не се налага аз да ги гоня.

п.п. Изображението го взех от страницата на Трайчо Трайков във Фейсбук. Надявам се той и щабът му да не ми се сърдят – за доброто дело го направих :-).

#КОЙ злоупотребява с личните ми данни?

Вчера проверих, с помощта на тази публикация на „Дневник“, дали личните ми данни са използвани за президентските избори или за референдума на Слави. И що да видя – ЕГН-то ми присъства в подписката на инициативния комитет за разяснителна кампания за референдума, оглавяван от Петър Кичашки.

Останалите членове на инициативния комитет са: Борислав Бориславов Цеков, Димитър Димчев Кръстанов, Адриан Станев Боянов, Михаил Георгиев Димитров, Радослав Георгиев Георгиев, Петко Данаилов Петков, Здравка Владимирова Кръстева, Блажка Кръстева Трепетанова, Людмил Иванов Иванов, Ангел Андонов Стайков, Иван Борисов Базов, Цветомир Красимиров Николов, Свилен Стефанов Колев, Борис Василев Иванов, Мартин Филипов Кирилов, Александър Любомиров Рангелов, Стефка Танева Танева-Тотева, Яна Евгениева Челебиева, Иван Руменов Солаков и Валя Георгиева Кръстева.

Да, същият Борислав Цеков, шеф на Института за модерна политика, който беше кандидат за депутат от БСП и който по време на протестите бълваше огромни количества хейт по отношение на протестиращите. А преди това беше от НДСВ.

И същият Кичашки, който навремето водеше смислени дела за достъпност на градската среда, но после се присъедини към Борислав Цеков и компания и започна да прави други работи. Тук му е мястото да припомня, че миналата година Кичашки и компания направиха тъкмо с подобни инициативни комитети законната далавера – тези комитети да вземат по 40 хиляди лева за „разяснителни кампании“, които после бяха насочвани към сайта „Хаштаг", собственост на съпругата на Петър Кичашки – Милена Кичашка.

Може би пак се дават едни пари за тези инициативни комитети. Но използването на личните ми данни в подписки, за които не съм си давала съгласието, определено е незаконно.

Позицията за референдума, която ще застъпват Кичашки, Цеков и компания, е ДА (повод за симпатизантите на Слави и референдума му да се позамислят). Моята позиция определено е НЕ и съм я аргументирала в блога още през пролетта.

Днес жалба със следното съдържание се запътва към Комисията за защита на личните данни в препоръчано писмо с обратна разписка:

До

Комисията за защита на личните данни

гр. София 1592,

бул. „Проф. Цветан Лазаров” № 2

ЖАЛБА 

от
Светла Пантелеева Енчева
ЕГН: ***
адрес: ***
електронен адрес: ***
телефон: ***


Уважаеми господин Председател,
Уважаеми членове на Комисията за защита на личните данни,

На 04 октомври 2016 г., след извършена справка в Централната избирателна комисия, установих, че личните ми данни са обработвани в Списъка на избирателите, подкрепящи регистрацията на инициативен комитет за участие в информационно-разяснителната кампания по въпросите на националния референдум на 6 ноември 2016 г., представляван от Петър Кичашки: страница 309, ред 2124.

Декларирам, че не съм се подписвала в подкрепа на съответната регистрация и не съм давала съгласие личните ми данни да бъдат обработвани за посочената цел. Смятам, че присъствието на личните ми данни в тези списъци представлява нарушение на правата, предоставени ми от Закона за защита на лични данни.

Приложение:
1. Резултат от справка на сайта на ЦИК.

гр. София                                   Подпис:
дата: 05.10.2016 г.                     ...................................

Ето кой да бъде президент!

Дни преди последния срок, в който ГЕРБ ще трябва да обяви своя кандидат за президент, реших да нанеса изпреварващ удар.

Чудите се за кого да гласувате? Много просто - изберете мен! Смятам, че визията и харизмата ми с нищо не отстъпват на тези на някои от вече известните кандидати. Дори ги превъзхождат - и по стил, и по кураж. А това са две важни качества, които един президент трябва да има. И гледам избирателите право в очите.

Ако се чудите какво ми е посланието - за разлика от останалите кандидати, аз имам послание. И то е най-важното послание, зад което, тайно или явно, застава всеки един кандидат за президент. Имам си дори лого на кампанията, на което и Татяна Дончева ще завиди, за Светльо Витков да не говорим. Ето:



Българино и българке! Не се подмотвай, а на 6 ноември иди да гласуваш за мен! Обещавам, че ако спечеля, ще бъда твоят президент!

Има и такива родители

Има роли, които сме особено склонни да слагаме в клишета. Особено ролите на мъжа на жената, на родителите и децата. Повечето хора искрено вярват, че един родител задължително обича детето си безусловно и затова детето също му дължи безусловна обич. Че конфликтите между родители и деца са преодолими, а обичта между тях - вечна. И че това важи за всички родители и за всички деца.

Не че не знаем, че има родители, които по разнообразни начини издевателстват над децата си - експлоатират ги икономически (или емоционално), упражняват върху тях насилие - физическо, психическо, понякога дори сексуално. Инстинктивно мислим обаче, че това са хора от други среди, с които (и с чиито деца) нямаме нищо общо. Че това важи само за социално изключени хора.

Защо сме толкова убедени, че става въпрос само за "другите", а не за наши познати и близки?

(Не)способността да обичаш не е непременно свързана с икономическо положение, социален статус, образование, да не говорим за етнос, раса или религия. Тя по-скоро е свързана с начина, по който човек е възпитаван, ролевите модели, които е виждал, ценностите и приоритетите му.

