Dynacord и Иво

Продължавам с рубриката "Непоръчано продуктово позициониране". Днес е ред да похваля музикалния магазин Dynacord. Онзи, на Петте кьошета. Май официалното му име е Yamaha Music Store, но повечето хора го знаят като "Динакорд". Има и по-голям магазин на "Искърско шосе", но досега не съм била там - всичко от големия магазин може да бъде докарано и изпробвано в любимия ми на Петте кьошета.

От този прекрасен магазин вкъщи има:

• Midi клавиатура BEHRINGER UMX610 
• Бас китара Cort Action 5 
• Калъф и колан за баса (за strap lock-овете изневерих с друг магазин, признавам си греха - там имаше концерт, а като вляза в музикален магазин, ми е много трудно да изляза без нищо... та така)
• Звукова карта (наш си е проблемът, че не сме дорасли да се оправим с нея, та така си седи, но само мисълта за тази програма Cubase ме докарва до истерия)
• Усилвател за баса BEHRINGER BXL450 
• Кабел за баса (предишният кабел, пак от същия магазин, изчезна безследно след едно свирене в Maze)
• Тунер

Може би пропускам нещо, но, както виждате, и това не е малко. Заслужено съм "кмет" на "Динакорд" във foursquare  ;-).

За лоялността към магазина допринася не само богатият избор от продукти, а и - в голяма степен - личността на Иво Арабаджиев. Иво и Крис се знаят от квартала, Крис ходел у тях да свири с приятел, а Иво викал "джаркайте, прасета". Като отида в магазина, директно търся Иво, защото знам, че няма да се прави на интересен, както често пъти се държат работещите в специализирани магазини за музикални инструменти, фотографска техника и т.н. Няма да се опитва и да пробута на всяка цена по-скъпото, дори напротив. Ще се интересува от това какво искам и какви са ми възможностите и спрямо това ще предлага различни решения. Няма да спестява информация за възможните недостатъци на предложеното от него или избраното от мен.

Така например взех най-евтиния петструнен бас, защото случайно го видях в магазина, след като бях отишла за по-скъп, а Иво ме увери, че всъщност не бил лош. И сега все току се случва някой професионален музикант да се чуди как може да е толкова евтин и толкова хубав звук да вади.

И да не помислите, че се радвам на специално отношение, защото съм "с връзки"? Виждала съм, че Иво се държи по същия начин и с напълно непознати. Когато ходих да купувам усилвателя например, един мъж се чудеше каква акустична китара да купи за рождения ден на сина си. Като стана ясно с колко пари и време разполага, Иво му предложи най-добрите сред по-евтините варианти - за класическа китара и за китара за "дрънкане". Бащата изпадна в колебание дали да вземе класическата, или тази, с която синът му ще изглежда готин сред връстниците. Хем детето било на възраст да се доказва като готино, хем навремето бившата жена на мъжа свирела на класическа китара... И настана едно чудене, а през това време Иво най-спокойно задаваше насочващи, но не манипулативни, въпроси. Не разбрах какво стана накрая, защото Иво ми помогна да замъкна усилвателя до такси (той го пренесе, тоест) и се върна да довърши разговора.

Другото, заради което толкова харесвам магазин Dynacord, е, че там в голяма степен мога да намеря, каквото търся. Вярно, че в повечето случаи не търся нещо супер специално. Но например от известно време у мен се е загнездила шантавата мисъл, че искам акустичен бас. Ей така, да мога да седна на пейка или край огъня на морето и да подрънкам, без да съм зависима от кабели и усилватели. Най-непретенциозен акустичен бас. Обаче с пет струни, понеже почти всичко, което свиря, изисква пета струна (а все по-често ми се налага дори да я свалям с един тон). Оказва се, че в България такова нещо е много трудно да се намери, защото на практика няма и търсене. Но ето какво ме светна по този повод Иво:

Dynacord може да поръча всичко, налично в големия немски музикален магазин Thomann - на цените за Германия, и то - което е най-хубавото - без да се плащат допълнително транспортни разходи. А в Thomann има петструнни акустични басове - пей сърце. Та ако и вие търсите нещо специфично, което го няма в България (или изборът е малък и/или цените - непоносими), може да се окаже, че в Thomann го има и от Dynacord да ви го докарат безплатно.

И тъй - след като в резултат на предишния пост поне един приятел беше твърдо решен да стане клиент на pcstore, дано съм убедила някого да намине към "Динакорд" :-).

Непоръчано продуктово позициониране: PCStore

Не че няма по-важни теми, но реших по празниците да отметна нещо, което отлагам с години - да направя няколко непоръчани реклами. Тези, които са се опитвали да ме накарат рекламирам бизнеса им (компанията, политическата платформа, блога и т.н.) тук, определено не ги огрява, защото личният ми блог е за каквото аз смятам за важно да споделя, а не за изпълнение на поръчки. Независимо дали се опитват да ме "купят" с комплименти, почерпки, награди, пари или нещо друго.

Понякога обаче се случва някой бизнес просто да ми харесва. И си мисля, че е нормално и човешко да кажа някоя добра дума за него. Защо пък да не го направя тъкмо по празниците?

След като през лятото похвалих айряна "Хармоника", сега е ред на веригата магазини PCStore.bg.

За първи път до PCStore ме заведе приятел и колега, трябва да е било към края на 2009. Магазинът им на "Коперник" е близо до офиса. Приятелят доста е поживял в Щатите и е прихванал типичното за онази култура потребителско поведение, което може да докара до истерия огромната част от работещите в областта на търговията по нашите ширини. Беше поискал да му докарат определен модел лаптоп, за да го разгледа и да прецени дали да го купи. След като преценяваше близо час, накрая реши да не го взема. През това време и моето търпение се беше загубило, но в магазина останаха все така приветливи и добронамерени.

Ето това отношение ми хареса - персоналът на PCStore дава честна информация, съветва, помага, но не ви "натиска" да купите каквото и да било. И си разбира от работата.

От PCStore съм купувала нетбука Сусамчо, лаптопа Космьо, на който пиша в момента, таблет и карта памет (последните - не за мен), не знам дали пропускам нещо. За лаптопа и таблета проведох доста разговори в чата на pcstore.bg. От чата впечатленията ми също са изключително приятни. Например - докато разпитвах за параметрите на лаптопа, споменах, че вече съм клиент на магазина и изненадващо се сдобих с подарък - мишка, издържана в цветовата гама на лаптопа (можех да избирам между флашка и мишка). А през лятото ми звъннаха да ми кажат, когато най-сетне им докараха таблета, за който им досаждах в чата, и предложиха да ми го пратят безплатно на морето. Не се възползвах, понеже таблетът не беше за мен, но ми стана много мило.

Имат и страница във Fascebook, където се споделят новини и редовно се правят симпатични промоции за продукти по желание на потребителите, за които не се налага да активирате разни приложения, които да ви оспамят профила. Отново същото добронамерено, но ненатрапливо, отношение.

Накратко, ако трябва да купувам някаква техника, първо ще проверя в PCStore. И дори там цената да е малко по-висока, отколкото в разните му технологични супермаркети, ще заложа на PCStore. Доста рекламно звучи, но е от сърце. И гарантирано - непоръчано :-).

Кока-Коледа 7

Вместо коледна украса - радващо душата* произведение на уличното изкуство в иначе безрадостния подлез на Централна гара.

Наздраве!

_______
* Поне моята, надявам се - и вашата.

Отворено писмо относно побоя над принудително настанени чужденци

ДО:

Г-н Сотир ЦАЦАРОВ, 
Главен прокурор на Република България

Г-н Цветлин ЙОВЧЕВ, 
Заместник министър-председател и Министър на вътрешните работи на Република България

Г-н Константин ПЕНЧЕВ, 
Омбудсман на Република България

Копие до:
Г-н Ахмед БУТАШ, 
Посланик на Алжир в Република България

Списък с медии

Списък с международни и европейски организации за човешки права

ОТВОРЕНО ПИСМО
на БЪЛГАРСКИ неправителствени организации и граждани по повод побоя над принудително настанени чужденци в СДНВЧ, Любимец на 30 ноември 2013г.

Уважаеми Висши представители на българските институции,

Обръщаме се към Вас по повод разпространената от медиите информация на 06 декември 2013г. за жесток побой над принудително настанени чужденци в Специалния дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) в Любимец от страна на полицаи и специални части за сигурност. Алжирският посланик в България, г-н Ахмед Буташ, съобщи, че вечерта на 30 ноември 2013г. принудително настанени алжирски граждани са подложени на жесток побой, след което на част от тях дори е отказана медицинска помощ. Представители на посолството са посетили СДВНЧ-Любимец, но не им е била разрешена среща с шестимата най-тежко пострадали. Свидетели разказват, че повод за възникналия конфликт е била провокация от страна на служител, който показал унизително отношение към чужденец.

