За пети път на прайд, или как различността приема себе си

На 30 юни от 16 часа ще бъда пред Паметника на Съветската армия и за пета поредна година ще стана част от гей парада. Трудно ми е да си представя вариант, в който да не отида на прайд.

Въпреки че не е съвсем да не ме е страх. Обмислям кои са обувките ми, с които мога да бягам най-бързо, надявам се, че след края на прайда с Крис ще успеем да се приберем по оживени улици и по възможност - с по-голяма компания. Притеснявам се и за организирания контрапротест, дано не се стигне до инциденти. Но ако не се стигне, това със сигурност няма да е заслуга на Столична община, която за пореден път разреши хомобофско шествие в деня на парада. Дано полицията е достатъчно и действа адекватно, както е действала на всеки прайд досега. Ако ще идвате, моля ви да се запознаете с изискванията за безопасност на прайда, освен тях - да сте с удобни обувки.

Всяка година постовете ми за прайда имат различен фокус. Досега това беше по-скоро случайно, но ми хареса как се получава, така че оттук нататък смятам да е нарочно. Миналата година писах за "невидимите хора". Този пост ми се ще да е посветен на приемането на различността - най-вече от страна на самите "различни".

В последно време е на мода един уж недискриминационен псевдологически аргумент срещу провеждането на гей паради (с елементарните хомофобски лозунги не виждам смисъл да се занимавам). Ето една негова примерна формулировка:

"Аз нямам нищо против хората с различна сексуална ориентация. Но стремежът на нехетеросексуалните да получат равни права означава да се приеме тяхната нехетеросексуалност за норма, за стандарт. А ако това стане, хетеросексуалността вече няма да бъде норма, няма да е "нормална". Нека различните са различни, но да не налагат различността си върху тези, които не са".

Тезата е аргументирана и от уважавания от мен анонимен коментатор Зелен Бетон в Webcafe. Той дава интересен пример с хората, които пишат с лявата ръка - няма проблем да пишеш с лявата ръка, но стандартът е да пишеш с дясната и повечето вещи, в които това има значение, са предназначени за използване с дясна ръка. Та така и със сексуалната ориентация. Смятам да продължа с този пример, за да покажа вътрешните противоречия в тезата:

Първо, макар уредите, инструментите и пр., предназначени за лява ръка, да са относително дефицитни и като по-скъпи, не съм чула за протести срещу съществуването им. А това е така, защото, второ, левичарите не са обект на омраза. Което не означава, че никога не са били обект на дискриминация. Спомням си, че когато бях малка, леворъките деца все още (макар и вече може би не повсеместно) бяха насилвани да се научат да пишат с дясната ръка. Защото другото не се смяташе за "нормално". Ето защо думата "левак" има негативни конотации на "смотан" или "некадърен" човек, та днес използваме други думи като "леворък" и "левичар". Съвременният ни свят не е станал по-"ненормален" от това, че не всички пишат с дясната ръка. Нито пък писането с лявата ръка е станало норма. Просто на много деца са им спестени стресът, безсмислените усилия и комплексите за непълноценност.

Ситуацията с хората с различна сексуална ориентация или полова идентичност е аналогична. Борбата за равни права по никакъв начин не е претенция на различната сексуалност да се превърне в "норма" или в "стандарт", а единствено да бъде призната като легитимна. Ако хората с различна сексуалност имат право да се женят (или поне да легализират партньорствата си), да осиновявят деца и най-малкото - да не се крият от страх да не бъдат отхвърлени, това по никакъв начин не застрашава хетеросексуалните, още по-малко им се налага като норма.

В огромната част от случаите човек не си избира сексуалната ориентация (или полова идентичност); тя някак му се случва. Понякога се и променя, но това като цяло пак не зависи от волята на човека. Затова и хората с различна сексуалност не са заплаха за хетеросексуалните - ако някой е хетеросексуален, трудно ще стане нещо друго. Склонна съм да мисля, че в немалка част от случаите схващането, че приемането на различната сексуалност (под думата "сексуалност" подвеждам и ориентация, и идентичност) ще я наложи над другите, е проява на дълбоко стаен страх от собствената сексуалност - "да не би пък да се окаже, че и аз съм различен". Ако човек няма подобни подтици, не разбирам с какво би го заплашило признаването на различните.

Има обаче и друга, не по маловажна, причина различната сексуалност да не може да се наложи като "стандарт". И тя е, че всъщност не става въпрос за една различна сексуалност, а за множество. Като повечето непознати неща, различната сексуалност изглежда на хората, които нямат досег с нея, като нещо монолитно и плашещо, а тя ни най-малко не е монолитна. Кое, тогава, да сложим за "стандарт"?