Има родители, които не могат да приемат децата си такива, каквито са, ако с нещичко не отговарят на тяхната представа. Не могат да приемат изборите, които правят, характера им, външния им вид или интересите, професията, външния вид на човека, в когото са се влюбили например. Дори да става дума за здрави деца, с нелош успех, хетеросексуални.

Има родители, които използват децата си като ресурс в борбата помежду си. Децата се превръщат в залог кой ще притежава властта в семейството, у кого ще остане апартаментът след развода и т.н. Такива родители учат децата си да мразят и унижават партньора им. Понякога с лъжа - казват им например, че другият родител иска да ги убие или изнасили.

Има родители, които възпитават децата си така, че да се мразят по между си, като непрекъснато ги противопоставят едно на друго. Примерно, на едното дете слагат етикетите, че е красиво, оправно, спортно, но по-глупавичко и бездарно, а на другото - че е умно и талантливо, но по-грозничко, физически и поведенчески смотано.

Има родители, които казват на детето, че ако са знаели какво ще излезе от него, по-добре да са го хвърлили в кофата за боклук, когато се е родило. Или че искат да умре в краката им, гърчейки се като червей. Или че ако се беше родило сакато, щеше да ги е срам да го показват пред хората.

Има родители, които няма да повярват на детето си, ако им сподели, че е станало жертва на тормоз или насилие, включително сексуално. Няма да се опитат да проучат случая и няма да го защитят. И родители, които ще го обвинят, че е станало жертва.

Има родители, които не могат да си дадат сметка, че детето им има физически и/или психически проблеми благодарение на начина, по който те се държат в него. Те ще обвиняват детето си, че е "лудо", ще се чудят защо е болно от болести, каквито няма в "техния род".

Има родители, които не са способни на прошка. Те не могат да простят на децата си какво са направили като малки или в ранната си младост, дори децата после да са се извинявали и с десетилетия да са правили всичко възможно, за да показват обич, добро отношение и подкрепа.

Има родители, които са неспособни да виждат вината у себе си и винаги я намират само у другите, особено - в децата и партньорите си. За тях например не е проблем, че са пребивали децата си (и техните родители са постъпвали така, я, боят изгражда човека), но е непростимо, ако детето им е казало нещо накриво.

Има родители, за които отношението към децата им се изразява единствено в покупко-продажба. Те нито могат да обичат детето си заради него самото, без да очакват някаква изгода от това, нито са способни да си представят, че детето им може да ги обича поради тях самите. А не заради ресурсите им - имоти, пари, власт, наследство и т.н.

Има родители, които не се интересуват как са децата им. Дори ако те са тежко болни и може да умрат. Има родители, които няма да страдат и ако децата им умрат.

Има родители, които не са способни да повярват, че децата им ги обичат заради тях самите, въпреки тежкия им характер, дори самите те (родителите) да умират. И предпочитат да умрат сами като куче, отколкото да оставят детето си да им помогне. Защото не могат да разберат за какво му е да го прави. Защото му нямат доверие.

...

Защо пиша това? Защото знам, че има хора с такива родители, които ще се разпознаят в тези примери. И ще се почувстват признати и разбрани. И за да предупредя, че когато използваме клишета за безусловната родителска обич, е възможно да нараним някого, за чийто живот те не важат.

Моля тук четящите родители да не се чувстват засегнати. Знам, че и родителите са хора, че всеки родител прави грешки. Знам, че някои от изброените от мен грешки може да се направят несъзнателно, например противопоставянето на децата едно на друго или използването им в конфликти между родителите. Знам че и понякога децата са с труден характер. Но доколкото се опитвате да обичате и приемате децата си такива, каквито са, доколкото сте способни на прошка, състрадание и доверие, нямам предвид вас.

Моите "кандидати за президент"

Преди пет години и половина блогнах какъв бих искала да е българският президент. Чета публикацията и ми става тъжно, че от онзи период досега нищо същностно не се е променило (освен че на хоризонта се появи либерална партия като ДЕОС, която обаче не дава индикации, че ще участва в президентските избори).

Все така продължават да ме притесняват тенденциите към силна ръка. Тъжно ми е, че и в Реформаторския блок (или каквото е останало от него) има гласове, които залагат на "генералската" карта. Представете си изборът ни за президент на България да се свежда до избор между генерали. Тъжно.

Не знам дали ще се намери кой да представлява тази група избиратели, за която писах преди пет години (не цитирам думите си за първи път, но докато ситуацията е все такава, ще продължавам да го правя):

една голяма група остава без политическо представителство. Тази група се състои от хора, които знаят, че светът е шарен и искат да живеят именно в такъв свят. Не искат да бъдат следени и да се страхуват, че всеки момент полицията може да разбие вратата им по погрешка. Не искат да живеят в държава, в която има концлагери за чужденци и за хора с увреждания, дори и за деца. Искат хората на инвалидни колички да не са приковани по домовете си, а да могат да излязат на разходка. Искат да имат правото да бъдат различни. Или поне, да бъдат индивидуалисти. Знаят, че има малцинства и че малцинствата се състоят от хора, които заслужават уважение толкова, колкото и мнозинството. Знаят, че истинското приятелство не зависи от етнос, националност или сексуална ориентация. Знаят, че не всичко е държава, но и че не всичко е пазар.

Преди двадесет години тези хора щяха да гласуват за СДС. Днес много от тях не виждат за кого да гласуват, въпреки че са убедени, че правото да гласуваш е сред най-важните елементи на демокрацията. Те не искат за президент нито простак, нито фюрер, нито месия, а цивилизован и отворен към света човек.