МВР съобщи за инцидента една седмица след като той се беше случил и след като снимков материал на пострадалите от полицейското насилие достигна до медиите. Началникът на Специалните домове за временно настаняване на чужденци обаче отрича да е имало полицейско насилие по време инцидента. Въпреки това, към настоящия момент достъп до пострадалите и до СДВНЧ продължава да бъде отказван на всички медии. Част от чужденците са поставени в т.нар. „изолатор“ в СДВНЧ (индивидуални стаи с мерки за сигурност).

Обръщаме се към Вас с настояване да извършите проверка на инцидента според Вашите правомощия, която да отговори на въпроса дали употребата на сила спрямо принудително настанените чужденци е била абсолютно необходима, както изисква Европейската конвенция за правата на човека и българското законодателство. Във връзка с очевидните телесни повреди, нанесени на чужденците под юрисдикцията на СДВНЧ-Любимец, молим да извършите ефективно разследване, включващо достъпен разпит с превод на свидетелите, преглеждане на видео записите от камерите в СДВНЧ-Любимец, на снимковия материал и медицинската документация по случая. Настояваме да изясните самоличността на преките извършители на полицейско насилие. Настояваме всички лица, отговорни за инцидента, да понесат своята отговорност.

Считаме за изключително важно разследването да бъде прозрачно за обществото, тъй като българските институции не следва да прикриват, а следва да се разграничават и да предотвратяват случаи на недопустимо за една правова държава насилие. България е страна по всички международноправни актове за забрана на изтезанието и нечовешкото и унизително отнасяне и наказание и съгласно Директива 2008/115 на Европейския съюз следва да се отнася с уважение и зачитане на човешкото достойнство на чужденците, административно задържани с цел връщане в страните им на произход.

Ние смятаме, че за да бъде предотвратено бъдещо ескалиране на напрежението в специалните домове за временно настаняване на чужденци в България, е необходимо да дадете отговор за причините, довели до грозния инцидент на 30 ноември 2013г. Настояваме за прозрачен отговор на следните въпроси: разполагат ли СДВНЧ с щатни преводачи за комуникация с принудително настанените чужденци; получават ли чужденците достъп до информация и ориентиране по отношение на техния статус и законови процедури, през които преминават, докато са принудително настанени; получават ли служителите на СДВНЧ специална подготовка за работата си с чужденците; законосъобразно ли е използването на изолатора като дисциплинарно наказание в СДВНЧ; с каква ефективност се привеждат в изпълнение заповедите за връщане на чужденците.

Проблемът е принципен и засяга като цяло отношението към чужденците в България в условия на опасна ескалация на ксенофобските настроения и в частност отношението към принудително настанените чужденци, за чието здраве и живот отговарят задържалите ги власти. Не случайно пред българските медии посланикът на Алжир коментира, че “това, от една страна, може да има ефект върху младите алжирци, които биха тръгнали да търсят убежище в България, но от друга страна би могло да предизвика гняв и омраза, още повече че семействата на тези пострадали хора вече са информирани”.

Накрая, в качеството си на български граждани и активни членове на гражданското общество на Република България, бихме искали категорично да се разграничим от тази проява на унизително насилие спрямо чужди граждани у нас и да изкажем своето най-искрено извинение към пострадалите, засегнатите и техните близки. Вярваме, че българските институции също ще намерят сили да сторят това, тъй като съгласно Конституцията на Република България държавата гарантира достойнството на човешката личност.

ПОДПИСАЛИ ОТВОРЕНОТО ПИСМО:

Адв. Валерия Иларева,
Председател на Фондация за достъп до права-ФАР

Елена Дянкова
Председател на Сдружение „Справедливост 21“

Адв. Маргарита Илиева,
Зам.председател на БХК

Адв. Диана Радославова
Председател на Фондация „Център за правна помощ – Глас в България“

Доц. Анна Кръстева
Ръководител на Центъра за бежански, миграционни и етнически изследвания-CERMES, Нов български университет

Проф. Благой Видин
Председател на Правна клиника за бежанци и имигранти, Софийски университет

Д-р Мимоза Димитрова
Председател на Центъра за подпомагане на хора, преживели изтезание-АСЕТ

Светла Енчева

Лидия Стайкова

Емил Коен

Борислав Димитров,
гражданска инициатива Приятели на бежанците

Мила Манчева

Държавата като "граждански патрул"

Докато с половин уста държавата обяви, че ще се бори срещу т. нар. "граждански патрули", в същото време на практика иззе функциите им. Не знам дали това е повод националистите да се радват или да страдат, но имаме новина - гражданските патрули вече са излишни.

Защо, ще попитате.

Целта на гражданските патрули е "прочистването" на родината от бежанци и хора, търсещи убежище - изобщо, от хора, дето не изглеждат като българи. Държавата прави същото, но по-успешно, използвайки цялата си репресивна мощ.

Държавата изгражда стена на границата ни с Турция, та пиле да не може да прехвръкне през нея, освен през граничните контролно-пропусквателни пунктове. Където, естествено, никой кандидат за убежище няма да бъде пуснат. За да станеш кандидат за убежище, трябва вече да си преминал границата. Това държавата го знае, но продължава да нарича търсещите убежище "нелегални имигранти" - именно защото са преминали границата.

Държавата депортира хора, дошли тук да търсят убежище, обратно в Ирак. Сред тях - много жени и деца. Депортира ги показно, като медийна акция и медийна атракция.

Държавата се хвали, че ще депортира още стотици и хиляди чужденци.

Държавата не изпълнява основното международно изискване по отношение на хората, търсещи убежище - да им осигури подслон и храна, ами се тупа в гърдите, че ги гони от местата, където са успели да се приютят - хостели, полуразрушени сгради, дори частни квартири.

Държавата незаконно затваря търсещите убежище в концлагери. Или ги "настанява" на места без елементарни условия за оцеляване и без достъп до медицинска помощ. Когато някой от тях умре, според държавата това си е нормално.

Държавата готви нов закон за бежанците, с който ги приравнява с нелегалните имигранти и им отнема основни човешки права. Това нарушава де-що законодателство в тази област държавата е ратифицирала, че и Конституцията, но на държавата очевидно не ѝ пука от това.

С отношението си към хората, търсещи убежище, държавата подкопава един от основните принципи на Европейския съюз, към който уж принадлежи - този на солидарността. Но и от това не ѝ пука, както се вижда. Нека другите страни приемат хора, бягащи от войни и преследване, не България.

С такава държава, какво ще правят доброволните отряди, пардон, гражданските патрули?

Сещам се какво. Получих информация, че наскоро група "хигиенисти" (като тези, които "прочистиха" Борисовата градина от Мишо) са ходили на оглед в гей бар. После проследили двойка момичета, след като напуснали бара, и ги спукали от бой. Едното момиче е с пукната глава и ребро, другото - със счупен нос и обезобразено лице. Момичетата ги е страх и засега не са се оплакали официално.

Та ето работа за гражданските патрули - поради липса на чужденци, могат да се захванат с прочистване от хора с различна сексуална ориентация. Или вече са се захванали, но още не са го обявили официално?

Представям си и светкавична реакция на държавата - криминализиране на "демонстрирането" на сексуална ориентация - като в Русия. И не ми изглежда утопично. Днес, по време на парламентарния контрол, Павел Шопов от "Атака" държал сметка на министъра на образованието - защо е имало събитие, посветено на тормоза над ЛГБТ младежи, в Американския колеж и вярно ли е, че младежката ЛГБТ организация "Действие" е изпратила писмо до различни български университети с предложение да се организират подобни събития и в тях. Министърката на образованието отговорила, че университетите са автономни, но в същото време благодарила на депутата от "Атака" - вероятно, че ѝ е обърнал внимание върху тези пъклени планове на гей активистите.

Не ни стигат ксенофобията и расизмът, та вече и хомофобията е легитимна позиция в парламента.

Не, отдавна не става дума вече за Пеевски. Става дума за нас. Настоящите парламент и правителство са решени да "прочистят" държавата от всичко, което се опитва да отстоява себе си - чужденците, хората с друга раса и друга религия, несъгласните, инакомислещите, следват ЛГБТ хората, след тях кои, може би хората с увреждания?

Ще разберем. Гражданските патрули ще зададат дневния ред, а държавата ще ги последва.

Ако не я спрем.

Снимката

Снимката, след която мога да кажа, че вече имам своя Мадрид. Не знам дали ми харесва повече черно-бяла, или в оригинал. Ето оригинала:

Ако искате да разгледате и другите ми снимки от Мадрид, заповядайте!

Първичен расизъм

Заглавието е намигване към известния текст на Умберто Еко "Първичният фашизъм".