И тук вече стигам до по-сериозния, според мен, проблем. Различните сексуалности са не просто различни, а и често пъти не се понасят особено. Имам предвид, разбира се, много от хората със съответните сексуалности, не самите сексуалности. Мъжествено изглеждащи хомосексуални не искат по никакъв начин да бъдат идентифицирани с по-"женствено" изглеждащите такива. Последните пък смятат, че първите използват мъжествеността си като прикритие - един вид, "не им личи". Транссексуалните не са приети от много от хомосексуалните. Особено ако изглеждат по-екстравагантно. Бисексуалните също - в общия случай биват заклеймени като лицемери и предатели. Или като такива, които просто си правят експерименти, разбивайки живота на хомосексуалните. (Един хомосексуален приятел нямам, дето да е взел насериозно признанието ми, че съм бисексуална. Или поне да е поискал да поговори с мен за това. А не е да нямам хомосексуални приятели. Само един-двама реагираха адекватно, но те също се идентифицират като бисексуални, така че не влизат в сметката.)

Горе-долу по същия начин, по който хетеросексуалните се оттласкват от хомосексуалните и ги считат за своя противоположност, различните сексуалности постъпват аналогично и често пъти се приемат една-друга полярно. Това помага на идентификацията, която върви и с намирането на съответната общност, която подкрепя дадения индивид и съответната му ориентация или идентичност и го дарява с идеология, която да му нормализира светогледа.

А всъщност става въпрос не за полюси, а за континуум, за плавни нюанси, както и, впрочем, за също толкова плавни нюанси във възприятията. На някои им личи различната сексуалност, на други - не, но кога точно започва да личи? И кой го забелязва? Например аз съм усещала различната сексуалност у някои познати, за които повечето хора хич и не подозират. Понякога дори без да съм ги виждала на живо. Къде е рязката граница, когато вече не си хетеросексуален (или гей), а си бисексуален? Кога точно преставаш да изглеждаш мъжествен и заприличваш на женствен? И на кого приличаш на мъжествен или женствен? Аз примерно никого от гей приятелите си не възприемам като женствен, дори те самите да приемат себе си за женствени. Има ли рязка граница между по-женствените лесбийки и тези, които са по-момчешки тип? А между "момчешките" и тези които се осъзнават като мъж? Ако твърде много мислим за неустановеността на границите обаче, идентичността става проблематична, оттам и полярните нагласи.

Тези нагласи се пренасят и върху отношението към гей парада. Много нехетеросексуални хора не отиват на прайд не толкова от страх да не бъдат разпознати, колкото защото не искат да бъдат идентифицирани с други типажи. Особено ако "другите" са "ония с перата" на платформата, които, в общия случай, са двама на кръст. Да си призная, и на мен не ми харесва да има платформа на прайда. Повече би ми харесало, ако той се провеждаше като мирен протест за равни права, без пера и екстравагантни шарении.

И все пак, давам си сметка, че има хора, които изпитват потребност да се изразяват и по този начин. Един приятел беше казал, че не би приел прайда като шоу и провокация, а единствено и само като политически акт. За мен няма лошо да има и провокация, и шоу, защото те също са форма на разширяване на хоризонта. Понякога различността е екстравагантна. Има го и това. Щом искам различните да бъдат приети, честно е да започна от собствените си нагласи. Освен това, какво право имам да се обявявам срещу желанието на немалка част от участниците в гей парада той по нещо да прилича на прайдовете на Запад? Да е празник, купон, карнавал на различията, а не само протестен митинг?

София Прайд е двойствено събитие, защото и отношението към хората с различна сексуалност в България е някак междинно. Няма пълно заклеймяване, нито преследване от закона, но няма и законово гарантирани права, нито особена разпознаваемост на хомофобията. Има основания за протест, но и за празник. И границата между двете е също толкова размита, колкото тази между различните сексуалности. Видът на прайда е, както би казал един мой преподавател, исторически нормален.

Оптимистиичната перспектива е година след година София Прайд да става все повече шоу и все по-малко протест. Ако тази перспектива се случи, може би пак бих ходила на прайд. Най-малкото - за да не забравям откъде започна всичко.

Та затова и тази година отивам на прайд. Защото не мога да очаквам, че българското общество ще приеме различността, ако не започна процеса по приемане от себе си.

Петър Дошков на 50+2 (елиптично)

Липсваш.

