"Африканският приятел" отвъд Камю

Беше още август, когато Виктор Лилов ми подари "Африканският приятел" на Йоханес Гелих с предложение да публикувам рецензия на книгата в блога, защото в нея ставало дума "за нашите неща". Оттогава все отлагам. Основно по две причини. Първо, смятам, че книгата заслужава сериозен анализ. Четох я няколко пъти и всеки път откривах нови пластове. Второ, смятам, че в контекста на групово-приятелския литературен живот у нас има нужда и от критични рецензии, без това да означава негативно лично отношение. И въпреки това някак вътрешно отлагах момента на своята критика.

Книгата "Африканският приятел" на австрийския автор Йоханес Гелих е публикувана на български език от новото (създадено 2010 г.) издателство Black Flamingo Publishing. Black Flamingo Publishing се държи от Виктор Лилов и Йордан Йорданов, по-известни като Виктор и Данчо от "Месечина мюзик", тоест продуцентите на Ибряма, Карандила, Силвър Бийт Колектив и т.н. Както и в продуцентската си дейност, и в издателската (както и във всекидневния си живот) Виктор и Данчо си поставят за цел да дават глас на представители на всевъзможни маргинализирани и дискриминирани групи. За мен е прекрасно, че в България има издателство с подобна кауза.

Освен на каузата, в Black Flamingo Publishing се държи и на естетиката. Книжното тяло на "Африканският приятел" възхищава и ви кара да го въртите отвсякъде. Художник е Светлин Балездров, а снимките на корицата са дело на самия Виктор Лилов - поздравления и за двамата!

Първото, което прави впечатление в "Африканският приятел", е паралелът - както съдържателен, така и стилов - с "Чужденецът" на Камю. Повествованието се води от името на главния герой, който се чувства също толкова отчужден от всичко и всички, колкото героя на Камю. Като че нищо от това, което му се случва, не го засяга лично (освен узнаването, че раждането му не е било желано). Както и в "Чужденецът", книгата започва с новината за смърт на родител. Само че не майка, а баща. Имаме и Мари, за която на главния герой му е безразлично дали ще се ожени, или не. И убийство, извършено с безразличие и без чувство на вина. И - за да няма никакво съмнение - домашен любимец на име Камю.

Ако обаче останем на равнището на паралелите, рискуваме да останем с един твърде повърхностен прочит. Йоханес Гелих отива отвъд Камю (а на домашния любимец Камю символично му се налага да бъде евтаназиран). В "Чужденецът" отчуждението е характеристика на отделния човек и остава неразбрано от обществото, което общество го осъжда на смърт. Имаме престъпление и наказание. В "Африканският приятел", напротив, отчуждението се е превърнало в структурна характеристика на социалния свят - еволюирало е до аномия. Светът е поделен на "ние" и "другите". Другите не са нищо повече от обект за ползване и удоволствие, независимо дали става дума за жени, чужденци или канарчета, опечени в пастет по начин, че да останат живи. Чужденецът (самият "африкански приятел" Иосия) е жертва не просто на безразличие и безпричинна жестокост. Иосия се оказва жертва на социално валидни стереотипи (африканец, ерго дилър на наркотици), на закона, според който нелегалният чужденец е никой, на легитимно изглеждащото убеждение, че чуждият е по-малко ценен от нас.

Единственият от героите на книгата, който, макар и непоследователно, се разкъсва от угризения, е готвачът Хуго. За мен не е случайно, че Хуго непрекъснато - било с гозбите си, било с друго - прави препратки към Средновековието. Средновековието, в чиято основа са личните отношения между хората, опосредени от религията, може да се разбира като контрапункт на аномичната съвременност. В такава съвременност убийството не е престъпление, а решаване на проблем и повод за облекчение. В конкретния случай - дори извършване на услуга. Дори авторството му не е от значение. И ако за героя на Камю има смъртна присъда, то в края на "Африканският приятел" убийците най-спокойно отиват на театър.