Днес в студиото на "Хоризонт до обед" с Ирина Недева разговаряхме за надигащия се в България неонацизъм и за това доколко "безобидно" е медиите да му дават трибуна. Разговора можете да чуете тук:

 

На телефона се включи Борислав Зюмбюлев, главен редактор на "24 часа", и му се наложи да отговаря защо тиражира твърдения за това как полицията е разрешила "доброволните отряди", което полицията впоследствие отрече, и защо публикува на страниците си интервю със скинар, който се гордее, че е пребил стотици хора. В опита си да убеди слушателите на "Хоризонт до обед", че дава трибуна на подобни елементи, за да ги изобличи, той каза, че за него те били "бели цигани".

Без коментар. Освен заглавието на поста.

В часа на реформаторско-зелената мъгла

Докато се каня да напиша защо "Зелените" не трябва да напускат Реформаторския блок, те взеха, че го напуснаха. Защото за тях "дясното е тясно". С оглед на предстоящите избори обаче (и европейските, и родните), съм длъжна да кажа, каквото мисля.

На последните парламентарни избори гласувах за "Зелените", защото се идентифицирам с някои от ценностите, които защитавам. Когато се присъединиха към "Реформаторския блок", се зарадвах. Не защото мислех, че така стават десни, а, напротив, защото се надявах, че ще изкарат РБ от тясната идентификация с дясното. Не само заради личните ми политически убеждения, които от няколко години насам все повече се разминават с дясното, а и от прагматични съображения.

Какво искам да кажа?

Протестиращите, големият дял от населението, който подкрепя протестите, и още по-големият дял, който не одобрява настоящите правителство и парламент, имат нужда от политическо представителство. От политически сили, които съумеят не да се възползват от протеста (протестиращите не прощават подобно лицемерие, както разбра ГЕРБ наскоро), а да бъдат изразители на исканията им и - най-вече - да бъдат читава алтернатива. И да бъдат достатъчно смели, за да убедят избирателите, че са такава - избиратели, които в настоящата ситуация трудно се доверяват на когото и да е.

А хората, които не одобряват настоящото управление и на са от твърдия електорат на ГЕРБ, не са разочаровани от лявото или дясното. Защото в България се случват не ляво или дясно, а имитация на политика. Именно от тази перманентна имитация, която става все по-цинична, са разочаровани хората. Алтернативата, значи, е истинска политика срещу имитация на политика.

Голяма част от тези, които традиционно участват в екологични протести, са част и от настоящия. Сред протестиращите има и много с леви убеждения, лично аз познавам доста такива. Има и редица представители на етнически и религиозни малцинства, представители на ЛГБТ "общността" и т.н., които трудно могат да се припознаят в ценностите на "европейската християндемокрация".

Преди две години и половина написах нещо. И смятам да го повтарям дотогава, докогато е още актуално:

На този фон, една голяма група остава без политическо представителство. Тази група се състои от хора, които знаят, че светът е шарен и искат да живеят именно в такъв свят. Не искат да бъдат следени и да се страхуват, че всеки момент полицията може да разбие вратата им по погрешка. Не искат да живеят в държава, в която има концлагери за чужденци и за хора с увреждания, дори и за деца. Искат хората на инвалидни колички да не са приковани по домовете си, а да могат да излязат на разходка. Искат да имат правото да бъдат различни. Или поне, да бъдат индивидуалисти. Знаят, че има малцинства и че малцинствата се състоят от хора, които заслужават уважение толкова, колкото и мнозинството. Знаят, че истинското приятелство не зависи от етнос, националност или сексуална ориентация. Знаят, че не всичко е държава, но и че не всичко е пазар.

Преди двадесет години тези хора щяха да гласуват за СДС. Днес много от тях не виждат за кого да гласуват, въпреки че са убедени, че правото да гласуваш е сред най-важните елементи на демокрацията.

Ако всички тези хора отново не намерят за кого да гласуват, в следващия парламент отново не ни очаква особено приятна конфигурация. Но ако се обединят и гласуват за политически субект, който не е непременно ляв или десен, а въплъщава читавото, за което се борят, този политически субект ще има големи шансове да влияе върху политическия живот в страната.

Представям си го като "широка коалиция" от партии с различен профил, обединени от желанието си да правят истинска, а не имитационна, политика. Дори ми се ще в нея да присъства и лява партия, но засега не се задава такава на хоризонта. На следващ етап, когато укрепне и получи сериозна електорална подкрепа, е нормално и закономерно тази коалиция да се разрои, дори да се изпокара - заради несъвместимости в политическите и икономическите си принципи и програми. И да се обособят различни политически субекти, които да отстояват реалните интереси на различни социални групи.

Но ако това се направи още сега, се "слага каруцата пред коня" - за кой ли път ще имаме малки партийки, които или няма да влязат в парламента, или, ако влязат, почти нищо няма да зависи от тях.

В Реформаторския блок има много "трески за дялане" - инерция, липса на достатъчно политически кураж и т.н. Но - все пак - основните начала на РБ не са строго десни, а целят "изграждане на модерна и справедлива обществена среда" чрез разрушаване на "мафиотско-олигархичното статукво".

Затова мястото на "Зелените" е там. Което не пречи да участват самостоятелно в изборите за Европейски парламент, ако смятат, че така ще имат повече шансове. Но ако на парламентарните избори не се явят заедно с РБ (като част от него или в коалиция), отново резултатите им ще са под прага на статистическата грешка за предизборните изследвания, а, от друга страна, доста хора биха се отказали да гласуват и за РБ, защото ще виждат в него строго дясна политическа сила.

В сегашната ситуация, на фона на едно напълно делегитимирано управление, огромна криза на доверие в политическата система и възход на ксенофобски и неонацистки партии, повече от всякога има потребност от читави, отговорни и решителни политически субекти. Които да действат заедно. Защото срещу тях има огромна машина на власт, насилие, манипулации и много, много пари, за да се удържа цялото това чудовище.

Десети. Отново.

И отново идва Десети ноември. Този път - като че за първи път. За първи път опит да се стигне до дъно, до здрава основа, от която да се тръгне.

А водата е мътна, мъглата на подмяната и димните облаци на омразата - плътни.

И все пак - върху четвъртвековните паяжини има капки чиста вода.

Може да започнем от нея.

Зомбиране в метрото

В Деня на будителите, изпълнена с празнично настроение, чувство за изпълнен дълг (предния ден успешно беше подаден проект, чиято наративна част почти изцяло написах за рекордно кратко време, с цената на безсъние и нерви) и носталгичен мързел (все пак, бях преподавател 11 години), тръгнах за работа порядъчно късно. Озовах се в метростанцията малко след 10 часа и що да видя.

Голяма част от чакащите четяха едно и също. Вгледах се и почнах да мигам на парцали. Такъв парцал - шедьовър на проправителствената пропаганда - най-малко очаквах да видя онази блажена сутрин. Посредством безплатния "Вестник за метрото" пътниците се облъчват как Прокопиев, Соросоидите, Реформаторският блок, Комитата и Асен Генов финансират протестите, как за това се харчат пари на пенсионери и прочее гнусотии. Всичко това е гарнирано с обилни дози расизъм и ксенофобия (както е видно още от първата страница). Против бежанците, против африканците, против турците, против чужденците изобщо.

И за да няма съмнения кой финансира тази "медия", цялата последна страница е заета от кафеникавочервена реклама на телевизия "Алфа Атака". Има и редовна петъчна рубрика на Волен Сидеров "Дневник на автора". Това поне отговаря на въпроса кой е авторът на този парцал.

Моята метростанция и следващите няколко бяха заредени с огромни камари от парцала, който за пръв път забелязвам, но други вече са сигнализирали за него преди няколко дена. И се чудя колко пари отиват за този долнопробен боклук - черешката на тортата на правителствената компроматна война. После да не се чудим, че са взети едни заеми, които не е ясно къде са потънали, докато Здравната каса няма откъде да плати на болниците, бежанци буквално умират от глад, ако не са благотворителните акции, и т.н.

А хората в метрото си четат - нали е без пари.

Гадно е. Гнусно е. Срещу протестиращите повече от 140 дена, срещу студентите, които спят в аудиториите и някои от които рискуват образованието си, за да отстояват своите позиции, стои огромна пропагандна машина, захранвана от адски много пари. Нашите пари, всъщност. Управляващите не подбират. Колкото и да сме изтощени, тепърва трябва да се подготвим да понасяме все по-мръсни удари в гърба.

А на искрените противници на протестите, за които е голям проблем, че се блокират улици и се окупират аудитории, но не са проблем нещата, заради които е протестът - дано ви е поносима компанията, в която сте попаднали. Компания на нацисти, мутри, олигарси и много, много пари.

UPDATE от 03.11.2013. Я! Видях коментар във Facebook и проверих: "Вестник за метрото" се оказва едно към едно вестник "Атака", има само едно дребно разместване на първа страница. Уважаеми пътници в метрото, които обичате да четете безплатни вестници, вече сте наясно какво четете (или поне тези от вас, които прочетат това).

Университетът и смисъла

Начетох се на обвинения как студентите, които са окупирали Ректората на СУ, всъщност не искали да учат и не давали на колегите си да учат.