Как гласувах в конкурса "Моите цветове"

Както обещах, публикувам в Неуютен блог есетата от конкурса "Моите цветове", които ми харесаха най-много. По-долу ще обоснова оценките си, но първо бързам да кажа честито на Дарина Иванова, чието есе журито, състоящо се от Ива Рудникова, Станимир Панайотов и моя милост, класира на първо място. Есето ѝ вече е публикувано в сайта на тазгодишния София Прайд; вероятно в скоро време там ще се появят и другите от "топ 5".

Май не е много разпространено членовете на журита публично да аргументират оценките си, освен в риалити шоута, където аргументирането е важна част от сеира. Ала не ми харесва идеята да бъда оценител, защитен зад стената на липсата на публичност. По-честно ми се струва да дам възможност и вие да съдите оценките ми.

Ако хвърлите поглед върху текстовете, които съм оценила най-високо, ще забележите, че повечето от тях (с едно изключение) са на LGBT тематика. Не стана нарочно така, просто те ми харесаха повече, макар повечето есета да не бяха на тази тема. От LGBT есетата обаче също имаше такива, които ми се видяха много слаби.

На никое есе не поставих максималната оценка 10. Никое не ме завладя в достатъчна степен, не ме "хвана за гърлото", не ме накара да мисля за него извън конкретната ми работа по журирането. Допускам, че причината е и в мен; прочитът е среща между текста и читателя, а не текстът сам по себе си; затова и в журито гласувахме различно.

Моето първо място е за есето на Златина Петкова. В него мотивът за цветовете ми се вижда сполучливо и многопластово разгърнат. Случката, с която започва текстът, по много подходящ начин се свързва с по-общи контексти. Не ми хареса обаче генерализацията в края: "А всичко, което е създала природата, е красиво и необходимо." Когато говорим за "всички", "всичко" и пр., голяма е вероятността да не сме прави. Ще ми се Златина Петкова, ако някога прочете този пост, да си помисли до какви следствия води приемането на това ѝ твърдение.

Едното ми второ място е за есето на Дарина Иванова - единственият (или поне така мисля) участник в конкурса, когото познавам. В него темата е разгледана през призмата на личния опит - правенето на гривнички, 17-годишното приятелче, което е още малко да ходи на прайд, общуването, усилието да смееш да бъдеш приет такъв, какъвто си - с различна сексуалност в хетеросексуалния свят или хетеросексуален на прайда. Темата за цветовете обаче не излиза извън дъгата - символ на LGBT, а разсъжденията ми се виждат някак прилепнали към личния опит. Имам чувството, че мисълта на Дарина някак се страхува да полети. А знам, че може - само трябва Дарина да си повярва малко повече.

Другото ми второ място е за есето на Мартин Кръстев. В интерес на истината, това е есето, което почувствах най-близко. Неконвенционалният външен вид като форма на отстояване на свободата, от една страна, и критерий за отношенията - лични, служебни, граждански, от друга. Косата като лакмус. Куражът да превърнеш себе си в лакмуса на собствената си ценностна система. Не го сложих на първо място само заради финала, който ми се видя твърде плакатен и развали впечатлението ми от останалата част от текста. Но много ще се радвам да се запозная с Мартин Кръстев. И с косата му. Пък ако ми позволи и някоя фотосесия...

На трето място поставих всъщност три есета заради различни неща, но от тях най-много ми се ще да прочетете това на Радослав Трифонов. Ако проявите голям интерес, ще пусна в блога и другите две. В текста на Радослав Трифонов ми хареса начинът, по който се свързват местата с цветовете и как говоренето за цветове отключва други контексти. От друга страна, цветовете си остават... само цветове - може да приличат на дигитални или на нарисувани с водни боичи, но в крайна сметка - физически цветове, няма метафора. Това не е непременно недостатък, всъщност. Колкото пъти препрочитам есето обаче, все имам чувството, че нещо му липсва във финала. Като тези филми, които свършват, когато най-малко очаквате.

Та така. Благодаря на организаторите на тазгодишния прайд, че ме поканиха в журито, и се надявам да не съм ги разочаровала :-).

Класирах на първо място за конкурса "Моите цветове": Златина Петкова

Разноцветността Възможна

Слънчев майски ден е, ранния следобед. Сентрал парк гъмжи от народ... И аз съм там. Тъкмо съм се настанила под едно дърво и доволна, че съм се добрала до такова ценно местенце (което си е истинско постижение по това време на деня, особено в събота), нетърпеливо отварям картонена кутия с джинджифилено-морковена супа.

В този момент обаче покрай коляното ми се изтъркулва една гумена топка, а секунда по-късно дотичва и ухилено до ушите малко момиченце. Гледа ме дяволито и засрамено с въгленовочерните си очи, докато гъстите му къдрици се развяват от лекия ветрец. Подавам му топката и го питам как се казва.