От няколко месеца насам мисля кого бих се радвала да видя като президент. Набелязах няколко имена - без претенция за изчерпателност. Уточнявам, че не съм говорила по темата с нито един от тях, но и не мисля, че е нужно. Пиша от свое име и изразявам предпочитанията си. Не представлявам партия, коалиция или инициативен комитет и по никакъв начин не ангажирам споменатите по-долу личности.

Също така, не съм си поставяла въпроса доколко моите "президенти" са избираеми. Мисля, че някои от тях биха имали известни шансове, други биха се сблъскали с предразсъдъци и хейт.

Критериите ми за подбор на желани кандидат-президенти са следните:

• да са либерално мислещи хора, уважаващи върховенството на закона и човешките права;
• да са убедени, че мястото на България е в Европейския съюз, и да действат в съответствие с това убеждение;
• да са цивилни;
• да имат поне някакъв опит в политиката (въздържам се от препоръчване на чисто академични фигури, журналисти и хора на изкуството, културата и спорта);
• да не са правили издънки в политически или граждански план, които да свидетелстват за липса на морален интегритет (един "кандидат" от предварителния ми списък отпадна тъкмо на това основание);
• да стоят добре пред публика и медии, да могат да се изрязяват добре, да са уверени и уравновесени, изобщо - представителни. Желателно е да имат и чувство за хумор.

И тъй, ето моите "президенти". Изреждам ги по азбучен ред. Нямам конкретно препдочитание сред тях и не съм ги класирала:

Емил Георгиев от ДЕОС. Адвокат, умен човек и много добър оратор, който умее да води дискусии и да примирява враждуващи позиции. Убеден либерал от европейски тип. Емо е на моите години и се надявам, че тепърва го чака политическо бъдеще. Но бих гласувала за него и сега.

(Снимката е от профила на Емил Георгиев във Facebook.)

Михаил Иванов. Съветвал е Желю Желев по етническите въпроси, доцент е в НБУ. Направил е немалко смислени неща за включването на малцинствата. Широко скроен човек; благ, но и твърдо отстояващ принципите и ценностите си. С много фино чувство за хумор.

(Снимката е моя.)

Нели Куцкова. Бих се радвала да я видя като президент от момента, в който се кандидатира за вицепрезидент през 2001. Заемала е последователно принципни позиции, включително и при провала на правосъдната реформа. Хем непосредствена, хем си тежи на мястото; има и чувство за хумор.

(Снимката е предоставена на "Маргиналия", не знам чия е.)

Стефан Тафров. Дипломат, политик и преводач (например на Умберто Еко), доскорешен представител на България в ООН. Владее шест езика. Позициите му винаги са били принципни. Единственият му проблем е, че е изпреварил политическото си време в България с няколко десетилетия.

(Снимката е на Вени Марковски, от Wikipedia.)

Христо Иванов. Юрист, бивш министър на правосъдието, влязъл в политиката от гражданския сектор. Показа, че може да отстоява принципните си позиции и че се бори не за власт, а за реформа на правосъдието. С благ и спокоен темперамент - дори тогава, когато подава оставка.

(Снимката е моя.)





Както казах, списъкът не е изчерпателен. Ориентировъчен е. От спряганите досега евентуални кандидатури за президент определено бих гласувала за Гроздан Караджов.

Ако се намери читава партия или коалиция, която издигне за президент всеки от изброените по-горе или ме изненада приятно с подобна кандидатура, за която не съм се сетила, има гласа ми (ако повече от една политическа сила издигне повече от един от тях, ще бъда затруднена, ама де тоз късмет да избирам по-голямото добро, а не по-малкото зло). Под "читава" разбирам: ДЕОС, Зелените и с доста голяма степен на условност - РБ като цяло (или ДСБ отделно).

Гьоте-институт, или как безплатните курсове на DW ми спестиха 1200 лева

1200 лева е общата сума за първите две нива на общия курс по немски в Гьоте-институт.

Преди няколко месеца писах, че започнах да уча немски с два безплатни курса на Дойче веле. С течение на времето интерактивният курс ми стана доста тегав, но любимия ми за Хари го минах общо веднъж и половина - успях да отворя упражненията му от стар браузър и ги намерих за хем полезни, хем много приятни. От стария браузър епизодите се виждат като анимационни клипчета, не само звук на фона на статична картинка.

Продължих да уча немски обаче почти всеки ден. Реших да не гоня все по-високи нива, а по-скоро да се старая нещо да ми влиза в главата. Но прекарвайки известно време в Германия и виждайки, че елементарна фраза не мога прилично да вържа на езика, взех да се отчайвам, въпреки че не изоставих ученето. Реших обаче да запиша курс в Гьоте-институт - не съм чувала за по-добри курсове от техните. И прецених, че като уча език, по-добре да го правя като хората.

И така, в петък се явих на тест за входно ниво. Първо имаше дълго събеседване с изпитващата преподавателка, а после - самият тест. Много се притеснявах от устния изпит. Но преподавателката се държеше толкова предразполагащо, че на моменти забравях, че съм на изпит. Според мен говорех ужасяващо зле, но все пак успях да разкажа доста неща, включително стигнахме до турците в берлинския квартал "Кройцберг". Изпитващата беше супер търпелива и ако не беше ясно какво искам да кажа, ме подтикваше да се преформулирам.

После беше самият тест, в който упражненията за слушане като че ми бяха най-ясни. Имаше въпроси, от които нищо не разбрах. И колкото и да си казвах, че това е в реда на нещата, защото тестът е за всички нива, усещането ми беше, че съм се издънила тотално.