Много е лесно да се обвиняват студентите. Те са най-ниско в йерархията на университета. Не чух обаче да се обвиняват преподавателите, които масово подкрепиха окупацията на университета, че не им се преподава.

Студентите не искат да учат, а техни преподаватели (и то не единици, а много) ги подкрепят. Самият ректор, макар да не одобрява идеята за окупация, споделя исканията, в името на които тя се прави. А тези, които протестират "в подкрепа на студентите, които искат да учат", са... мутри и неонацисти.

Брей, защо се получава така? Скинарите ли са най-жадни за наука и знания в тази държава? Надали.

Тук противниците на протеста против настоящите правителство и парламент вкарват в обращение друга конспиративна теория - че студентите всъщност са манипулирани от преподавателите си, които политизират протеста и, съответно, окупацията. Да, ама не - има някои подкрепящите студентите преподаватели, които са с изразени (десни) политически позиции, но те съвсем не са всички. Някои от тези преподаватели дори са с леви убеждения.

Тогава? Ако студентите "не искат да учат", защо толкова преподаватели ги подкрепят?

Университетът не е просто бюрократична институция за даване на знания и дипломи. Университетът не е университет без дух. А за да има дух, са от значение базисни неща като свобода и справедливост. Ако преподавател, който публично погази конституцията, наричайки черното бяло, преподава не какво да е, а конституционно право, университетският дух отива по дяволите.

Обнадеждаващо е, че има студенти, които осъзнават това. Но подмяната, която от много дълго време се извършва на комай всички равнища на институционалния живот в България (подмяна на политиката, образованието, здравеопазването и т.н. с техни зомби-имитации) се усеща от преподавателите в много по-силна степен. Поне от тези от тях, които са запазили някакви човешки сетива и не участват доброволно в тази подмяна, а по-скоро насила. Защото няма как да си в системата и да не възпроизвеждаш тази подмяна повече или по-малко.

А от това образованието страда. Страда качеството на знанията, изпаряват се очакванията за справедлива оценка, университетът престава да е пространство на свобода, а става част от общата заблатена вада, която се носи по течението.

Затова всъщност са протестите. Не за дясното или лявото, а за връщането към смисъла. Към смисъла на политиката. Смисъла на институциите. Смисъла на университета, ако щете.

Надявам се, че е ясно защо е видеото към кулминационната сцена от "Обществото на мъртвите поети". Смисълът на образованието не е в учебниците и чиновете. Смисълът на университетът не е в сградата и аудиториите. Когато смисълът е потъпкан, нарушаването на формалните правила (късането на страници от учебника, качването на чиновете или окупацията на сградата) е начин той да бъде припомнен.

Реформаторският блок за бежанците

Традиционният Blog Action Day тази година беше посветен на човешките права. Почти съвпадение - на следващия ден Реформаторският блок публикува в блога си декларация по повод на кризата с бежанците.

РБ имаше шанс да излезе с позиция доста по-рано, преди ситуацията да ескалира, и да предложи визия за бежанците, тяхното приемане от обществото и политическите действия спрямо тях. Но - късно (и кратко), но от сърце, както се казва.

В декларацията ми прави впечатление, че става въпрос повече за хуманното отношение към бежанците и необходимостта да се спазва международното законодателство, отколкото за националната сигурност и охраната на границите. Отчитам това като положителна тенденция, като се има предвид негативното отношение на Иван Костов към бежанците, което той проявява от 1999 г. до ден днешен (по въпроса - тук, тук и тук).

Хубаво е, че РБ не се свежда до една личност, била тя и Иван Костов, и че идентифициращото се като "автентично дясно" в България преживява все пак някакво развитие. Антикомунизмът е безразлична, ако не и антипатична, тема, на голяма част от младите и предимно негласуващи хора, които са потенциални "десни" избиратели, но все още се чувстват политически непредставени.

И - за пореден път - става ясно, че настоящите проблеми не са на лявото и дясното. "Лявото" ни правителство подлага бежанците на геноцид, който не става реалност само поради благотворителните акции, а "десният" Реформаторски блок настоява за човешко отношение към тях.

Благодаря на Конституционния съд!

Благодаря на Конституционния съд, че върна енергията на протеста! Трябва да му се признае - справи се с това по-добре от Протестната мрежа.

Жалко - правителството имаше шанс да си иде лятно и красиво, а сега ще си отиде есенно-зимно и грозно. Защото, ако управляващите смятат, че са развили имунитет към #ДАНСwithme, не си дават сметка, че поради действията и бездействията им се задават и други протести, други протестиращи - съвсем не толкова добродушно и художествено настроени.

Протестът, енергията, посоката

Противниците на протеста срещу правителството на Пламен Орешарски с все по-голямо удоволствие намират поводи да изтъкват как протестът се е изхабил, как е загубил енергия и посока. Че как няма да се изхаби - възможно ли е в продължение на 107 и повече дни да повтаряш едно и също елементарно нещо на фона на помия, която всекидневно се излива върху теб с помощта на държавно-корпоративно-медийната пропагандна машина, и да не се изтощиш и демотивираш? И да не "закицлиш" в кръг?

А елементарното нещо е, че настоящото управление не става за нищо, освен да прокарва корпоративни интереси, и затова трябва да си ходи. Дори да изключим казуса с Пеевски, който катализира протеста, ето какво ми хрумва, без дори да се замислям за повече примери:

• парламент, който на практика не може да функционира и зависи от една неонацистка партия, която вече дори нацитата не вземат на сериозно;
• премиер, министри и депутати, които никъде не могат да се покажат, без да бъдат освиркани;
• здравен министър, който лобира за пушене в заведенията и който казва, че болните от рак "просят" от държавата;
• държава, която не може да изпълни минималното международно изискване за бежанците - предоставяне на подслон и храна, но твърди, че харчи между 1100 и 1400 лева на бежанец на месец;
• културен министър, който обмисля мерки за наказване на театрите за това, че са пълни със зрители;
• министър на инвестиционното планиране, който планомерно е инвестирал френските си социални помощи за безработица, докато работи в България;
• репресии над журналисти...

И т.н. и т.н., не си поставям за цел да бъда изчерпателна.

Давам си сметка, че позицията ми не е популярна, но смятам, че единственият начин протестът да не се маргинализира напълно е той да се политизира, да бъде припознат политически субект, който да показва ясни посоки за промяна, които да се осъществят в рамките на едно бъдещо управление.

Като се има предвид масовото разочарование от политиката в България, вкл. сред протестиращите, този политически субект ще трябва да прояви достатъчно смелост, за да убеждава гражданите - не само протестиращите, а и онези, които не знаят за кого да гласуват - в смисъла на политиката. Да задава посока. Да дава отговори.

Не казвам, че това непременно трябва да бъде Реформаторският блок. Но засега комай единственият политически субект, в когото се разпознават част от протестиращите, е Реформаторският блок, ала на този етап нямам впечатления той да прави нещо такова. По-скоро имам впечатления, че Реформаторският блок не знае какво да прави. На пръв поглед идеята за Гражданския съвет към него изглежда много симпатична и демократична. Според мен обаче е по-скоро проява на липса на политическа воля и бягство от отговорност. Никакво решение не може да бъде взето от Реформаторския блок, ако не бъде прието от Гражданския съвет с консенсус. Това е изключително тромава процедура и при наличието на дори един несъгласен член на Гражданския съвет е възможно Реформаторският блок да не може да вземе никакво решение за нищо. А е много важно да се действа бързо, да се предлагат политики, да се очертават хоризонти.

Аз например настоявам да знам:

• Какво смята и какво предлага Реформаторският блок по отношение на бежанците?
• Какво решение предлага Реформаторският блок, за да не бъдат повече хора обричани на смърт поради малоумни процедури за отпускане на лекарства?
• Как Реформаторският блок предлага да се финансират театрите?

И т.н., и т.н.

Преди няколко седмици попитах във Facebook каква е позицията на Реформаторския блок за бежанците, като "тагнах" контактите си, за които знам, че са в Реформаторския блок и/или в Гражданския съвет към него. Сред тях има и хора, които смятам за приятели и знам, че се борят за правата на бежанците. Получих отговор - да, такава позиция е нужна, ще направим нещо по въпроса. И... нищо.

В същото време, сред протестиращите има човек с плакат как можело държавата да отпуска на бежанците по 1100 лева. Опитах се да му кажа, че това не е вярно, че огромната част от тези пари се връщат в държавата под формата на заплати и т.н., че отиват за поддръжка на сгради, отопление, ток и че бежанците получават от тях максимум по 65 лева на месец, но той не ми повярва - неговата информация била официална, която съм била аз да споря - искал минималната заплата на българите да стане колкото вземали бежанците. Този мъж вярва на държавата, срещу която протестира. Кой е политическият субект, който би поел отговорност да му каже каква е истината?

Вместо да очертава хоризонт и да задава посока, това, което прави Реформаторският блок, е основно да се крие зад протеста. Който протест неумолимо губи енергия, което логично ще се случва и с електоралната подкрепа за Реформаторския блок.