„Казва се Наоми и днес е неукротима,“ отговаря ми мъжки глас с азиатски акцент. „Аз съм баща й. Извинявайте за безпокойството,“ усмихва се мъжът, грабва топката в едната си ръка, Наоми в другата и се насочва към близката полянка. Там го посреща висок рус мъж, който целува и двамата, качва момиченцето на конче, а баща й хваща за ръка.

Толкова са красиви тримата заедно, толкова са цветни... Толкова са различни — Наоми очевидно е с афро-американски произход, единият й татко е азиатец, а другият бял — а са такава прекрасна комбинация. Става ми така мило и приповдигнато от тази гледка, че тръпки побиват цялото ми тяло... и даже забравям за супата си.

Много пъти съм се чудила откъде идва огромната притегателна сила на Ню Йорк, какво го прави толкова магнетичен и уникален. Като че ли сега намирам отговора —цветнотата (във всеки един смисъл) и свободата на всеки да показва истинските си цветове, да се гордее с тях. Тук цветовете са всякакви и са навсякъде и рисуват невероятно красиви картини. Тази на Наоми и семейството й е само една от безбройно многото.

Вдъхновена от тези мисли, за момент си представям, че не съм в Сентрал парк, а в Борисовата градина, че не в Ню Йорк, а в София двама бащи се разхождат с детето си в парка и не им минава през ума да крият чувствата и отношенията си, да крият това, което са, да крият истинските си цветове...

Този момент на размечтаност обаче не трае особено дълго, тъй като се сещам, че точно в Борисовата градина преди четири години беше убит Михаил. Животът му беше отнет, просто защото бил заподозрян, че е гей, защото не се е сливал с тъмнината на онази нощ, защото неговият цвят е дразнел очите на онези, които се страхуват от разноцветността. Сещам се и че не само, че това престъпление остава ненаказано, а дори и не се счита за престъпление от омраза...

Стомахът ми е свит, отказвам се да ям вече изстиналата си супа и си тръгвам. По път пак виждам Наоми и бащите й, към които се е присъединила и хетеросексуална двойка с две момченца. Колкото и естествено да изглежда всичко това сега, все пак до не толкова отдавна и тук е било немислимо. Питам се колко ли време ще ни отнеме да извървим този път в България.

Едва ли някога София ще заприлича на Ню Йорк или пък Борисовата градина на Сентрал парк, но това не е и нужно. Нужно е обаче да я има цветнотата навсякъде, да ги има всичките цветове, защото природата ги е създала такива, каквито са. А всичко, което е създала природата, е красиво и необходимо. Не е нормално да се крие, нормално е да се цени.

Класирах на второ място за конкурса "Моите цветове": Мартин Кръстев

„Поддържай връзка – нямам търпение да видя какъв ще е следващият цвят на косата ти!“ Това е не-рядкото послание в годишника ми от завършването на средното ми образование.

През последните десетина години фазите на живота ми могат да бъдат отчетени и с цветове. От зелено и жълто, през червено, русо и лилаво до сребристо, розово и синьо – косата ми е била във всеки въобразим цвят по няколко пъти и вероятно звучи като дневник на палячо. Това често провокира не особено положителни коментари. „На интересен ли се правиш?“, „Защо си съсипваш косата?“ и „Как да те взема на сериозно?“ са само част от реакциите на приятели, непознати и дори потенциални работодатели. За едни моите цветове ме правят незрял и инфантилен, за други – не достатъчно представителен, а за трети – отчаян за внимание.

За някои хора моите цветове не определят това какво съм аз всъщност и не се притесняват да захвърлят предразсъдъците и да ме изслушат. Ако работодател окровено има личен проблем с цвета на косата ми, не е някого, за когото бих искал да работя така или иначе.

Макар и да не съм го целял, оказва се, че моите цветове са добър начин за отсяване на хора, които не се поддават лесно на предразсъдъци. С аквамаринена коса се ръкувах с милиардера Шелби Дейвис при лична среща за неговата фондация за подпомагане на образованието. С червена коса преподавах театрално изкуство на деца от бежанския лагер Аскар в Палестина. Бях с естествено черна коса на снимка в национален ежедневник, по повод първия в България прайд и изгубих няколко „приятели“ впоследствие.

„А защо?“ - естествено питат някои. Лятото е слънчево и топло и повечето хора изкарват тениските и полите с ярките цветове; аз си сменям прическата. Чисто и просто разнообразие. Моите цветове вече се превръщат в нещо, с което хората ме свързват. Както и годишникът ми ще ви покаже, някои откровено следят развитието по същия начин, по който човек би следял стила ня обличане на техен приятел, за когото смятат, че има много добър стил и вкус. Но и не гарантирам, че няма да реша да съм само с естествен цвят на косата... или поне докато не реша, че аз искам нещо друго от себе си.

