За протеста, различията, живота, смъртта и достойнството

(Акция на млади поети, писатели и театрали. Снимки: Крис Енчев)

Покрай протестите не ми остават време и сили да блогна. Междувременно дадох обстоятелствено интервю за PROVO, в което отговорих на въпроси, свързани с протеста, и участвах в "Голямото жури" по "Дарик". Интервюто може да се прочете, а предаването да се чуе.

Тъй като все повече ме гризе темата за гладната стачка на Едвин Сугарев и останалите, накрая реших да споделя.

Харесвам Едвин Сугарев като поет още от края на 80-те, когато започнах да се интересувам от поезия. Що се отнася за мнението ми за него като политик - не мога да кажа, че одобрявам голяма част от действията и възгледите му. Не го познавам лично, но познавам някои от близките му. Не това обаче обуславя гледната ми точка.

Не смятам, че гладните стачки са подходяща форма на протест срещу настоящите правителство и парламент, нито че е особено уместно точно Едвин Сугарев, който има зад гърба си две други гладни стачки, отново да гладува - има много хора, които, въпреки че подкрепят протеста, не приемат акта му сериозно тъкмо поради това. Други, които подкрепят протеста, не одобряват политическите възгледи на Сугарев, например отношението му към ГЕРБ, поради което също игнорират гладната стачка на него и на останалите, които го подкрепят. Темата за гладната стачка не се игнорира само от някои поети и писатели (с разнообразни политически възгледи и от различни поколения), от близки на Сугарев, както и от някои радикални антикомунисти.

Не се числя към никоя от трите групи, но също смятам, че темата за тези гладни стачки не трябва да се пренебрегва. Макар да казах по-горе, че според мен не са адекватна форма на протест. И ще обясня защо.

Първо. Независимо дали харесваме или не Едвин Сугарев и неговите политически възгледи и действия, гладната стачка на него и на останалите - Николай Генов, сем. Стоянови, участниците във верижната гладна стачка и т.н. - са заради това, заради което е и протестът - оставка на правителството и нови избори. Независимо кой смята дали е уместно Едвин Сугарев да обявява гладна стачка, негово право е да реши дали да го прави. Както и на останалите - да го подкрепят.

Второ и по-важно. Заложени са човешки животи - на първо място животът на Сугарев, който гладува от 26 юни. Това не е без значение за мен. Ако някой рискува живота си, това е сериозно. Най-сериозното нещо, което може да се случи на един живот, е смъртта. От всичко останало може да се намери някакъв изход, поне теоретично.

Ето защо се чувствам некомфортно протестът да изобилства от иначе симпатични акции, а за гладните стачки да преобладаващо да се мълчи.

Сега обаче ще обясня и защо смятам, че гладните стачки, начело с тази на Едвин Сугарев (защото той им даде тон), трябва да бъдат прекратени.

Докато самозапалването е еднократен акт, който в общия случай поставя онези, срещу които е насочен, при свършен факт, идеята на гладната стачка е да се въздейства посредством методичността ѝ. Предполага се, следователно, че онези, срещу които е насочена, ценят човешкия живот и - най-вече - ценят човешкото достойнство. В противен случай тя не би имала смисъл - ако някой не уважава човека изобщо, няма да се трогне и ако конкретен човек, който и да е той, заложи живота си.

Настоящите протести се случиха, защото парламентът демонстрира, че за депутатите човешкото достойнство нищо не означава. Нищо не означава достойнството на избирателите им, щом им пробутват шеф на ДАНС като Пеевски и щом "лява", "етническа" и "неонацистка" партии могат да бъдат във взаимна зависимост, за да си гарантират оцеляването. Нищо не означава достойнството на десетки хилядите възмутени хора, които протестират вече повече от месец. И - преди всичко - нищо не означава собственото им достойнство, след като могат да се окопават във властта си, без дори да изпитват потребност да крият по колко мръсни начини го правят.

По време на студентските бунтове през 1968 г. във Франция Жан-Пол Сартр застанал начело на протестиращите. Тогава дьо Гол заповядал полицията да не упражнява насилие, защото, рекъл, да биеш Сартр е като да биеш Волтер. Оставям настрана отговора на въпроса имаме ли наш Сартр и защо нямаме. Проблемът е, че тези, срещу които протестираме, нямат респект към никого, защото нямат респект към човека.

Срещу кого са гладните стачки, тогава? Отсреща няма личности, които да проумеят екзистенциалната им сериозност. Акцията на Игор Шабов, който се качи на комина на ТЕЦ "Земляне" като форма на протест, се възприема просто като... дребно хулиганство. Ако някой от гладуващите умре, убедена съм, че истинските виновници ще хвърлят вината върху протестиращите.

Надявам се, че успях да разубедя една приятелка, която обмисляше да се самозапали, като ѝ представих реалистичен сценарий, в който личността ѝ е представена по унизителен начин, за да се омаловажи сериозността акта. Боя се обаче, че други хора също обмислят радикални действия и че може да не се намери кой да ги разубеди. Защото мнозина вече не издържат.

Ще ми се Едвин Сугарев и останалите гладуващи да помислят над това, което казвам. Струва ли си да жертваш живота си заради хора, които не ценят човешкото? Не призовавам да мислят за децата, семействата и близките си, защото в момента, в който са решили, те вече са избрали между личното и общественото.

Но тия не заслужават човек да умре заради тях. Защото те нямат сетива за човека и за човешкия живот. Защото нямат достойнство. Защото не разбират какво е вина.