Ако в настоящата ситуация една политическа сила успее да спечели доверието на недоволните от настоящото управление, които не знаят за кого да гласуват, тази политическа сила има шанс не просто да влезне в парламента, ами и да спечели изборите и да управлява. Тази политическа сила обаче трябва да има кураж да се бори за общественото доверие. Вместо това има един аморфен Реформаторски блок, който не изглежда да си поставя по-сериозна цел от това да влезне в парламента.

Ако няма политическа сила, която върши това, и Протестната мрежа може да се захване с очертаване на хоризонти и посоки, макар да не ѝ е точно това работата. Но предполагам, че ясни позиции и предложения за бежанците, културата, отпускането на лекарства и т.н. биха имали повече ефект от художествените акции, на които, освен авторите им, се радваме най-вече арт изкушените им приятели. А и да се радваме, какво от това - тая радост все повече прилича на марихуаната, която облекчава болките на умиращите от рак.

Протестиращите трябва да разберат, че призивите протестът да не се политизира обслужват настоящото управление. При сегашната ситуация, дори правителството да падне, има немалка вероятност следващият парламент да е подобно абсурден. И да е научил уроците на сегашния - и да протестират хората, ако нямаме достойнство и изпълняваме поръчките, за които сме купени, всичко е наред.

Съжалявам, ако звуча песимистично. Но смятам, че има алтернативи и че те се пропиляват - само исках да обърна внимание върху тях. За да можем да казваме след години, че е имало смисъл от този протест.

Басова обява (и с бузуки, че и с китара)

Все отлагах блогването на летните си басови "подвизи". Накрая реших да ги споделя, като заедно с това ви помоля за съдействие.

Янко Бреков (Бръснаря) от "Артерия"/The Pomorians реши да се опита да се устрои в София. Мъдро решение, според мен, защото през три сезона от годината в Поморие не се случва почти нищо. На първо време му трябва квартира - стая или таванче около центъра или с удобен транспорт до центъра, за не (много) повече от 150 лева на месец. С възможност да я наеме и за по-кратък период от време, примерно месец-два, докато види как ще му потръгнат нещата в София. Та ако имате възможност да прeдложите квартира на симпатичен, талантлив и небезизвестен (съ)квартирант с бузуки, моля, оставете коментар или се свържете с мен по избран от вас начин (или направо с него, ако знаете как да го намерите).

Като дойде, Янко ще се оглежда и за работа - свирене на живо, уроци по китара и по бас, барман 2-3 пъти в седмицата, такива неща. Та ако търсите това, което той предлага, също ще съм благодарна да сигнализирате. От личен опит мога да кажа, че Бръснаря е вдъхновяващ, мотивиращ и подкрепящ учител, който може да прецени за какво ставате и да извади от вас повече, отколкото си мислите, че можете.

Лятото си взех баса за Поморие с идеята да посвирвам всеки ден и да опитам да си възвърна формата след един месец на протести и тотално зарязване на свиренето. И се отдадох на мързел. След няколко дена гузна съвест, че съм пипнала баса само веднъж за няколко минути, една нощ край огъня попитах Янко, за когото знаех, че е свирил и на бас (бях попадала на едно видео в тубата, което ме впечатли, но сега не мога да го открия), защо не ми преподаде някой и друг урок. Бръснаря веднага се отзова и на другия ден се видяхме. Прецени, че имам чувство за ритъм и че след три урока ще се съм готова за свирене на живо. Така и стана - не знам доколко бях готова, но Янко ми гласува доверие и ме включи с две парчета на концерта, а на следващия - с 4 (заедно с едно, което не го бях учила - 5).

Такъв е Бръснаря - може да е свирил с величия като Ману Чао, Пати Смит, Jaya the Cat, но не се има за "голямата работа". За него няма "големи" и "малки", голям или незначителен концерт. Може да свири пред десетки хиляди и после - с бузукито и шапка на ъгъла на улицата. Раздава се еднакво за всички, не се големее, може гласува доверие и на някой начинаещ като мен и да го уважава, както се отнася с уважение и към някой известен музикант.

Струваше ми се невъзможно да се справя с няколко парчета, които ми дава да науча за 2-3-4 дена, но се оказа всъщност не чак толкова трудно, ако отделя известно време. Ходех на урок два пъти в седмицата и всеки път Бръснаря ми даваше по няколко нови парчета. И аз питах ужасено "ама как", обаче после се справях с тях.

Най-хубавото беше, че навих Янко да направим заедно любимото ми парче на "Артерия" - Please, което не е било свирено от поне 11 години (и не знам дали някога е изпълнявано на живо). По малоумния ми поглед в края на клипчето, което е в началото на този пост, може да разберете колко съм щастлива.

Другото хубаво нещо беше, че се оказах способна на неща, които не вярвах, че мога - например да изсвиря нещо на живо без репетиции или да импровизирам. Но като ми дойде яйцето до четирибуквието, налага се да съобразявам бързо и няма "не мога да импровизирам", няма "не съм свирила ска". Минута и половина след началото на долното клипче например може да видите ужасеното ми изражение, след което до края свиря някак парче, което не знам - вярно, само в един акорд, ама си беше изненада:

(Извинявам се, че клипчетата не са много ясни, но на толкова малко пространство и почти без светлина по-добре няма как.)

И тъй. Нетипична обява стана, но да обобщя: Янко Бръснаря си търси квартира и работа в София. Ако можете да предложите нещо, моля да сигнализирате :-).

Просто случайни съвпадения

Напоследък се случват определени неща, които подозрително приличат на натиск върху медии и журналисти. Но това може би е така само в главите на обезумелите протестиращи, а иначе всичко е наред.

Анна Цолова и Виктор Николаев просто са били уморени и са имали нужда от почивка. Починали си и после най-неколегиално отишли в конкурентната Нова телевизия.

Колата на Генка Шикерова се е самозапалила. Или Шикерова сама си я е запалила, за да си вдигне рейтинга.

Решението на българската редакция на Дойче Веле да се раздели с Еми Барух и Иван Бедров не е в резултат на натиск от страна на Корпоративна банка. Вярно, че е имало писмо от Цветан Василев, но междувременно се установило, че двамата журналисти, споменати в писмото, не спазвали журналистическите стандарти.

Свалянето на Бойко Василев като шеф на новините по БНТ не е свързано с това, че той показа подобие на зъби по време на интервюто си с Орешарски. Василев всъщност е бил изпълняващ длъжността и се радва на назначението на Даниел Чипев на предишния му пост.

Сега - сериозно. Илюзията, че правителството на Пламен Орешарски дава повече свобода от предишното, започна да се пропуква. Свободата на медиите е индикатор за свободата в едно общество. След медиите очаквам акции срещу блогъри и други активни и "непокорни" граждани. Впрочем такива акции не липсват. На този етап - компроматно, на следващия вече ще е институционално.

В същото време протестът се изтощава все повече и все по-трудно реагира на темите на деня. Което е и целта на привидната "свобода" на протестирането.

За разлика от някои от протестиращите ми приятели, се опитвам да чувам аргументите на познати, приятели и публични личности, които са против протестите, и да смятам до доказване на противното, че ако човек има мнение, различно от моето, това не го прави платен. Давам си сметка обаче, че позата на обвиняване на протеста става все по-малко безобидна. Както казваше покойният ми приятел Петър Дошков, "ситуацията е като лакмус". Да защитаваш интелигентно онези, които отнемат и малкото останала свобода на медиите, може да бъде чудовищно.

София прайд 6: Сексуалната ориентация - тяло и социалност

Първо публикувам линк към официалното прессъобщение за тазгодишния София Прайд, защото много дезинформация и информационно затъмнение има по темата. Спокойно, прайдът няма да се смесва с протеста :-).

Спазвам традицията всяка година да пиша в блога по повод на гей парада. Още миналата година замислих следващият ми пост да е за телесните и социалните измерения на сексуалната ориентация. Повод за това е пост в блога на уважавания от мен Юрий Кропотко (използвам случая отново да препоръчам блога му, а също и новия му блог за градската среда).

В текста си Юрий диалогизира с моето писание “За пети път на прайд, или как различността приема себе си“. И двамата сме съгласни, че сексуалните идентификации и ориентации обикновено се стандартизират (и, бих добавила, стереотипизират), а всъщност те по-вариативни и флуктуиращи, отколкото изглежда на пръв поглед. Юрий обаче смята и че събитието гей парад допринася за тази нагласа към стандартизиране. Което, от своя страна, води до практическо стандартизиране - до моделирането на хората чрез определени "социални политики и практики". В подкрепа на тезата си той цитира Квам Антъни Апиа:

Политиката на признаване изисква цвета на кожата, сексуално определеното тяло да се приемат политически по начин, усложняващ живота на тези, които искат да разглеждат своята кожа и своето сексуално определено тяло като лични измерения на Аз-а. Лично не означава скрито, а не прекалено строго предписано.