Моите цветове са още една кауза, за която се борим всички в прайда. Да, каузата е обща. Както не искаме да ни определят автоматично по това колко са ни дамски маниерите или „мачо“ мускулите; както бихме искали да ни позволят откровено и без коментари да изглеждаме, както ние искаме, без страх и предразсъдъци; така и косата ми с моите цветове ежедневно води битката просто да е себе си.

Моята коса, преминала през всички багри и нюанси на дъгата – моите цветове, апелират всеки ден: „Бъди себе си, позволи и на другите да бъдат себе си и не ги мери по друго, освен тях самите!“


От мен и моята частично синя (в момента) коса,

Обичайте се и си изкарайте един страхотен прайд!

- Мартин Кръстев

Класирах на второ място за конкурса "Моите цветове": Дарина Иванова

Правя си гривни от мъниста с цветовете на дъгата за прайда, експериментирам с подредбата на мънистата и с присъщия си ужасен перфекционизъм се притеснявам, че това лилаво май не върви добре с това синьо, а може би червеното трябваше да е по-ярко, и ох, сините мъниста са с по-различна форма от останалите и се набиват на очи… После един приятел от чужбина преодолява за малко отвращението си към Фейсбук, за да ми напише под снимката с експериментите и текста с притесненията, че отново усложнявам ненужно нещата, и това ме отрезвява.

Довършвам последния експеримент и все пак одобрявам за себе си два от трите варианта. Третата гривна е по идея на един мой приятел, който не може да дойде на прайда, защото още не е навършил осемнайсет години, а толкова му се иска… Ако я хареса на снимката, ще му я подаря заедно със знаменцето от прайда, което съм му обещала. Нарочно съм я оставила недовършена – трябва да го помоля да си премери китката, за да знам колко широка да я направя за него. Нека да му напомня, че един ден ще е независим от родителите си и ще може да ходи където си поиска – включително и на „гейско” мероприятие, та ако ще целият свят да научи, че той е гей. А дотогава аз ще съм там и заради него, и заради всички момчета и момичета като него, които ще ни видят на снимки и видеозаписи - дано това да им даде кураж и надежда, че един ден ще могат открито да бъдат себе си.

Решавам да си сложа и двете гривни на прайда, вместо сега пък да се измъчвам с въпроса коя от тях да избера. И тогава изненадващо сама за себе си се настройвам празнично – да не повярва човек колко могат да помогнат някакви си гривни от пластмасови мъниста на ластичен конец. Дали тази година ще успея най-после да престана да се чувствам толкова уязвима, когато дойде моментът да изляза на показ пред очите на всички? Дали е възможно и за мене този ден да бъде празник, а не изпитание?

Когато съвестта ми казва, че трябва да съм там, нищо не може да ме спре. Излизам от интровертната си невидимост и открито показвам лицето си пред всички – ето ме, нека да ме снимат журналистите, ако искат. Донякъде се забавлявам с мисълта, че днес всичко е преобърнато наопаки и страничните наблюдатели не знаят за моята хетеросексуалност. Благодарна съм за възможността да се изсмея в лицето на патриархалната система. И все пак… за мене досега това беше просто ден на протест и отчаяна дързост и не разбирах как хомосексуалните ми приятели успяваха да се настроят празнично. А тази година видях на разни снимки как други хора си правят аксесоари в цветовете на дъгата според въображението и сръчността си и взех, че се вдъхнових и аз да си направя нещо – и чудото стана.

Излизам из родния си град с една от новите гривни на ръката. Никой не обръща специално внимание на цветовете, а и не знам дали изобщо някой от случайните минувачи е наясно със символиката. Отивам на кафе с най-свободомислещата си местна приятелка – хетеросексуална като мене. Тя забелязва, че имам нова гривна, но не се досеща за какво става дума. Напомням й за какво мероприятие се подготвям, а тя ми казва през смях, че само си е помислила „Какви свежи летни цветове!” Обяснявам й накратко, че цветовете на дъгата символизират многообразието – няма нужда от много обяснения, тя е наясно с нещата.

Моят непълнолетен приятел наистина иска третата гривна. Добавям още малко мъниста, за да я направя по мярка за него. Пиша му, че го обичам такъв, какъвто е.

Обсъждам с приятели, познати и непознати във Фейсбук нашите произведения в цветовете на дъгата. Настройваме се празнично.