Ама резултатът от теста излезе В1. Казах на преподавателката, че искам да запиша А2, щото съм добре с текстовете, но не мога да говоря на немски. Тя положи доста усилия да ме разубеди, като започна с това, че тя е преподавателят и сигурно по-добре от мен може да прецени дали мога да говоря немски. И че съм твърде самокритична, вероятно поради професията си. Щяло да ми е скучно. Накрая реши да удари по съвестта ми, като рече, че нямало да бъде добре за останалите в курса А2, ако се запиша в него. И че съм щяла да преча на колежката ѝ.

Така че от октомври, живот и здраве, започвам В1.1 в Гьоте-институт. За разлика от А и С нивата, В-тата са цели четири курса. Обмислях възможността да запиша В1.1 е и В1.2 заедно в един интензивен курс, като така спестя време и 180 лева. Но предпочитам да не го правя, защото първоначално ще ми се налага доста да уча, за да се справям прилично за ниво B1. И четири дена немски на седмица може да ми дойдат в повече. Ако по-нататък (живот, здраве и пари) видя, че се справям, може и да запиша някой ускорен курс, стига да има удобен за мен.

Междувременно, до октомври ще гледам да поогладя малко познанията си по езика. С говоренето едва ли ще напредна, но поне ще се позанимая с малко повече граматика.

Освен това, отсега си точа зъбите за разговорните курсове на Гьоте-институт, които обаче са за по-горни нива. И не заместват общите, а ги допълват, което всъщност е хубаво.

Mtel: отговор на загадката с есемесите

Наскоро писах за мистерията как един есемес в роуминг може да струва 5,75 без ДДС и че дори не е ясно дали есемесите са един, или два.

Приятели предложиха хипотеза, свързана с факта, че роуминг планът, който важи отвъд безплатните минути и мегабайти в роуминг, с които разполагам, е Mtel Europe Unlimited. Та по този план има дневна такса 6,90 с ДДС, което ще рече точно 5,75 без ДДС. Което обяснява и защо на едно място пише един есемес, а на друго - два. С първия есемес съм активирала тази дневна такса.

Все пак предпочетох да поизчакам, за да видя каква ще е реакцията на Mtel. Наясно съм, че PR отделите на мобилни оператори, банки и големи фирми четат какво се пише за тях в блоговете. И ето, в понеделник с мен се свърза Дебора Апостолова от PR екипа на Мтел. Писмото й беше много мило, като тя каза, че тъй като аз съм в роуминг, ще провери каква е ситуацията и ще ми пише пак. На следващия ден пак ми писа, като потвърди хипотезата на приятелите ми за роуминг тарифата Mtel Europe Unlimited.

Извод 1: Едно на нула за PR отдела на Mtel. Реакцията беше изключително адекватна и успя да настрои позитивно блогър критикар като мен.

Извод 2: Черна точка за отдела на Mtel, който решава какви циркулярни есемеси да се пращат на хората в роуминг и ги обърква за тарифите. Когато получите такива съобщения, последното, което ще ви мине през ума, е, че един есемес е възможно да ви струва близо седем лева.

Извод 3: Черна точка и за мен, защото трябваше да проверя условията на роуминг плана, която е споменат в договора. Но преди съм пътувала с много по-човешка роуминг тарифа, в чието има също фигурираше Euro (май беше Eurotariff или нещо такова), та интуитивно реших, че ще да е същото, но с по-ниски надценки. А уж знам, че договорите винаги трябва да се проучват внимателно...

Безплатен роуминг с Mtel по първоаприлски

UPDATE. Загадката е разрешена, повече информация - тук.

Или: как цената на два есемеса (или един есемес?) може да е 5,75 лв. без ДДС.

Не разбирам.

На първи април смених абонаментния си план към Мтел. Направих го, защото същия ден в блога за мобилни технологии на Никола Балов, който следя редовно, прочетох информация за нов абонаментен план, при който безплатните минути и интернет важат и в роуминг.

Понеже ми предстоеше да прекарам известно време в ЕС, а старият ми доста неизгоден най-сетне изтече, реших, че това е моментът. Веднага поръчах смяна на плана чрез сайта на Мтел - побързах, защото промоцията беше валидна само за един месец.

Като слязох от самолета в държава на ЕС, получих следните два есемеса:

Не разбрах за какви точно надценки на входящи и изходящи разговори става дума, след като не става дума за такива неща в абонаментния ми план. Предположих, че това са циркулярни съобщения, които се изпращат независимо от абонаментния план. За есемесите сметнах, че е нормално, защото планът ми не включва есемеси. И много се зарадвах, че за мобилния интернет няма надценки, защото най-вече той ми трябваше.

И тъй - пребивавах в Европата, като почти не говоря по телефона и ползвам мобилен интернет, когато ми трябва. Милият мобилен нет ме спаси да не се загубя на няколко пъти, кръстосвайки Берлин като луда.

Когато получих сметката си, тя беше с около 7 лева по-висока от таксата ми. 7 лева не са голяма сума, но се зачудих защо са се появили, след като освен двата есемеса, които съм пратила, всичко друго, което съм ползвала, е в рамките на абонаментния план. Може би става въпрос за надценките на входящите и изходящите минути?

Проверих си сметката в сайта на Мтел и първото, което видях, беше, че имам 5,75 лева без ДДС за... два есемеса. Обърках се. Дори като вземем надценките за есемес, 0,14 (максималната цена) плюс 0,046 е равно на 0,186. Като прибавим 20% ДДС, става 0,18972, или - 19 стотинки. Два есемеса по 19 стотинки правят 38 стотинки. Къде са 38 стотинки с ДДС, къде са 5,75 лева без ДДС?