Тук вече не съм склонна да се съглася. Приемам, че понякога гей активизмът може да бъде предписващ и налагащ идентичности и "човешка природа" - нещо, което не ми е по вкуса. Не твърдя, че всеки човек с различна сексуална ориентация е длъжен да се разкрие. Твърдя, че дори и човек да иска да разглежда сексуалната си ориентация или цвета на кожата си "лични измерения на Аз-а", те не са точно такива. И също, че сексуалната ориентация и идентичност не могат да се свеждат до човешкото тяло и дейностите от сексуално естество, които човек извършва с него.

Нека опитам да обясня.

Ако един човек се идентифицира като хетеросексуален и има хетеросексуално поведение, от това не може да се стигне до извода дали този човек практикува орален или анален секс, BSDM, какви пози предпочита, използва ли сексуални "играчки", и т.н. Може само да се стигне до извода кои са минималните действия, които правят нещо типичен "хетеросексуален" акт - такъв, от който може да се забременее (при съответните условия - липса на предпазни средства, овулация и т.н.).

Ако единственото, което знаем за един човек, е, че той има хомосексуално поведение, съвсем пък никакъв извод не можем да си направим какво този човек конкретно върши с тялото си. Противно на разпространеното схващане, не всички мъже с хомосексуално поведение практикуват анален секс. Отделно, че от практикуващите го има хора с различни предпочитания. При жените също има разнообразие от сексуални практики.

Да не говорим, че сексуална ориентация и сексуално поведение са различни неща. Един човек може да се идентифицира като хетеро-, хомо-, би-, пан-, транс- и пр. сексуален и да е девствен, или пък да не е практикувал точно този вид секс, който е типичен за ориентацията му. Примерно - един мъж да е женен, с деца, да смята, че го привличат не жени, а мъже, но да държи на семейната си отговорност или просто "да не му стиска" да "опита".

Сексуалните ориентации и идентичности са преди всичко емоционални, не телесни. Що се отнася до интимните взаимоотношения, те също са емоционални, освен това и социални - не поради гей активистите, а по необходимост.

Да се върнем към цитата от Квам Антъни Апиа. Един чернокож човек може съвсем искрено да смята цвета на кожата единствено за лично измерение на Аз-а си. И това би било (и е) ОК дотолкова, доколкото цветът на кожата му не прави впечатление никому. Но ако има отделни места за чернокожи и за бели в автобусите, ако го смятат за престъпник, защото е черен и т.н., кожата му вече не е личен, а социален, дори политически, въпрос. И за това не му е виновен Мартин Лутър Кинг.

По същия начин, един човек може да смята сексуалността си единствено за личен въпрос. Да допуснем, че този човек има съответното на ориентацията си поведение. Ако е хетеросексуален и връзката му не е тайна, той ще може да се показва с "половинката" си на публични места, да се държат за ръка и дори да се целуват, да я запознае с родителите си, да ходят заедно на приеми и купони. Ако човекът прави политическа кариера, също ще може да се показва с половинката си и дори да извлича дивиденти, при наличието на подходяща половинка. Всичко това няма да му пречи да смята, че сексуалността му е само личен въпрос. Защото проявата на доминиращото изглежда естествена и поради това не се забелязва особено.

Сега да допуснем, че този човек има хомосексуална връзка. Много от нещата, които при една хетеросексуална връзка изглеждат напълно нормални и естествени, при хомосексуалната не са. За него не е безопасно да показва интимност на публични места, особено ако е мъж. Не е малка вероятността родителите му да не се зарадват, ако ги запознае с половинката, също и да си загуби работата, да няма шансове за политическа кариера и т.н. И смятането на сексуалността единствено за лично измерение на Аз-а вече има други функции - човекът не дава публично знаци за ориентацията си, а я показва само пред партньора си и кръг (къде по-широк, къде по-тесен, къде практически липсващ) от приятели и познати, основно с ориентация като неговата.

Има и случаи, в които признаването (поне частично) на сексуалната ориентация е силно желателно, и то - не от активистки съображения. Например, при определени здравословни проблеми, при които може да е от значение, че партньорът е от същия пол, има смисъл докторът да знае това. Но доктори разни - напоследък чух за личен лекар на моя позната, който ѝ казал: "тия гейове някой трябва да ги изпозастреля всичките".

Няма да се спирам на други случаи, на които е обръщано повече внимание - свиждане в болница, наследство и т.н. и т.н. Случаи, в които личното измерение на Аз-а си е лично измерение, но човешките отношения биват третирани по различен начин в зависимост дали връзката е хетеросексуална, или не.

Тъй че един човек може да смята, че сексуалната му ориентация е само лично измерение на Аз-а, но начините, по които практикува това си убеждение, все пак са социални и - често пъти - политически. При хората с хомосексуални връзки тази концепция води до осезаемо ограничаване на социалния живот в редица сфери и отношения.

Можеш да избереш да се самоограничаваш. Но това не е свобода, това е конформизъм. Не го казвам обвинително. Конформизмът не е непременно нещо лошо, понякога е полезен и спасителен (или най-малкото - уютен), но това не го прави свобода.

Да обобщя. Гей парадите не са паради за правото на анален секс между мъже и на орален между жени. Те са за правото на нормален социален живот - ни повече, ни по-малко. Защото сексуалната ориентация не се свежда до тялото, а е неизбежно свързана със сложен комплекс от човешки взаимоотношения - било явно, било скрито. Искаме или не, цветът на кожата и сексуалността ни са и политически. Активизмът и парадите не са причина за това, а следствие от него.

Джордж Сорос ми купи прахосмукачка!

Скъпи читатели на Неуютен блог, трябва да направя едно признание.

Да, соросоид съм.

Още когато напуснах Югозападен университет преди четири години и нещо, анонимни бивши колеги започнаха да разпространяват из нета тази истина за мен. А напоследък името ми излезе във виден анонимен списък, редом с други видни соросоиди, между които например "байчото" (домакинът, един вид) в организацията, в която работя.

Някой може да се запита защо съм соросоид, след като се занимавам само с проекти, финансирани от Европейската комисия, не и от Отворено общество. Ето каква е истината:

Беше към края на миналото хилядолетие, а аз бях млад асистент по социология, когато с преподаватели и студенти от още три университета кандидатствахме с проект за социологическо изследване на образованието по социология. И взехме, че го спечелихме. За да полея събитието, изгълтах един литър боза почти на екс, понеже друг алкохол не пия. Проектът се финансираше от Отворено общество - в онези времена нямаше други чуждестранни фондове, които да насаждат продажно не-българско съзнание чрез кандидатстване по проекти (то и български нямаше, но това е друга тема).

В рамките на проекта правихме интервюта, анкета, анализ... С количествените методи в социологията се запознах в "челен сблъсък" - без да съм ги учила, ми се наложи да прочета към хиляда страници таблици с двумерни разпределения. (Хиляда, защото момичето, което ги разпечата, не било толкова навътре в настройките на SPSS и една таблица излизаше на четири листа, освен това бяхме направили километрична анкета с 60 въпроса и после "кръстосахме" всичко, което ни хрумна.)

Вече не помня дали се водех ръководител на проекта или на изследването, но другият ръководител взе хонорар от 200 лева за цялата работа, а аз - 90.

С част от тези 90 лева, с които Сорос ме купи, се уредих с прахосмукачка - Daewoo, 1400 вата. Зелена. Съдбата на останалата част от парите ми се губи - в онези бедни години най-вероятно са били безсрамно изядени.

Прахосмукачката отдавна не смуче добре, но упорито не я сменям - нали ми е от Сорос!

Станеш ли веднъж соросоид - то е завинаги. И рано или късно излиза наяве. Тази вечер се погледнах в огледалото и забелязах, че с възрастта прогресивно заприличвам на Джордж Сорос. Прилагам снимка.

Може би. И все пак.

Снимка: Гроздан Караджов

Да, може би протестиращите не са съвършени. Никой не е съвършен.

Да, може би има опити протестът да бъде употребен политически. Особено от ГЕРБ. От протестиращите обаче зависи дали ще поддадат, или не, а голямата част от тях не симпатизират на ГЕРБ изобщо.

Да, може би има партии и коалиции, които се опитват да спечелят на своя страна протестиращите. Например Реформаторският блок. Не виждам защо това да е лошо. Притеснението ми не е, че протестът се политизира, а че не се политизира достатъчно - че на този етап няма политическа сила, която да спечели доверието на онези, които са против правителството. Притеснявам се, защото от това следва отново мъчителна следизборна коалиция.

Да, може би сред активно протестиращите има такива, които на следващ етап ще се се опитат да "осребрят" участието си в протестите. Кариерно, властово, символно и т.н. Може би трансформацията на някои от тях ще бъде разочароваща за онези, които сме им вярвали.