Автор: Дарина Иванова

Класирах на трето място за конкурса "Моите цветове": Радослав Трифонов

Понякога си мисля, че онова, което отличава различните места, са цветовете. Тяхната неповторима палитра. Тяхната яркост.

Когато отиваш на юг, ти се струва, че аналоговото предаване е заменено с дигитално. Цветовете стават ярки и наситени. Като в рисунка с водни бои на 10-годишна ученичка.

Най-ярките цветове на света видях в Индонезия. На остров Сулавеси - онзи банан, провесен под Филипините почти на самия Екватор. Място толкова далеч от Бог, колкото площад "Сан Пиетро" е близо до Него. Или може би е тъкмо обратното?

Мургавите минахаса изповядват протестантството, а момичетата, само там и на Бали, не крият под цветни забрадки разкошните си коси.

Сутрин се събуждах сред цветове. Щом изляза от бунгалото, ме посрещаха безбройните цветя в двора на планинския хотел "Гардения". Собственост на най-приказливия лекар, когото познавам. Когато вечер понякога спираше токът, той продължаваше да говори тъй увлекателно на напевния си английски, че никой не забелязваше.

Едва ли и самият лекар знаеше всичките имена на цветята си. За това трябва да си Александър фон Хумболт.

А отвъд цветята - като в нескопосан театрален декор, димеше съвсем истински вулкан. Първите дни очевидната му невероятност и безвкусица почти ме дразнеше. Един ден не издържах, замених сандалите с останалите на дъното на сака туристически обувки и го изкачих. Странно беше да вдъхна отровните серни изпарения, без никъде табелите,които бях навикнал да виждам на други места по света, да ме предупредят за ОГРОМНАТА опасност. Трови се, ако искаш. Или умри, ухапан от змия. Тези неща се случват постоянно, но цивилизацията ни създава глупавата увереност, че Бог ще ни запази, само защото сме се родили през 20 век.

На връщане заваля проливен дъжд. От ония, за които в учебника по география пишеше, че всеки ден валят на Екватора. Качи ме един раздрънкан пикап, който криволичеше по коларския път. В каросерията. Дъждът продължаваше да се лее на главата ми. "Това е страхотно!", си помислих.

Но най-ярките цветове бяха под водата. Червените, оранжеви и жълти корали, прозрачно-зеленикавите камбани на огромните медузи, безбройните жълто-черни ивичести рибки, като в аквариум на нощен клуб, мяркащите се в далечината сивкави грамади на рибите чук. Губещият се в мрака бездънен разлом между атола и океанската плоча, който не спираше да бълва морски обитатели. Продължавах да размахвам плавниците, макар да усещах, че екваториалното слънце отдавна е изгорило гърба ми и тази вечер няма да се спи...

Кой знае защо, такива неща си спомнях под дъжда в Рим, на втория етаж на Колосеума, обгръщайки с поглед развалините на Форума и Палатинския хълм. Зад гърба ми бе бившето най-шумно място на древния свят. 60 000 души са крещели тук, жадни за кръв, тъй далеч от природата, и тъй страшно близо до нея...

Под сивото римско небе дъждът продължаваше да се изсипва върху жълтеникавия варовик на руините. А над тях се издигаха наситено зелените пинии. Едно почти тропическо зелено…

Автор: Радослав Трифонов

закриването на америка

моята америка
няма да порасне

като косата на синди
която не поникна
след химиотерапията
тревата
над симетричния ѝ череп
не е америка

няма да видя
моята америка

като майк
който така и не ми прати своя снимка
накрая се превърна
в автоматичен отговор
болен съм
ще пиша
като оздравея

като бостън

там една стена
носи моето име
няма да я докосна

там е и питър бъргър
който едва ли
отново ще ми предложи цигара
а аз едва ли пак ще му откажа
защото не пуша

поканата отдавна е оттеглена

обявявам
моята америка
за закрита

***

Написах това нещо днес. Както се е случвало и друг път, вдъхнових се да се поупражнявам от поетично четене по определена тема. Този път поводът беше вчерашното издание на София Поетики в двора на Художествената академия, което беше на тема "Америки". От сърце препоръчвам да прочетете какво са написали по темата Албена Тодорова и Стефан Иванов (и произведенията на другите участници, но тях още не съм ги видяла из мрежата).

п.п. UPDATE. Ето и стихотворението на Надежда Московска (благодаря на Бени, която го забеляза преди мен).

общуването е чужд език

общуването
е
чужд език

Лято 2012

толкова искаше да му подари лятото
той не дойде
лятото също


*

п.п. "Лято 2012" е минималистична версия на "Лято 2011".