*

Ако имам забележки, те са по отношение на превода, който на места определено "куца" и това се отразява на впечатлението от цялостния прочит на книгата. Има както някои правописни и граматически грешки (не много, но се срещат), така и твърде странни преводачески решения. Ще приложа няколко примера:

• На стр. 19 се говори за някакво "шоу със слайдове". Героите на повествованието не подхвърлят слайдове, а разглеждат слайдшоу (със снимки).
• На стр. 70 става дума за жена, която е "с дрехата си на домакиня", на стр. 71-72 се уточнява, че тя е с "шарената си връхна дреха на домакиня". Предполагам, че става въпрос за буквален превод от немски, но на български такъв израз не ми звучи. Може би става дума за пеньоар или престилка, не знам.
• На стр. 132: "Вижте тази панорама! Само какъв изгрев! На средната мечешка глава имаше прекъснати от стръмните планински масиви отделни петна сняг." Не можах да разбера откъде се взе тази "мечешка глава". Отново имам хипотезата, че става дума за буквален превод от немски.
• На стр. 137: "напрежението в колата стана изключително напрегнато". Без коментар.

Шокът ми нямаше да е толкова голям, ако преводачът не беше Владко Мурдаров, за когото не би трябвало да има никакво съмнение, че владее блестящо както немски, така и български. Не знам дали е "аутсорснал" (части от) превода или просто е бързал, или пък "лежи на лаврите си", но резултатът ме смущава. Смятам, че основната отговорност е на издателството и, по-специално, в липсата на редактор. В наши дни е често срещано родните издателства да пестят от редактори. Знам, че за едно ново издателство не е лесно да оцелее финансово, но съм на мнение, че "който има брада, трябва да си вземе и гребенче". Според мен изразите в книгата, които са на език, различен от немски, би следвало да се преведат - ако не от основния преводач, то от друг. Въпреки че и на утвърдени издателства се случва да имат книги, в които това не е направено.

Бих си позволила и по-смела препоръка към Black Flamingo Publishing. Ще ми се Виктор и Данчо да удържат каузата, с която е създадено издателството, и да избират за преводачи не личности от "мейнстрийма на мейнстрийма" (какъвто е случаят с Владко Мурдаров), а неутвърдени и способни хора, по възможност - представители на дискриминирани и маргинализирани социални групи. Предполагам, че те биха били и по-мотивирани да дадат най-доброто от себе си, пък и издателите с по-малка вероятност биха рискували да минат без редактор. Същите критерии, според мен, би следвало да важат и при подбора на редактори, художници и пр. Ако ще е кауза, да е кауза. Нали?

*

В обобщение: за мен "Африканският приятел" е дисекция на европейското ни настояще и я препоръчвам на читателите на блога с цялото си сърце.

*"Африканският приятел", Йоханес Гелих. Black Flamingo Publishing, 2011. Превод: Владко Мурдаров.

Кока-Коледа 5

"Кока-Коледа 2010". Снимка: Борислав Борисов

Пета поредна година блогвам на тема "Кока-коледа". Смятам да продължавам в същия дух, докато имам блог. Всяка година кока-коледният пост е бил посветен на Борислав (което също не смятам да променям).

Този път е по-специален, защото Борислав гостува със своя снимка. Изпрати ми я в писмо на 26.12.2010 г., озаглавена "Кока-Коледа 2010". В писмото нямаше нищо друго.

п.п. Публикувам снимката в пълния ѝ размер (достъпен след кликане върху нея), за да може да се види ясно кока-колата. На мен ми трябваше известно време, докато я забележа.

Концерт на нежни великани по Коледа

Крис откри в Youtube цял-целеничък едночасов концерт на Gentle Giant от 1978 година, изнесен в Лондон (The BBC Sight & Sound concert; Golders Green Hippodrome). На мен ми дойде като глътка свеж въздух в тези дни на пренасищане на сетивата, стомасите, съзнанието, времето и пространството, та рекох да го споделя.

Приятно слушане (и дишане)!

Подравняването има (поне) две страни

Изтече срокът на анкетата за подравняването на публикациите в Неуютен блог. Който се включил - включил. Благодаря на 46-те читатели, които участваха и на всички, които коментираха по темата. Умишлено не исках да давам широка гласност на въпроса си. Щеше ми се да разбера мнението най-вече на редовните читатели, които нямат нужда от излишно подканване, за да посетят блога ми. И най-вече - на тези от тях, за които въпросът е важен.

Да си призная, не очаквах такъв резултат. Хипотезата ми беше, че ретроградният ми вкус ще бъде безжалостно разкритикуван. Вместо това, само една пета от участниците в анкетата, или 9 читатели, се обявиха за подравняване отляво. Останалите 80% (37 читатели) бяха категорични - двустранно.

Размишленията ми върху коментарите окончателно затвърдиха решението ми да запазя доброто старо двустранно подравняване.