Да, може би сред активно протестиращите има и такива, които ще се окажат предатели. Или по-късно ще се извъртят на 180 градуса. Няма да е за сефте. И винаги е болезнено.

Какво прави революцията с децата си и те - с нея, съм виждала след 1989 и 1997 г. Както и след други, по-локални, "революции". Разочароващо е и боли. Нямам основания да смятам, че този път ще е по-различно.

И все пак. От всичко по-горе не следва, че от настоящия протест няма смисъл.

Напротив. Защото протестът избухна в резултат от тоталната подмяна на властта - на политиката и институциите - с лично облагодетелстване. На конкретните политики - с корпоративни интереси. На прозрачността - със задкулисни договорки.

Протестът избухна, защото прагът на поносимост към тези подмени беше прехвърлен.

Затова от този протест продължава да има смисъл. Въпреки умората, демотивацията, компроматите, опитите за насъскване на протестиращи едни срещу други, разочарованието от публични личности (журналисти, публицисти и т.н.), на които сме имали доверие.

Защото е добре да не забравяме заради какво е всичко и онези отгоре също да не забравят. Защото в следващия момент, когато някои от протестиращите бъдат измежду тези "отгоре", същото ще важи и за тях. И срещу тях ще има протести, ако се "олеят".

Да, нищо не е съвършено. Но в известни граници можем да правим живота си по-добър или по-лош. Нямам илюзии, че протестите ще премахнат мафията и корупцията. Могат обаче да бъдат фактор за ограничаването им.

Добре е, протестирайки, да съумяваме да запазим способността си за критичност и самокритичност. Да не се вземаме твърде на сериозно. Да не забравяме, че с онези, които не симпатизират на протеста, ще ни се налага да обитаваме общ свят. И че човек има право да бъде и против протестите, което не означава непременно, че е платен.

Но ако се поддадем на натиска за обезсмисляне на протеста, със сигурност нищо няма да се промени. Поне - не и към по-добро.

Това имам да кажа на революционната дата Девети септември :-).

п.п. А, за малко да забравя - ОСТАВКА!

Стига сме си мерили Уотърсите!

(новият ми плакат)

Преди концерта на Роджър Уотърс моя лява приятелка развяваше из Фейсбук отворено писмо на Уотърс, в което той, впрочем, обяснява защо не е антисемит, за да натрие носа на "десничарите". После доволно сподели вестта за посещението на Уотърс на гроба на майор Томпсън, а след концерта не пропусна да иронизира възторга на протестиращите от изписването на "ОСТАВКА" на стената. Друг приятел пък, от най-активно протестиращите, подозира връзка между посещението на гроба на Томспън и превозването на екипа на Уотърс от "България Еър". А уважавана от мен журналистка твърди, че за въпросното "ОСТАВКА" са дадени много пари.

За мен не е коректно да "придърпваме" Уотърс (и която и да е друга личност) към собствените си идеологии и цели и на базата на това да го величаем или хулим.

Роджър Уотърс е ляв. В това няма никаква драма. Самият спектакъл изобилстваше от антикапиталистически послания, като се почне от думата "Capitalism", изписана с шрифта на Coca-Cola, мине се през логото на някои големи корпорации и се стигне до директните послания за връзката между войните и бедността.

Идентичността и творчеството на Роджър Уотърс (особено "Стената") са белязани от смъртта на баща му по време на Втората световна война. Жертвите от войната той идентифицира с баща си, ветераните - с баща си, ако беше оцелял. Но Уотърс е пацифист - за него и загиналите, и оцелелите, са все жертви.

Франк Томспън е загинал британски войник, като бащата на Уотърс. Има данни, че е бил ляв. И какво от това? Уотърс знае кой е Франк Томпсън, но вероятно не знае толкова добре кой е Янаки Стоилов. Защото може да е ляв, но е категорично против диктатурите и тоталитаризмите, включително и срещу "социалистическия" им вариант. Не само кръстосаните чукове от "Стената" напомнят едновременно пречупен кръст и сърп и чук, ами по време на спектакъла "Стената" знакът със сърпа и чука летеше върху прословутото надуваемо прасе (наред със злополучната еврейска звезда, християнския кръст, мюсюлманския полумесец и логото на няколко мултинационални компании).

Янаки Стоилов и пловдивските "Че Гевара" имат толкова основание да причисляват Роджър Уотърс към "своите", колкото запалените антикомунисти от подкрепящите протестите да го смятат за антикомунист, понеже публично е подкрепил протестите. Уотърс се интересува от конкретната ситуация във всяка страна, в която изнася спектакъла си. За него, както, впрочем, и за голяма част от западните музиканти, които имат някакви значими социални послания, системата по принцип е кофти, а хората, които са против нея, по принцип са прави. Предполагам, че за каквото и да са едни протести срещу едно правителство (стига да не са откровено за диктатура), той ще е по-склонен да подкрепи протестиращите, а не правителството. Готова съм да се обзаложа, че ако концертът му беше през февруари тази година, щеше да подкрепи и февруарските протести.

Отделен въпрос, че протестите срещу правителството на Орешарски не са протести на дясното срещу лявото. И че дори и да бяха, тукашното ляво и дясно нямат нищо общо с лявото и дясното във Великобритания, откъдето е Роджър Уотърс или в Щатите, където живее понастоящем.

На този фон ми изглеждат изключително нелепи твърденията кой, как и защо бил купил Уотърс да направи едно или друго.

Първо, защото се правят без опит за разбиране на личността и творчеството на Роджър Уотърс, а поне в "Стената" и авторите на тези конспиративни теории би трябвало да знаят какво се пее - поне от обща култура. И да правят връзка между послания и действия.

Второ, защото показват потиснат комплекс за несъщественост на малката държавица, който обаче се проявява като мегаломания. Роджър Уотърс, освен че има непоклатими убеждения по редица въпроси, има и много пари. Това да не ви е някой поддатлив на корупция български министър? С колко точно пари, самолети и пр. може да бъде купен Уотърс?

Както писа в блога си Стефан Иванов - Уотърс е голям. Стефан с доста по-малко думи казва това, което се опитвам и аз.

Като активен участник в протестите, се радвам на това, че Роджър Уотърс ги подкрепи. Направих и плакат в тази връзка. В същото време знам, че той го е направил от доста външни на нашенските контексти позиции. И по-добре, всъщност.

"Стената" е едно от произведенията, които пряко са повлияли върху формирането на идентичността ми. На свободомислието ми и непримиримостта ми към всяка форма на диктатура и тоталитаризъм. На стремежа ми да разбирам и ценя отделния човек. На интерпретацията на собственото ми детство. И т.н. Не съм и мечтала, че някога мога да я видя на живо. Е, видях я (без "Пинк Флойд", но няма пълно щастие). Още по-малко съм мечтала, че ще я видя изпълнена с отношение към ставащото по света днес, включително и в България. Че ще се почувствам (заедно с още няколко десетки хиляди на стадиона) подкрепена. Това ми стига.

#ДАНСwithme #Поморие

Близо пет часа по-късно никой не беше развалил акцията. Но - да почна поред.

Както намекнах в предния пост, с Крис замисляхме акция #ДАНСwithme в Поморие. За целта купихме два големи и много дебели картона, флумастери и дебел черен маркер. Първо направихме голям плакат на цял картон (1 метър на 70 сантиметра) и го закачихме на балкона с канапи на няколко места, та да не го отвее вятърът:



От половината от другия картон направихме още два плаката - "Орешарски, вземи поморийско грозде, дай оставка!" и "Ваканцувам, но пак танцувам". Първият беше специално предназначен за паметника с момченцето с гроздето, а втория закачихме близо до шарените пейки.

После отидох да се позанимая с баса, след това плувахме... Към 8 и нещо вечерта отидохме да нагледаме какво става, като бяхме почти сигурни, че плакатите са махнати. За най-приятна изненада обаче те си стояха, хора минаваха, усмихваха се и ги снимаха.

Имаме картон за още два малки плаката. Ще ви държа в течение :-).


п.п. №1. Одеве мина звездата на поморийския театър и ни попита няма ли да си донесем палатки - все на стълбите на читалището клечим. Ами тук е най-хубав нетът, макар тая вечер хич да го няма.

п.п. №2. В предишния пост измрънках, ама днес се появи перспектива да свиря малко на живо в неделя. Стискайте палци :-). А аз ще си налягам парцалите... пардон, пръстите.

Поморийски

Среднощен огън край морето с миди, китари и интересни разговори

От притеснително дълго време не съм блогвала. Дори пропуснах шестия рожден ден на блога. Е, надявам се, че първите му седем години ще отбележа подобаващо.

Първо беше умората от ежедневието работа-протести-работа-протести и т.н. После - отпускането от ваканцията, съчетано с ужасен интернет и опити за спасяване на единствената сцена за рок музика в Поморие, завършили с неуспех.