Истината за протеина

Абстинентният ми организъм, който вчера лиших от зелен чай поради недоспиване, понеже писах доклад до призори, се готви да поеме обичайната сутрешна доза от половин литър. Не мога да ви опиша какво удоволствие предчувства всяка клетчица.

В период на теинов глад човек може да прозре, че протеинът, това е про-теин, сиреч набавя в организма теин. Защо ми е протеин, като има на света зелен чай с бергамот...

...Глътнах. След още 5-6 малки японски чашчици ще се почувствам човек.

Шопингът преди всичко

Отдавна не бях писала в рубриката "недисциплиниран дискурс", макар да съм планирала два-три поста, но днес не мога да се въздържа. Ако не искате да четете нищо освен "правилната" гледна точка, следващите редове не са за вас.

Две момчета минали през столичен мол на мотоциклети. Разминало се "без жертви и материални щети", както се казва. Клиентите и работещите в мола се отървали с уплаха. Залавянето на нарушителите се превърна в новина от ранга на показните полицейски акции, само дето име си няма.

Не бих поощрила подобно поведение. Ако зависеше от мен, младежите щяха да бъдат наказани с глоба и/или (още по-добре) с общественополезен труд. И все пак... нещо в тази история ми е симпатично. Може би защото постъпката не е заради някаква полза, нито от омраза, а заради провокацията. Напомня ми собственото ми намерение да вляза в мол, облечена в чувал за боклуци и с мрежичка от картофи на главата, да влизам в магазините, без да купувам нищо, и да чета стихове на глас.

Е, ако бях наясно с мотивацията на младежите, може би нямаше да мисля така. Много по-вероятно е постъпката им да е била форма на фукня, отколкото бунт срещу консуматорството.

Но неизбежно си правя сравнения. "Атака" отново ще проведе пред джамията протест, и то напълно законно - само година след като предишният се превърна в нападение над молещите се, имаше и разбити глави. И макар това да е подсъдно по Наказателния кодекс, не само че няма присъди, а напротив, същото се разрешава отново.

Оказва се, че да убиеш някого, защото ти прилича на гей или да пребиеш хора в трамвай, защото не харесваш политическите им убеждения, си е в реда на нещата, щом извършителите не само са на свобода, а дори не са и осъдени.

Тези, които "прочистват" България от хората, които не им харесват, имат карт бланш да продължават да го правят. Известните и богатите (и техните роднини) също имат достатъчно основания да вярват, че каквото и да сторят, ще им се размине.

Важното обаче е в моловете да е спокойно. Шопингът преди всичко.

Всъщност, който има мотор е възможно да има и пари. Та на момчетата може и да им се размине...

**it happens...

Тези дни съм доста преуморена и не ми остават сили за блога. Тази вечер се напънах и написах доста дълъг пост, може би едно 4-5 страници, за филма "Perfect Sense". Цяла вечер го писах, използвайки онлайн интерфейса на Blogger за целта. Накрая какво кликнах, не знам, страницата се презареди и загубих почти цялата публикация. Не успях да я възстановя.

Брей, ама наистина се разстроих. Не само защото загубих текст, който намирах за що-годе свестен, а защото ми се иска да намирам повече сили за блога, а ги нямам. Отивам да се къпя и да спя.

И не, нямам нужда от съвет как да запазвам информацията... някоя мила дума обаче ще ми дойде добре. А от мен имате чесън против блогови уроки и вентилаторче-дъгичка.

Е, утре ще е нов ден...

Безнаказано

От "ХОра срещу РАсизма" припомнят, че днес се навършват 2 години от побоя в трамвай 20. Ако сте забравили - във въпросния трамвай група неонацисти пребиха младежи, отиващи на митинг за правата на чужденците. После получих анонимен коментар: "e, показаха ви, че не сме ксенофоби - хайде първо да решим проблемите на българите в България, а после на "гостите"... малко са ви били днес!"

Бях разпитана в качеството си на организатор на митинга чак половин година след инцидента. Не че разполагах с информация, с която да помогна.

Две години по-късно по случая няма осъдени. И ако все още има задържани, те не следва ли да бъдат освободени? Преди няколко седмици същото се случи по отношение на убийството на Мишо в Борисовата градина.

Два отделни случая ли са това, или част от един и същи проблем?

За мен проявите на неонацистко насилие не са толкова страшни, колкото тяхната безнаказаност.

