За пети път на прайд, или как различността приема себе си

На 30 юни от 16 часа ще бъда пред Паметника на Съветската армия и за пета поредна година ще стана част от гей парада. Трудно ми е да си представя вариант, в който да не отида на прайд.

Въпреки че не е съвсем да не ме е страх. Обмислям кои са обувките ми, с които мога да бягам най-бързо, надявам се, че след края на прайда с Крис ще успеем да се приберем по оживени улици и по възможност - с по-голяма компания. Притеснявам се и за организирания контрапротест, дано не се стигне до инциденти. Но ако не се стигне, това със сигурност няма да е заслуга на Столична община, която за пореден път разреши хомобофско шествие в деня на парада. Дано полицията е достатъчно и действа адекватно, както е действала на всеки прайд досега. Ако ще идвате, моля ви да се запознаете с изискванията за безопасност на прайда, освен тях - да сте с удобни обувки.

Всяка година постовете ми за прайда имат различен фокус. Досега това беше по-скоро случайно, но ми хареса как се получава, така че оттук нататък смятам да е нарочно. Миналата година писах за "невидимите хора". Този пост ми се ще да е посветен на приемането на различността - най-вече от страна на самите "различни".

В последно време е на мода един уж недискриминационен псевдологически аргумент срещу провеждането на гей паради (с елементарните хомофобски лозунги не виждам смисъл да се занимавам). Ето една негова примерна формулировка:

"Аз нямам нищо против хората с различна сексуална ориентация. Но стремежът на нехетеросексуалните да получат равни права означава да се приеме тяхната нехетеросексуалност за норма, за стандарт. А ако това стане, хетеросексуалността вече няма да бъде норма, няма да е "нормална". Нека различните са различни, но да не налагат различността си върху тези, които не са".

Тезата е аргументирана и от уважавания от мен анонимен коментатор Зелен Бетон в Webcafe. Той дава интересен пример с хората, които пишат с лявата ръка - няма проблем да пишеш с лявата ръка, но стандартът е да пишеш с дясната и повечето вещи, в които това има значение, са предназначени за използване с дясна ръка. Та така и със сексуалната ориентация. Смятам да продължа с този пример, за да покажа вътрешните противоречия в тезата:

Първо, макар уредите, инструментите и пр., предназначени за лява ръка, да са относително дефицитни и като по-скъпи, не съм чула за протести срещу съществуването им. А това е така, защото, второ, левичарите не са обект на омраза. Което не означава, че никога не са били обект на дискриминация. Спомням си, че когато бях малка, леворъките деца все още (макар и вече може би не повсеместно) бяха насилвани да се научат да пишат с дясната ръка. Защото другото не се смяташе за "нормално". Ето защо думата "левак" има негативни конотации на "смотан" или "некадърен" човек, та днес използваме други думи като "леворък" и "левичар". Съвременният ни свят не е станал по-"ненормален" от това, че не всички пишат с дясната ръка. Нито пък писането с лявата ръка е станало норма. Просто на много деца са им спестени стресът, безсмислените усилия и комплексите за непълноценност.

Ситуацията с хората с различна сексуална ориентация или полова идентичност е аналогична. Борбата за равни права по никакъв начин не е претенция на различната сексуалност да се превърне в "норма" или в "стандарт", а единствено да бъде призната като легитимна. Ако хората с различна сексуалност имат право да се женят (или поне да легализират партньорствата си), да осиновявят деца и най-малкото - да не се крият от страх да не бъдат отхвърлени, това по никакъв начин не застрашава хетеросексуалните, още по-малко им се налага като норма.

В огромната част от случаите човек не си избира сексуалната ориентация (или полова идентичност); тя някак му се случва. Понякога се и променя, но това като цяло пак не зависи от волята на човека. Затова и хората с различна сексуалност не са заплаха за хетеросексуалните - ако някой е хетеросексуален, трудно ще стане нещо друго. Склонна съм да мисля, че в немалка част от случаите схващането, че приемането на различната сексуалност (под думата "сексуалност" подвеждам и ориентация, и идентичност) ще я наложи над другите, е проява на дълбоко стаен страх от собствената сексуалност - "да не би пък да се окаже, че и аз съм различен". Ако човек няма подобни подтици, не разбирам с какво би го заплашило признаването на различните.

Има обаче и друга, не по маловажна, причина различната сексуалност да не може да се наложи като "стандарт". И тя е, че всъщност не става въпрос за една различна сексуалност, а за множество. Като повечето непознати неща, различната сексуалност изглежда на хората, които нямат досег с нея, като нещо монолитно и плашещо, а тя ни най-малко не е монолитна. Кое, тогава, да сложим за "стандарт"?