От една страна, спорът за подравняването може да се разглежда на "чисто" типографско-естетическа-професионална плоскост. Двустранното подравняване създава разстояния между думите, които дразнят някои хора (сред тях - и специалисти в областта), дори и при широки редове като моите. Компромис е сричкопренасянето, но не виждам достатъчно основание да го въвеждам в блога. Текстовете, подравнени само отляво, напротив, се възприемат като "по-леки" и по-подходящи за четене онлайн.

Другата страна на "естетическия" спор настоява, че двустранно подравненият текст е симетричен, а разстоянието между думите може да се минимизира с по-широки редове. Лявото подравняване се възприема като нащърбено. Всички разстояния, които се разпределят равномерно и почти незабележимо при двустранното подравняване, при едностранното се струпват от неподравнената страна.

От друга страна, зад всяка от тези позиции стоят по-дълбоки ценностни основания. Адептите на едностранното подравняване са настроили естетическите си сетива спрямо съвременния дигитален текст. Предполагам, че в глобален план те са и мнозинството. Мнозинството на моите верни читатели обаче предпочита естетиката на печатното слово. Обикновено текстът в книгите е двустранно подравнен.

От трета страна (или частен случай на втората), блоговете си имат стил, който изразява персоналността на автора. Не само съдържанието, а и визията на един блог (в степента, в което е технически възможно за автора му да постигне това) изграждат определена онлайн идентичност. Грижила съм се доста дълго за "физиономията" на моя блог. Бих могла да се опитам да бъда по-"модерна". Да пиша кратки текстове, подравнени отляво, без засукани изречения и думички като "реификация". Така вероятно ще спечеля повече читатели, но пък ще загубя някои от най-скъпите. За мен е по-важно не да имам много читатели, а кой ме чете.

Затова ще запазя двустранното подравняване, засега. От коментарите ви и резултатите от анкетата разбрах, че то е важна част от дигиталната ми идентичност. Стилът е въпрос не само на естетика, а носи послание и дух.

За още по-големи европейски успехи

Точно четири години по-късно правя достояние обобщението на Борислав Борисов за 2007 г., публикувано в първия му блог под заглавие "За още по-големи европейски успехи". Повод да си припомним каква беше България в безметежните предкризисни времена и в първата година на членството си в Европейския съюз, когато блоговете още бяха модерни.

Приятно четене!

Настана празнично време и се налага да бъдат свалени очилата на неблагодарното черногледство. Задължително трябва да се признае, че и през 2007 година българската култура реализира небивали постижения:

• Ъндърграундът започна смело да пазарува биохрана и маркова техника в хипермаркетите;
• Истаблишмънтът постигна значителен напредък в консумирането на безплатните сексуални услуги на ъндърграунда;
• Инженери спуснаха тезиси за обществото на спектакъла;
• Самоуки програмисти изнесоха проповеди по урбанистика;
• Филолози обясниха новите медии на европеисти;
• Кабинетните наркомани от официозната култура вкараха в бизнеса клозетните наркомани от толерантните клубове;
• Лайфстайлът нахрани бездарните;
• Талантливите започнаха понякога да казват истината;
• Треньорите бетонираха статута си на интелектуалци;
• Издатели казаха кои да станат кметове;
• Господарите на киберкултурата прекръстиха Лъчезар Бояджиев на Светлозар.
• България я вкараха в Европа;
• Европа се изнесе от страната ни завинаги;
• Всеки стана горд собственик на каквото можа – един на телефон, друг на нечие тяло, трети на личния си болен мозък – и се похвали в блога си.

Налице са всички благоприятни предпоставки догодина постиженията да се умножат. Затова въпреки празниците е време да се запретват ръкавите, полите и фланелките.

Борислав Борисов

Пунктуация

Наскоро в Google+ се завърза дискусия за и против използването на пунктуация в поезията. Не слагам връзка към нея, защото един от основните участници предпочете да изтрие коментарите си.

Ала за компенсация, че толкова често споделям из социалните мрежи стихотворения без пунктуация, този път реших да представя на вниманието ви два пресни примера за поезия, в които пунктуация има. Е, някой би казал, че няма нещо друго... но това са подробности, нали?

Приятно четене:

Иван Димитров: Преди сътворението (поема)

Момчил Миланов: Връзка

Обикновено нещастие

В "Изследвания върху хистерията" Зигмунд Фройд признава, че най-многото, което може да се постигне посредством практикувания от него терапевтичен метод (който тогава още не е наричал "психоанализа"), е да се превърне истеричното страдание в обикновено нещастие.