Още по-интересно стана, когато отворих детайната информация за сметката си. Според нея наистина съм пратила два есемеса, но цената 5,75 лева без ДДС е само за единия от тях, а другият е без пари:

Единият есемес беше до България, другият - до Италия. Но няма логика единият да е без пари, след като дори нямам есемеси като безплатни екстри в абонаментния план. В същото време, както можете да видите, разговорите, които съм провела в роуминг (изходящи съм нямала), попадат в безплатните минути.

Нещо много неясноти стават, не мислите ли? Обикновено съм разбирала телефонните си сметки, но този път дълбоко се обърквам. Не знам дали е възможно да са ми начислявани такси на телефонните разговори, но те да са скрити в онези 5,75 за един или два есемеса.

Продължавам да пребивавам в роуминг и към днешна дата текущото ми потребление според сайта на Мтел изглежда така:

Тук пак нещо не разбирам - защо мобилният ми интернет е разделен на "в ЕС" и обикновен, след като от началото на новия период на отчитане съм си в роуминг (отделен въпрос, че и България е в ЕС, но да не влизам в терминологични уточнения).

Понеже съм в роуминг, не рискувам да звъня на *88 (а и не мога да съм сигурна дали номерът за връзка, даден в съобщението по-горе е безплатен) да питам за какво точно са тези 5,75, защото вече никак не разбирам кое как се таксува в абонаментния ми план. Но блогът е полезно нещо - който трябва, обикновено вижда.

Убийствените звуци на Истанбул

Истанбул. Любимото ми парче на любимата ми турска група (която е от този град). И един от любимите ми клипове изобщо. Блогвала съм го и преди.

За първи път чух за Replikas във филма The Sound of Istanbul. След това ги гледах на живо в Любляна през есента на 2011 в салона на прословутото кино "Шишка". Децибелите на басите за първи и, надявам се, за последен път, предизвикаха у мен усещането, че аха-аха и ще получа инфаркт и ще умра. Но концертът си струваше прилошаването. После ми беше зле, не можах да спя и прекарах цялата нощ, чатейки с един човек в София, с когото си изплакахме всичко, което имахме за споделяне. Оттогава той стана един от най-близките ми хора. На сутринта след безсънната нощ видях Replikas във фоайето на хотела ми и вместо да им кажа първото, което ми хрумна - "снощи щяхте да ме убиете", им разказах, че съм ги гледала във филма The Sound of Istanbul.

Напоследък в Истанбул и на други места в Турция наистина умират хора - не от музика, а от атентати.

София прайд след Орландо

Всяка година пиша защо е важно да се ходи на прайд (2008, 2009, 2010, 2011, 2012, 2013, 2014, 2015). Тази година си мисля, че е особено важно. Преди няколко дни в Орландо се случи ужасяващо хомофобско престъпление. В редица европейски градове хората реагираха адекватно, изразявайки подкрепата си към гей хората. В България публикацииите по темата основно са - дали извършителят е бил член на Ислямска държава, или само му се е искало. 

В същото време - отново ще има антигей парад. Общински съветници си позволяват де факто да заплашват с насилие и предлагат прайдът да се измести извън центъра на града. И пак се вихрят дискусии - за или против прайда, за или против едни хора, чиято единствена особеност е, че харесват хора от същия пол (или че не се идентифицират с пола, с който са родени, или например, че са родени с белези и на двата пола) да имат тези права, които за останалите са даденост.

А в наши дни в много държави има прайд не само в столицата, а в различни градове. Дори в съседна православна Гърция. Да не говорим за страни като Германия, където два града си - Берлин и Кьолн - си оспорват титлата "гей столица" на страната и където прайд се провежда в още много градове, освен в тях. Къде с шествия и множество други събития, къде просто с раздаване на брошурки на централния площад.

Ако те убият само заради сексуалната ти ориентация, какво значение ще има за теб кой те е убил? Дали е бил ислямски терорист, непълнолетно ултрасче, което решило да разчисти Борисовата градина от гейове или пазител на българските традиции? Какво значение ще има дали се кълне в Аллах, Христос, Хитлер, Ленин или Сталин?

Ако ние не покажем, че съществуваме и че животът ни има някаква стойност, и че постоянно сме обект на омраза и дискриминация, няма кой да го направи вместо нас. Просто няма.

п.п. Горната снимка е от "Шьонеберг" - гей квартала в Берлин, откъдето си купих чаша и гривна за спомен. Ето и снимка на спомените ми от берлинския гей музей:

42

Неотдавна сънувах как Дъглас Адамс радостно ми съобщава, че ще доживея числото 42. Точно така се случи… Поради това щастливо събитие ще споделя с вас истината за Отговора на въпроса за живота, вселената и всичко останало. Според класическата нумерология 4+2=6. Да, получава се числото на любовта.

Източник

Малко щастие

Малко щастие. През май. И сладникави снимки, но понякога щастието е тъкмо такова. Понякога имаш чувството, че в живота ти няма нищо счупено. И дори счупеното ти изглежда сладко.

"Дневник", разликите са важни (втори епизод)

През януари обърнах внимание върху две грешки, които систематично се допускат в "Дневник". Вчера отново се натъкнах на втората от тях. В Италия беше легализирано еднополовото партньорство. От публикацията в "Дневник" обаче излиза, че страната е узаконила гей браковете. Оставих коментар под публикацията. Имаше и други коментиращи, които отбелязаха грешката. Сигнализирах и в Туитър. Ден по-късно публикацията продължава да си стои грешна. На какво да отдавам това? Дали "Дневник" не се интересува истината, от обратната връзка, която дългогодишните му читатели дават, или и двете?

Ureport, издание с доста по-малко претенции от "Дневник", представи ситуацията в Италия коректно. Нормално ли е в "Дневник" и авторите, и редакторите да не са наясно какво пише в публикациите?