И тук вече стигам до по-сериозния, според мен, проблем. Различните сексуалности са не просто различни, а и често пъти не се понасят особено. Имам предвид, разбира се, много от хората със съответните сексуалности, не самите сексуалности. Мъжествено изглеждащи хомосексуални не искат по никакъв начин да бъдат идентифицирани с по-"женствено" изглеждащите такива. Последните пък смятат, че първите използват мъжествеността си като прикритие - един вид, "не им личи". Транссексуалните не са приети от много от хомосексуалните. Особено ако изглеждат по-екстравагантно. Бисексуалните също - в общия случай биват заклеймени като лицемери и предатели. Или като такива, които просто си правят експерименти, разбивайки живота на хомосексуалните. (Един хомосексуален приятел нямам, дето да е взел насериозно признанието ми, че съм бисексуална. Или поне да е поискал да поговори с мен за това. А не е да нямам хомосексуални приятели. Само един-двама реагираха адекватно, но те също се идентифицират като бисексуални, така че не влизат в сметката.)

Горе-долу по същия начин, по който хетеросексуалните се оттласкват от хомосексуалните и ги считат за своя противоположност, различните сексуалности постъпват аналогично и често пъти се приемат една-друга полярно. Това помага на идентификацията, която върви и с намирането на съответната общност, която подкрепя дадения индивид и съответната му ориентация или идентичност и го дарява с идеология, която да му нормализира светогледа.

А всъщност става въпрос не за полюси, а за континуум, за плавни нюанси, както и, впрочем, за също толкова плавни нюанси във възприятията. На някои им личи различната сексуалност, на други - не, но кога точно започва да личи? И кой го забелязва? Например аз съм усещала различната сексуалност у някои познати, за които повечето хора хич и не подозират. Понякога дори без да съм ги виждала на живо. Къде е рязката граница, когато вече не си хетеросексуален (или гей), а си бисексуален? Кога точно преставаш да изглеждаш мъжествен и заприличваш на женствен? И на кого приличаш на мъжествен или женствен? Аз примерно никого от гей приятелите си не възприемам като женствен, дори те самите да приемат себе си за женствени. Има ли рязка граница между по-женствените лесбийки и тези, които са по-момчешки тип? А между "момчешките" и тези които се осъзнават като мъж? Ако твърде много мислим за неустановеността на границите обаче, идентичността става проблематична, оттам и полярните нагласи.

Тези нагласи се пренасят и върху отношението към гей парада. Много нехетеросексуални хора не отиват на прайд не толкова от страх да не бъдат разпознати, колкото защото не искат да бъдат идентифицирани с други типажи. Особено ако "другите" са "ония с перата" на платформата, които, в общия случай, са двама на кръст. Да си призная, и на мен не ми харесва да има платформа на прайда. Повече би ми харесало, ако той се провеждаше като мирен протест за равни права, без пера и екстравагантни шарении.

И все пак, давам си сметка, че има хора, които изпитват потребност да се изразяват и по този начин. Един приятел беше казал, че не би приел прайда като шоу и провокация, а единствено и само като политически акт. За мен няма лошо да има и провокация, и шоу, защото те също са форма на разширяване на хоризонта. Понякога различността е екстравагантна. Има го и това. Щом искам различните да бъдат приети, честно е да започна от собствените си нагласи. Освен това, какво право имам да се обявявам срещу желанието на немалка част от участниците в гей парада той по нещо да прилича на прайдовете на Запад? Да е празник, купон, карнавал на различията, а не само протестен митинг?

София Прайд е двойствено събитие, защото и отношението към хората с различна сексуалност в България е някак междинно. Няма пълно заклеймяване, нито преследване от закона, но няма и законово гарантирани права, нито особена разпознаваемост на хомофобията. Има основания за протест, но и за празник. И границата между двете е също толкова размита, колкото тази между различните сексуалности. Видът на прайда е, както би казал един мой преподавател, исторически нормален.

Оптимистиичната перспектива е година след година София Прайд да става все повече шоу и все по-малко протест. Ако тази перспектива се случи, може би пак бих ходила на прайд. Най-малкото - за да не забравям откъде започна всичко.

Та затова и тази година отивам на прайд. Защото не мога да очаквам, че българското общество ще приеме различността, ако не започна процеса по приемане от себе си.