Думите на Фройд звучат обезсърчително в свят, в който се цени да сме щастливи, здрави, успешни, красиви. Свят, в който можеш да намериш 5,10 или n на брой ясни и кратки правила как да се справяш в любовта, професията, общуването и каквото си помислиш. Свят, в който позволеното нещастие си има срок и се подчинява на неформално регламентирани правила - за мъртвец се страда 40 дни, ако съпругът/съпругата почине, не е неприлично да имаш нова връзка, ако е минала една година и т.н.

Ала никой не ни казва, че това, което се случва през голяма част от живота на повечето хора, е нещастие в най-разнообразни форми. Че невинаги ще сме победители. Невинаги ще знаем кое е правилно. Невинаги ще сме от страната на "добрите". Че никога няма да сме готови за момента, в който близките ни ще започнат да умират един след друг. Че най-щастливата връзка в общия случай приключва с това, че единият умира, а другият угасва в самота.

А колко от връзките се разпадат? А в колко от връзките, които не се разпадат, е нямало сериозни проблеми и кризи на един или друг етап? А какво да кажем за онези, които не са "успешни" или не се чувстват на мястото си в професията? И за всички, които не знаят как е правилно да постъпиш - дали да избереш отговорността или любовта, дали да жертваш спокойствието или надеждата, сигурността или свободата, принципите или оцеляването, да нараниш или да бъдеш наранен (или, още по-трудно - кого да нараниш), "малка роличка във войната срещу главната роля в кафез"?

Липсва ми култура на нещастието. Липсва ми и култура на споделянето му. Нямам предвид типично нашенското оплакване "ние сме най-зле", защото, ако "ние сме най-зле", това отрича легитимността на нещастието на другия. В полето на човешките отношения тази нагласа води до "моето нещастие е по-голямо от твоето", "смъртта на моя близък човек е по-трагична от смъртта на твоя, затова ти нямаш право да страдаш", "моята скръб за еди-кой си е по-важна от твоята за същия".

Традиционалистичният тип нещастие е вкаран в роли и ритуали. Анализът на Иван Хаджийски на "виявиците" на гробищата показва как се оплаква социалната роля, не човекът. Починала дъщеря - жалко, тя няма да мине под венчилото. Син - оставил жена с малки дечица, кой ще ги гледа сега? Баща - кой сега акъл ще ни дава? Ако останеш ерген или "стара мома", това е повод за присмех и никой не се вълнува как го преживяваш. Ако жена изневери - натоварват я на каруцата и я замерят с каквото намерят. Ако мъж изневери - според зависи.

От друга страна, модерният модел, в който не е прието да показваш нещастие, а напротив, да си щастлив и успешен, също не е за предпочитане в редица отношения - води до самота, невъзможност за споделяне, усещане, че "само аз не съм наред, а другите са щастливи, верни, обичани, знаят как да постъпят" и т.н.

Именно модерният свят създава култа към щастието. Но създава и ценността на индивида като отделен човек, а не член на общност. Тъкмо за този индивид става нормално личното нещастие. Докато през Средновековието, да кажем, е всеизвестно, че животът е страдание и нещастие.

Работата е там, че средновековният човек знае, че животът е страдание, но в Рая ще бъде щастлив. А за модерния човек животът е най-ценното. Дори в религията. Като типична "модерна религия", протестанството се концентрира повече върху живота, отколкото върху самоценността на отвъдното. Нашият живот става инструмент за "прослава" на Бога, затова е желателно да сме здрави, щастливи и успешни. Ала с Бог или без Бог - ако смятаме нещастието за нормално, няма да възпроизвеждаме модерния свят, скъсвайки се от работа, и няма да изпитваме такава необходимост да бъдем потребители.

Затова разбирам утопичността на културата на нещастието. И все пак се надявам, че тя е възможно да бъде култивирана - не като масов лайфстайл, а като персонален избор. Като възможност да се приемеш заедно с нещастието си, да се споделиш, да докоснеш другиго в неговото нещастие. Да не се срамуваш от собствената или чуждата болка, обърканост, несъвършенство. Да живееш със съзнанието, че хората са крехки и чупливи; и че невинаги "счупеното се лепи".

Все пак, това е единственият живот, който със сигурност знаем, че имаме, и единственият шанс да докоснем други човешки същества и да бъдем докоснати от тях. Никой не е обещавал, че ще е лесно, казва един приятел.

Неуютен, но удобен

Имам въпрос към вас. Замислих се поради пост на Павлина в Google+ относно подравняването на текста в блоговете.