Невярната статия, че в Гърция е сключен първият гей брак пък си стои непокътната от 25 януари. И в този случай става въпрос за регистрирано партньорство, не за брак.

Защо грешката не е невинна? Тъй като вече съм го писала през януари, извинявайте, ама ще се цитирам:

Бъркането на понятията "брак" и "регистрирано партньорство" (...) е добре дошло за хомофобите. Те представят всичко, свързано с правата на ЛГБТИ хората, в засилени краски, за да се скандализират себеподобните си. Бракът е консервативна институция и се променя по-трудно; регистрираното партньорство гарантира определени права, без да е брак.

Пиша това, защото харесвам "Дневник", смятам, че е една от най-читавите медии и не ми се иска да си позволява подобна мърлявост. Смея да вярвам, че и "Дневник" някак ме харесва, поне доколкото нееднократно е публикувал мои текстове и ме е цитирал.

Имам право да изисквам любимите ми медии да съблюдават елементарни журналистически стандарти, нали? Най-елементарният журналистически стандарт е да представяш верни факти.

UPDATЕ от 12 май 2016, 21:35. Преди броени минути "Дневник" коригираха вчерашната си публикация за Италия. Януарската за Гърция обаче продължава да си стои. Е, все пак има с какво да се поздравим:

Немски с безплатните курсове на Дойче веле

От два месеца уча немски с два безплатни курса на Дойче веле: за Хари в капана на времето и интерактивния курс. По час-два всеки ден, включително събота, неделя и празници. Като се има предвид, че в нищо не проявявам особено постоянство (басът ми знае най-добре), това е голяма постижение за мен.

Захващам се с немския за трети път. Първо карах ускорен летен курс - две нива през лятото на 10 за 11 клас. Справях се доста добре, но после го забравих. После посещавах курс в рамките на специализацията "Философия и религия в Германия" в рамките на Института "Германикум" към СУ  (и Гьоте институт, ако правилно помня). Пак го забравих. Сега имам намерение да уча езика, за да го ползвам, най-малкото за четене и за елементарна комуникация, пък да видим.

Забелязах раздела с езиковите курсове в българската секция на сайта на Дойче веле, четейки други публикации там. Разглеждах ги, разглеждах ги, и по едно време си казах: защо пък да не пробвам някой от тях? Понастоящем ситуацията ми е такава, че не мога да разчитам на постоянен доход и, съответно, не мога да си позволя добър платен курс, но ако пробвам безплатен, не губя нищо.

И така, след като хвърлих око на някои от безплатните курсове на сайта, се спрях на историята за Хари. И тотално се зарибих. Хари е един доста неприятен ръб, който се озовава в особено изкривяване на времето - всяка сутрин се буди на 31 април, сряда, в хотелска стая в Шварцвалд. Има си вътрешен глас от женски род, с който е в особени отношения, и който му разяснява езика на английски и немски. И така - 100 епизода, докато Хари се види принуден на научи немски на ниво B1. Курсът е изпълнен с невъобразимо чувство за хумор, особено ако си падате по сюрреализъм и абсурдизъм. От него можете да научите доста немски ругатни, да се обяснявате в любов и да зарязвате гаджета, както и да кажете (което е малко вероятно да ви потрябва в практиката), че вече сте умрели, например - за благото на науката: ich bin für die Wissenschaft gestorben. Най-важната дума в целия курс е verrückt (смахнат, луд).

И темите, и граматическите правила, са по много симпатичен начин вплетени в сюжета на историята, така че да не изглеждат преподадени самоцелно. Научавате например какво има в една ферма, след като Хари е избягал по хавлия от хотела си, защото един невролог се опитва да го убие с мозъчна операция, и се е опитал да се скрие в един обор. По същия начин научавате и полезна информация за немското общество и култура.

В описанието на курса пише, че съдържа интерактивни упражнения, но аз не ги намерих. Може би защото при мен се зарежда само "accessible version", а не мога да влизам с регистрация - вероятно е въпрос на някакъв плъгин, който ми липсва.

Как карам уроците: първо чувам аудиото на съответния урок, четейки в същото време текста. После си преписвам новите думи и изрази в един екселски файл, който имам за тази цел. В нея си записвам в отделен sheet думите и изразите от всеки урок и имам един общ, в който подреждам всичко по азбучен ред. Имам и екселски файл за граматиката, но не записвам граматическите указания от всеки урок, а тези, които смятам за най-важни.

Недостатъци на курса:

1. Технически. Както казах, не мога да влизам в курса с регистрация. Освен това понякога системата се бъгва, не ми се показват граматическите секции например, или съответният урок не се зарежда отведнъж.

2. Съдържателни. От този курс не мога много систематично да уча граматика, та го ползвам най-вече за лексика. Много от думите в речниците на уроците се повтарят - особено думата verrückt, която беше преподадена не помня колко пъти :-). Но така си тренирам паметта - опитвайки се да си спомня, ако някоя дума вече съм я учила. Също така, мисля, че можеше и по-малко да се говори на английски в курса, прекалено смилаеми са нещата така.

Но като цяло курсът изключително ми харесва и дори ще ми е мъчно, като свърши. Днес минах 64-тия урок, значи ми остават още само 36.

Понеже с курса за Хари мога най-вече да уча думи и изрази, но не и да се упражнявам особено, почнах и втори курс - интерактивен. Той е по-сухарски от първия, но безспорно полезен. Съдържа упражнения за слушане, четене, граматика, разбиране, лексика и писане. Обхваща нивата от А1 до B1, като всяко от нивата е разделено на две части. В края на всяка част има тест, значи - общо 6 теста. Тестовете са от по десет въпроса и съдържат упражнения от курса за съответното ниво. Накрая Дойче веле може да ви издаде сертификат. Днес направих втория тест - с доста приличен, мисля, резултат. Допуснах общо 5 грешки, като три си бяха мои, а две се дължат на недостатъци на курса, за което ще обясня малко по-долу.