38 (Домашно по английски език)

PRICELESS PAINTING

LOST IN FIRE TRAGEDY

by Svetla Encheva А painting by the great artist Rabo Karabekian was reported to have been lost in a fire nine months ago. Since Karabekian is known to be a radical abstract expressionist, it is believed that the painting – a portrait of his teacher Dan Gregory – was Karabekian's only realistic work. Karabekian seemed to be unwilling to let the wide public (and especially Dan Gregory) get aware of this painting, so he appeared to have decided to put it on fire. Unfortunately, the artist didn't notice that the flames devoured not only the portrait but several boxes of Sateen Dura-Luxe which is considered to be the most toxic paint in the galaxy. Perhaps the story of this painting would never have got known if during the fire Karabekian's

Winter Blood in the Spring – one of Rabo Karabekian's greatest works neighbours, a young family that just had come back from their honeymoon, hadn’t been making love – last Wednesday the wife gave a birth to a sweet girl with six breasts. This article is suspected to have been written by Kurt Vonnegut, but in fact it wasn't.

Отдавна бях обещала в Google+ да блогна едно от домашните си по английски. И ето, дойде моментът.

Точно преди една година трябваше да прекарам вечерта на рождения си ден, пишейки домашно по английски език. Реших да използвам случая, за да се повеселя. Още повече, че най обичах да за домашно да пиша текст, за разлика от останалите курсисти. Задачата беше да упражним любимите ми пасивните конструкции, като съчиним вестникарска статия по едно от няколко от предварително зададени заглавия. Харесах си заглавието за картината и пожара, като ми хрумна да се заиграя с Кърт Вонегът - "Синята брада" с щипка "Фарс или никога вече самота".

Оригиналното домашно беше в четири колони, за да прилича още повече на вестникарска статия, но тук нямаше да изглежда добре, така че се ограничих до две колони.

Може да ви изглежда извратено, но трябва да призная, че се забавлявах от сърце, докато си пишех домашното, и така прекарах един наистина приятен рожден ден.

Конкурс за есе "Моите цветове"

Да си призная, трудно ми е да оценявам художествени произведения. Предпочитам изкуството да бъде преживявано, не оценявано. От друга страна, давам си сметка, че конкурсите са форма на признание, а понякога и начин да бъдат забелязани талантливи автори.

Доста се колебах, когато мой приятел, който е сред организаторите на тазгодишния "София Прайд", ми предложи да стана член на журито на конкурса "Моите цветове", който е част от културната програма, свързана с парада тази година. След като получих малко повече информация, реших да приема, защото темата за есе ми хареса и защото мисля, че е добре да има инициативи, които "отварят" контекста на събитието.

Дори не попитах кои са другите участници в журито. Впоследствие разбрах, че са Ива Рудникова и Станимир Панайотов.

Получих разрешение да публикувам тук, в Неуютен блог, есето, което ми хареса най-много (ако има такова), независимо дали е наградено, или не.

Поне засега няма общи критерии за оценка на есетата, но искам да споделя какви са личните ми:

• Да докосва. Основна мисия на изкуството е докосва, според мен.
• Да е оригинално, да бяга от клишетата. Да ме изненада с гледната си точка.
• Да избягва генерализации, като например "всеки човек..." или "всички хора...", или пък "няма човек, който...", "никой на света не иска еди-какво си" и т.н.
• Словото е достатъчно силно само по себе си. Курсиви, подчертавания, писане на думи с главни букви намирам по-скоро за излишни в едно есе.
• Да е добре структурирано. Не мога да дам универсална рецепта за структура, тя зависи от избраните стил, подход и пр. Приемам и всякакви структурни провокации, стига да са съзнателно търсен ефект. 
• Ако в есето се доказва някаква теза, очаквам тя да бъде максимално добре аргументирана. Но не държа в есето непременно да се доказва теза.
• За мен изобщо не е задължително есето да е свързано с ЛГБТ проблематиката. Както виждам, и организаторите казват: "Няма ограничения и по отношение на стила и посоката на разсъждение."
• Предпочитам препоръчителната дължина от 600 думи да се спазва (е, не точно до думата), но бих направила изключение за много по-кратко или много по-дълго есе, ако много ми хареса.
• Разбира се, да е грамотно. Допускам и "издевателства" над официалните норми (например липса на главни букви и/или на препинателни знаци и пр.), ако си личи, че са съзнателно търсен ефект. 

Ще се радвам да се включите. Може и анонимно, и не - както предпочитате. Есетата се изпращат на адрес info@sofiapride.info. Крайният срок е 22 юни.

Самата аз се изкушавам да напиша нещо - разбира се, извън конкурсната програма и след края на конкурса. А дали дотогава още ще ми се пише по темата - не знам :-).

Пожелавам на осмелилите се много вдъхновение и приятно писане!