Лично аз в доста отношения съм старомодна и съществото ми се бунтува, когато видя текст, който не е подравнен и от двете страни. Полето на блога ми е доста широко и затова съм се надявала, че подравняването не създава визуални проблеми. Как обаче на вас ви е по-удобно да четете блогове (в частност - моя) - ако текстът е подравнен от двете страни, или само отляво?

Моля ви да се включите в анкетата и да отговорите на въпроса. Всякакви поясняващи коментари са добре дошли - предполагам, че тъкмо те ще бъдат решаващи за крайния ми избор дали да се откажа от любимото "justify", или не.

Анкетата ще е активна в продължение на една седмица.

Предварително благодаря!

От кутията на Пандора: коани versus Коледа

"Може, разбира се. Надеждата умира последна, понеже последна е излязла от кутията на Пандора... :-)" 


Така отговори Борислав на въпроса ми дали до десет години отбраната му аудитория ще може да се порадва на всичките му коани versus Коледа от първия му блог. И понеже надеждата наистина умира последна, реших аз да публикувам коаните, с които разполагам. Според Борислав те трябва да са били 12, но аз успях да възстановя наличието на 11, един от които е бил публикуван като картинка, а тя, за съжаление, вече не може да се намери. Публикувани са между 3 и 23 декември 2007 г. Два от коаните (вж. линковете по-горе) Борислав сподели и във втория си блог.

Постарала съм се, доколкото е възможно, да запазя размера на буквите. Не помня какъв е бил шрифтът на първия блог на Борислав, но във втория си той се придължаше към Times New Roman, затова използвам него.

Надявам се, че някои от вас ще изпитат такова удоволствие от срещата с коаните versus Коледа, каквото и аз. А надеждата, както знаем, умира последна...

I коан versus Коледа

Мъглата подобрява видимостта.

II коан versus Коледа

консумирай сумирай умирай

III коан versus Коледа

(картинка, не е възстановена)

IV коан versus Коледа 

Следващият статус символ: дискурс.

V коан versus Коледа 

Gaudeamus igitur
Juvenes dum sumus.
Дай ми, дай ми сладкото,
ти късмет извади с баткото.

VI коан versus Коледа 

Благополучието е аватар на лишения от благодат.

VII коан versus Коледа 

Съвършенството е коварно.

Може да ви сполети по време на шопинг.

VIII коан versus Коледа 

Между Коледа и Рождество Христово. Похот. Лакомия. Скъперничество. Мързел. Гняв. Завист. Гордост.

IX коан versus Коледа 

Декорум делукс: аномия.

X коан versus Коледа 

Маркови душички на доживотен* лизинг.

---

*Малки месечни вноски в натура.

XI коан versus Коледа 

Хоризонт на очакването за маркетинга,

сausa perduta за етиката.

10 години в третото убежище на красотата

Днес се навършват 10 години от края на бавното изчезване на Георги Рупчев (и от началото на безусловността на обезпокояващото му присъствие). По този повод довечера от 19,30 часа в залата на театъра на СУ "Алма алтер" негови стихове ще четат Александър Шурбанов, Ани Илков, Ясен Василев, Иван Ланджев, Силвия Чолева, Марин Бодаков, Георги Господинов, Яница Радева, Димитър Кенаров, Борис Роканов, Румен Леонидов, Галина Николова и други. А благодарение на Стефан Иванов ще можем да чуем и самия Георги Рупчев. На мен ще ми е за втори път. А първия път - преди двадесет години - няма да забравя никога.

Докато мислех за стихотворение на Рупчев, което да споделя в блога по повод на днешния ден, поемата му "Смъртта на Тибалт" като че сама се избра. Знам, че този път (за разлика от предишния, когато постнах негово стихотворение) не съм оригинална и копирам нещо, което вече го има на много места в Интернет. Ала понякога баналното е банално именно защото е най-точното.

Следва Георги Рупчев из третото убежище на красотата. Не знам дали е удачно да ви пожелая приятно четене, но се надявам да е вдъхновяващо.