Курсът е много полезен, защото ви позволява да следите нивото си и напредъка си в различни отношения - като се изключи, разбира се, говоренето и свободното изразяване, които няма как да се проверяват в такъв тип тестове. Лично мен ме учи и на концентрация. В началото допусках много грешки просто от невнимание и нетърпение, сега много по-рядко го правя. Чета внимателно условието, задачата, мисля.

Сега, за недостатъците на курса. Разделям ги на две, както и за другия курс:

1. Технически. Тук поне е възможно да се логна, но понякога курсът се бъгва. Не зарежда сума ти време например. Или не запомня до кое упражнение съм била стигнала, та следващия път ме връща малко назад. Понякога някакви неща са много дребни или сложени така, че не се виждат добре. Например на картинка, на която главата на мъж е с размерите на зърно леща, трябва да определите цвета на косата му. Не била кестенява, черна била. Или цвета на костюма му - аз го виждам кафяв, но според курса трябва да е сив.

2. Съдържателни. Основният проблем с този курс ми е, някои от задачите позволяват повече от един отговор, но се признава за валиден само един (дотук само една задача, доколкото си спомням, допускаше повече от един верен отговор). Пералнята ви е в кухнята? Лошо! Според курса една пералня трябва да е в банята. В първия ми тест имаше задача да се подредят няколко изречения в последователен текст. Според мен това можеше да стане по различни начини - така и не видях строга необходимост да е точно по един начин, а не по друг. Дадох задачата на човек, който владее немски практически като роден език. Също я обърка. Значи, проблемът не е до знаенето на езика. В една от задачите на втория тест пък трябва да се отговаря под формата на кратки изречения. Като започвате с главна буква, логично е да сложите точка, нали? Но не, точката се смята за грешка, защото системата сама си я слага. Ама вие откъде да знаете? Доста примери мога да дам за "грешки", които съм допускала по такива причини.

Но, както се казва, на харизан кон зъбите не се гледат. За безплатни тези курсове са, мисля, много добри.

Когато свърша с курса за Хари, ще почна някой от курсовете за ниво B1 - смятам малко повече да се позастоя на това ниво и да не препускам през езика. Засега съм хвърлила око на този. Не ме кефи като Хари, на латиноамериканска сапунка ми прилича, но пък има видео със субтитри на немски, което е супер полезно, а също и упражнения. А като приключа интерактивния курс, ще помисля за друг допълващ курс.

Основният недостатък на такъв тип онлайн курсове е, че човек няма възможност да общува и да се учи да се изразява свободно на езика. Но един безплатен онлайн курс не може всичко. Ако в обозримо бъдеще стана по-стабилна финансово, бих записала курс към Гьоте институт - доколкото съм чувала, са най-добрите курсове по немски тук. Междувременно ще се опитвам да практикувам езика, доколкото ми е възможно - и с общуване (което психологически ми е най-трудно), и с четене, и с гледане на всевъзможни клипчета, в перспектива и филми. Планирам в скоро време да почна да превеждам по някоя кратка новина от немски за "Маргиналия".

Също така, и при двата курса ми липсва по-систематизирано представяне на граматиката. Но граматики човек може да си чете допълнително.

Интернет дава много възможности човек да научи език, дори без да минава през курсове. Има цяло поколение, което е научило доста сносно английски най-вече с помощта на YouTube и компютърни игри. Но за мен, като човек на средна възраст ;-), е за предпочитане да мина и през някой курс. И смятам, че е страхотно, че Дойче веле предоставя толкова възможности човек да учи немски, че и да искаш, пак няма да можеш да избереш всичките. Да, те може да не са съвършени, но както казваше един преподавател - образованието дава на човек това, което той сам си вземе от него.

Как ще изглежда Дом Витгенщайн

Ето как ще изглежда Дом Витгенщайн след "професионалната реставрация", обещана от министъра на културата Вежди Рашидов. Или поне - как би могъл да изглежда, ако Австрия не упражни контрол върху ремонта и ако професионалната общност и гражданското общество във Виена нямат думата. Защото съмнявате ли се, че могат да се намерят "австрийски специалисти", които срещу съответната облага биха се подписали под всякакъв проект?

За първи път се притесних, че тази емблематична за модерната архитектура сграда е българска собственост...

Референдумът на Слави: 6+1 "не" и 1 "да"

От доста време се каня да пиша за референдума на Слави Трифонов. Междувременно Божидар вече написа. Голяма част от позициите му практически се покриват с моите, освен основно една. Та след поста му се чудех дали и аз да се отчета, но реших, че повече мнения по темата при всички случаи са от полза. А и приятелите от ДЕОС организират дискусия по темата, на която се надявам да мога да присъствам, така че ще е добре предварително да систематизирам позициите си.

И така, по въпросите на Слави:

1. Подкрепяте ли народните представители да се избират с мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура?

Не. При мажоритарната система печели кандидатът, получил най-много гласове. Това означава, че големите партии ще имат свои депутати, а малките ще бъдат смазани. Абсолютното мнозинство вдига летвата още повече - за един кандидат трябва да са получени поне 50% + един гласа. Понеже това е трудно постижимо на първи тур, Слави предлага и втори. Резултатът от такава система ще е... ами представете си парламент, в който има само ГЕРБ, БСП и ДПС. Може и някой местен мафиот, подкупил/заплашил цял избирателен район, за цвят.