Имаме флашка с 2,5 гигабайта мобилен интернет месечно, отделно аз имам някакъв нет на телефона, но у нас в Поморие покритието на Mtel е под всякаква критика - понякога се губи и на телефона, какво остава за интернет. Най-приличният вариант засега се явява интернет на стълбите на новото читалище, където се ловят няколко различни свободни мрежи. Само че следобед, защото сутрин там е слънчево. Та в момента клеча на въпросните - вече любими - стълби.

Видеото е правено на Текила Бара, където вече няма да има концерти. Текилата беше емблематично място за музика на живо в продължение на 12 години. Освен местните знаменитости "Артерия"/The Pomorians и бургаски групи като "Силует", там са забивали и "Уикеда", Panican Whyasker, "Обратен ефект" и са свирили и пели още много хора - от професионални музиканти до обикновени фенове, с цяла палитра междинни варианти. Българи, холандци, германци, руснаци... Атмосферата беше достатъчно неформална, така че планирах и аз да се включа с баса тази година, но уви.

Защо вече няма музика на Текилата ли? (Текила Бар има, но с нов собственик и без концерти.) Защото в България, особено в малките населени места, много работи се крепят на лични договорки и обещания. И ако някой за нещо ти се ядоса или просто не му харесваш, е много лесно цялата система от лични договорки, която си приемал за даденост, да рухне. Без дори да можеш да обжалваш.

Но в Поморие има достатъчно силна алтернативна култура. (Тук поморийският ми приятел Жоро Киса би ме поправил - "рокът не е алтернативна музика, чалгата е алтернативна музика.) Надявам се, че тази култура ще съумее да си намери нова планета за жива музика. Ако не това лято - следващото.

А иначе - протести в Поморие видимо няма. Имало е откъслечни опити, доколкото подразбрах. Има планове да променим това. Ще ви държа в течение.

Културен шок до работното място

Помещенията на партера в блока до работното ми място, в които преди имаше фризьорски салон и магазинче за бижута и подаръци, се сдобиха с нови обитатели.

Първо отвори врати магазинче, наречено с носталгичното име "Хоремаг". "Хоремаг"-ът е решен с лилави перденца (?), а вътре мястото на продавачката е зад стъклено гише - от тези, с изрязаните полукръгли прозорчета (?). Отначало се продаваха най-вече алкохол (централният продукт в магазинчето), цигари, електронни цигари, инстантно кафе и... много видове насипни маслини. Постепенно асортиментът се разширява - топли тестени закуски и др. Изобщо, асортиментът е сюрреалистичен като самия магазин.

Сюрреалистични елементи има и в личния ми опит с "Хоремаг"-а. Миналата седмица видях, че съм останала без зелен чай, и отидох там с надежда да намеря. Проведе се следният диалог:

- Имате ли зелен чай?
- Не.
- А това там не е ли зелен чай?
- Ама той е скъп, а аз си мислех, че искате обикновен.

Този диалог ми напомни други два, които, според мен, го превъзхождат по абсурдизъм - "Имате ли чук?" и "Фром Бългерия ли сте, или не?"

Тъкмо се канех да намеря малко време да блогна за "Хоремаг"-а и що да видя - в бившето магазинче за подаръци се е нанесъл... офис на наемни убийци. Надявам се да не се наложи да прибягвам до услугите им :-).

Не смея да си представям какво ще се нанесе на мястото на затворилия секъндхендски магазин на партера на същия блок, от другата страна на "Хоремаг"-а.

А, между другото - оставка!

Из "Пътеводител на политическия стопаджия"

42 означава "оставка".

Оставка!

Хайде вече оставка!

Защото вече нямам и вдъхновение за думи и плакати по темата.

За протеста, различията, живота, смъртта и достойнството

(Акция на млади поети, писатели и театрали. Снимки: Крис Енчев)

Покрай протестите не ми остават време и сили да блогна. Междувременно дадох обстоятелствено интервю за PROVO, в което отговорих на въпроси, свързани с протеста, и участвах в "Голямото жури" по "Дарик". Интервюто може да се прочете, а предаването да се чуе.

Тъй като все повече ме гризе темата за гладната стачка на Едвин Сугарев и останалите, накрая реших да споделя.

Харесвам Едвин Сугарев като поет още от края на 80-те, когато започнах да се интересувам от поезия. Що се отнася за мнението ми за него като политик - не мога да кажа, че одобрявам голяма част от действията и възгледите му. Не го познавам лично, но познавам някои от близките му. Не това обаче обуславя гледната ми точка.

Не смятам, че гладните стачки са подходяща форма на протест срещу настоящите правителство и парламент, нито че е особено уместно точно Едвин Сугарев, който има зад гърба си две други гладни стачки, отново да гладува - има много хора, които, въпреки че подкрепят протеста, не приемат акта му сериозно тъкмо поради това. Други, които подкрепят протеста, не одобряват политическите възгледи на Сугарев, например отношението му към ГЕРБ, поради което също игнорират гладната стачка на него и на останалите, които го подкрепят. Темата за гладната стачка не се игнорира само от някои поети и писатели (с разнообразни политически възгледи и от различни поколения), от близки на Сугарев, както и от някои радикални антикомунисти.

Не се числя към никоя от трите групи, но също смятам, че темата за тези гладни стачки не трябва да се пренебрегва. Макар да казах по-горе, че според мен не са адекватна форма на протест. И ще обясня защо.

Първо. Независимо дали харесваме или не Едвин Сугарев и неговите политически възгледи и действия, гладната стачка на него и на останалите - Николай Генов, сем. Стоянови, участниците във верижната гладна стачка и т.н. - са заради това, заради което е и протестът - оставка на правителството и нови избори. Независимо кой смята дали е уместно Едвин Сугарев да обявява гладна стачка, негово право е да реши дали да го прави. Както и на останалите - да го подкрепят.

Второ и по-важно. Заложени са човешки животи - на първо място животът на Сугарев, който гладува от 26 юни. Това не е без значение за мен. Ако някой рискува живота си, това е сериозно. Най-сериозното нещо, което може да се случи на един живот, е смъртта. От всичко останало може да се намери някакъв изход, поне теоретично.

Ето защо се чувствам некомфортно протестът да изобилства от иначе симпатични акции, а за гладните стачки да преобладаващо да се мълчи.

Сега обаче ще обясня и защо смятам, че гладните стачки, начело с тази на Едвин Сугарев (защото той им даде тон), трябва да бъдат прекратени.

Докато самозапалването е еднократен акт, който в общия случай поставя онези, срещу които е насочен, при свършен факт, идеята на гладната стачка е да се въздейства посредством методичността ѝ. Предполага се, следователно, че онези, срещу които е насочена, ценят човешкия живот и - най-вече - ценят човешкото достойнство. В противен случай тя не би имала смисъл - ако някой не уважава човека изобщо, няма да се трогне и ако конкретен човек, който и да е той, заложи живота си.

Настоящите протести се случиха, защото парламентът демонстрира, че за депутатите човешкото достойнство нищо не означава. Нищо не означава достойнството на избирателите им, щом им пробутват шеф на ДАНС като Пеевски и щом "лява", "етническа" и "неонацистка" партии могат да бъдат във взаимна зависимост, за да си гарантират оцеляването. Нищо не означава достойнството на десетки хилядите възмутени хора, които протестират вече повече от месец. И - преди всичко - нищо не означава собственото им достойнство, след като могат да се окопават във властта си, без дори да изпитват потребност да крият по колко мръсни начини го правят.

По време на студентските бунтове през 1968 г. във Франция Жан-Пол Сартр застанал начело на протестиращите. Тогава дьо Гол заповядал полицията да не упражнява насилие, защото, рекъл, да биеш Сартр е като да биеш Волтер. Оставям настрана отговора на въпроса имаме ли наш Сартр и защо нямаме. Проблемът е, че тези, срещу които протестираме, нямат респект към никого, защото нямат респект към човека.

Срещу кого са гладните стачки, тогава? Отсреща няма личности, които да проумеят екзистенциалната им сериозност. Акцията на Игор Шабов, който се качи на комина на ТЕЦ "Земляне" като форма на протест, се възприема просто като... дребно хулиганство. Ако някой от гладуващите умре, убедена съм, че истинските виновници ще хвърлят вината върху протестиращите.

Надявам се, че успях да разубедя една приятелка, която обмисляше да се самозапали, като ѝ представих реалистичен сценарий, в който личността ѝ е представена по унизителен начин, за да се омаловажи сериозността акта. Боя се обаче, че други хора също обмислят радикални действия и че може да не се намери кой да ги разубеди. Защото мнозина вече не издържат.

Ще ми се Едвин Сугарев и останалите гладуващи да помислят над това, което казвам. Струва ли си да жертваш живота си заради хора, които не ценят човешкото? Не призовавам да мислят за децата, семействата и близките си, защото в момента, в който са решили, те вече са избрали между личното и общественото.

Но тия не заслужават човек да умре заради тях. Защото те нямат сетива за човека и за човешкия живот. Защото нямат достойнство. Защото не разбират какво е вина.