С други думи, резултатът ще е по-ниска степен на представеност на гражданите във властта.

2. Подкрепяте ли броят на народните представители да бъде намален на 120?

Не. Това е откровено популистко предложение. Ако се приеме, то също би довело до по-ниска степен на представеност на гражданите във властта. Ще имаме два пъти по-малко представители в парламента. И два-пъти по-малък шанс сред тях да има човек, който изразява вашите или моите интереси. Това няма да доведе до запълване на дупките в бюджета, но ще създаде допълнителна пропаст между гражданите и властта.

3. Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и референдумите?

Не. Освен всички аргументи, които вече са изговорени по темата, има още един, който за мен е решаващ и на който не се обръща особено внимание:

Става дума за гласуване на изборите и на референдумите (така е и в предложението на Плевнелиев).

Най-добрият начин да се противостои на популистки и вредни референдуми с опасни последици е да не се участва в тях. Така се увеличава вероятността те да не надхвърлят прага, над който резултатите от тях ще трябва да влязат в сила. Моля да си представите какви биха били резултатите от референдуми на теми като например възстановяване на смъртното наказание, изгонване на ромите от България или дали хора да имат право да търсят убежище у нас.

4. Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?

Да. Това ще е огромно облекчение за хората, които живеят в чужбина, както и за хората с увреждания. Но също и за онези, които по различни причини в деня на изборите са затруднени да бъдат там, където са избирателните им секции - болест, командировка, лично пътуване и т.н.

5. Подкрепяте ли годишната държавна субсидия, отпускана за финансиране на политическите партии и коалициите, да бъде един лев за един получен действителен глас на последните парламентарни избори?

Не. Понастоящем субсидията е 12 лева на глас. Предложението на Слави означава тя да бъде намалена 12 пъти. Не мога да окачествя такава идея иначе, освен като популистка. Известно намаление може би не вреди, но ако то е 12 пъти, откъде ще намират партиите и коалициите нужните им средства, за да осъществяват дейността си? Пак ще ги намират, но по неособено легални начини.

Освен това, малоумно е да се гласува за конкретна сума на референдум. Защото стойността на парите се променя. Ако доходите на населението чувствително се повишат или пък намалеят, или курсът на еврото драстично се промени, или ако България излезе от валутния борд, нов референдум за субсидията ли ще трябва да се прави?

6. Подкрепяте ли директорите на областните дирекции на Министерството на вътрешните работи и началниците на районните управления в областните дирекции на Министерството на вътрешните работи да се избират с мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура?

Не. Полицията трябва да прилага закона, а не да се харесва на широките маси. Затова и е част от изпълнителната власт. Да, полицията в България трябва да се научи да работи с гражданите човешки. Но това с референдум като този няма да стане. Ако длъжностите на полицейските началници са изборни, ще бъде пълно с полицаи като Опиц, Динко и Калеев, както и с такива, които са някакви на някого.

6+1. Бих ли гласувала в референдума на Слави?

По-скоро не (ако прогнозите са, че броят на гласуващите ще е под необходимия минимум). По причината, изразена в т.3: най-добрият начин да се противостои на вредните референдуми е да не се гласува в тях.

В обобщение:

В голямата си въпросите в референдума на Слави са популистки и опасни. Те се осланят на омразата на голяма част от българските граждани към политическата класа. Но в същото време, положителният отговор на тях би бетонирал политическото статукво, като би допуснал до властта само най-големите "акули" и би направил обикновения човек още по-уязвим към произвол.

Резултатът би бил допълнително отчуждаване на хората от политиката и допълнително обезправяване.

Сън сънувах...

„България е държава с една от най-древните истории и култури, която е имала своите славни моменти на толерантност“.

Това каза Ирина Бокова по време на изслушването си в ООН. Тези ѝ думи ме поразиха толкова дълбоко, че като заспах, сънувах странен сън:

Сънувах българската толерантност. Тя имаше черепа на Никифор вместо глава. От очните ями грееха светещите очи на Самуил. Надолу продължаваше с тялото на Динко, облечено в типичния му син анцуг. Но вместо надписа "Adidas", на него се мъдреше числото 11343, извезано със златен конец.

Изведнъж едното око изгасна. Тогава се събудих, обляна в студена пот.

Не, не е за мен тази толерантност. Твърде... славна е. Добре поне, че не е обичайна практика, а се случва на "моменти".

Плуването и аз. Част 3. (Монолог за бабите, внуците и тоалетните)

Източник: CC BY-SA Samir Luther, Flickr

Женската съблекалня. Монолог на служителка в басейна (пресъздаден по памет):

И не се отучихте да влизате в съблекалнята с обувки! Детето гледа и се учи от вас. До гуша ми дойде от баби! Миналата седмица събрах всички баби и им казах: не може така! Казват на внуците си: "иди, баба, до тоалетната". Ама тоалетните тук не са като вашите вкъщи! И едно момче отива, ама не може да се оправи. И после - цялата тоалетна в лайна! Плочките в лайна! Няма да ги пускате да ходят сами до тоалетната! Ще влизате вътре с тях!

Слушам и разсъждавам:

1. Статуквото в басейна се приема от служителката като природен факт. Тоалетните са с клекало и не биха могли да бъдат други. Въпреки че една инвестиция в три-четири тоалетни чинии (примерно - две за женската, една плюс един-два писоара - за мъжката) не би била разорителна.

2. По-интересното е, че статуквото в басейна е от толкова висш порядък, че е над джендър стереотипите. Очаква се от бабите (жени) да влизат с внуците си (включително момчета) в тоалетната. В тоалетната на коя съблекалня - мъжката или женската?