Смъртта на Тибалт

Георги Рупчев

Ако едно музикално произведение може да послужи за епиграф към поема, то в случая това е “Смъртта на Тибалт” от балета на Прокофиев “Ромео и Жулиета”.
Трябва да съм бил петнайсетинагодишен – тогава човек преди всичко усеща, а по-късно узнава и разбира, или поне си мисли така, - когато бях пронизан от писъка на пиколото, приковаван от усилващите се и самотни тимпанени удари – предсмъртния гърч на Тибалт – и още несъвзел се, полухипнотизиран, полувцепенен, бях понесен от почти пародийно гръмкия траурен марш. Цялата тази музикална и театрална машинария…
Година или две след това започна да се пише този текст, хаотичен и неустойчив, поемащ нови детайли, отхвърлящ други, изминал пътя от юношеската категоричност до по-зрялото и откровено незнание, съдържащо все пак нещо като насмешливо съгласие, смелост и ведрост. Така, без да излизам от софийската си стая, се озовах на някакво странно място, където Верона не е Верона, Англия не е Англия, а София не е само София, място, където времената се размиват и сливат.
В поемата са вмъкнати много скрити цитати (тези от Шекспир са в превод на Валери Петров). Продължавам да считам обезпокояващото присъствие на Тибалт за съвременно.




Тия петнайсет тимпанени удара
ми приличат на петнайсетте години,
в които не съм те познавал.
Между предпоследния и последния удар
ни представиха, разговаряхме за Прокофиев,
който се подписвал само
със съгласните букви на името си,
да, това е напълно в неговия стил,
а между удара и траурния марш
танцувахме много твърд рок и ти сънува
някакво късо пътуване, което не завърши добре.
Моят баща е бил военен,
после станал строителен инженер, той имаше
голям артилерийски бинокъл, аз
обичах да гледам през него.
Сега мога да броя прозорците, които светят:
един, два, три, четири, пет, шест, седем,
мога да броя прозорците, които угасват:
един, два, три, четири, пет, шест, седем,
колкото да не изкрещя, че съм самотен –
самотата е твърде естествена,
за да бъде понасяна лесно.


Чух, че Тибалт бил умрял.


О, той беше съвсем млад,
но хората са толкова непостоянни.
Умират ден за ден,
умират по площадите,
умират в тихите си стаи тихо,
умират пред бараки на гета или концлагери,
умират в асансьарите, пребити с автомобилни вериги,
умират за всеобща полза,
умират безполезно, казват, че красиво,
умират с мозъци, размазани върху асфалта,
умират изнасилени в телефонни кабини
сред вцепенението на разпилени минзухари,
орлови нокти, нокти на орли, които те замайват,
сред прилепите на нощта – тампони хлороформ,
памуци кръв, хирургически компреси, съсиреци и слуз –
черупките от ореха на Пепеляшка.


Къде расте това дърво и кой
събира и раздава плодовете твърди,
кой ги пази, чии
води са тези, стар кормчийо,
чии са тези багри хипнотични?


Смърт.


Човешко е да се умира.


Да, хората са толкова непостоянни –
отровени умират от отровите, които произвеждат,
премачкани умират от машините, които произвеждат,
простреляни умират от оръжията, които произвеждат,
опиянени от мощта си,
от своето опиянение опиянени,
опиянени от мощта за смърт.


Чух, че Тибалт бил умрял.
Говорят, че не се е мъчил много,
убит на място, както той –
смъртта на копринените копчета –
убивал беше неведнъж.
Поклон пред тъмната му памет,
пред светлата му шпага, пред прекрасната омраза
към Сатаната, към Монтеките и към мира.
Защо смъртта му прави впечатление?


Тибалт не бе виновен.


Той стана изкупителната жертва на фантазията,
опълчилият се срещу поредната лъжа,
хлапак,
взел насериозно влакчето на ужасите
и стигнал гарата на Ужаса.


Ето, нощта, изтъняла, изплезва езика си розов –
куча прозявка е утрото.
Камионетките зареждат магазините и погват
закъснелите видения, които са загубили
по мъничка пантофка,
залепнала о въжената стълба на клепачите.


Не вярвам, че това е нашият реален свят:
просъница.


Говори се, говори се в града,
шушука цялата Верона –
дошъл убит, убил убития, пронизан той
офейкал, князът се намесил, бил му сродник,
чух, чух, Тибалт умрял, за да спаси честта си,
говори се до днес.
Пазете се от имитация, господине.
Цените се вдигат и спадат,
все по-често се случва експертите да бъдат мамени,
четох във вестника, че един от тях се самоубил,
защото го преметнали с фалшив Ван Гог,
какво да се прави?


Чух, че Тибалт бил умрял.


Изтърсвам си джобовете –
не мога да ви кажа кой съм,
не зная откъде съм,
всъщност това няма значение,
живея там, в омразния си дом,
омръзнал на дома бездомен,
отивам, където и вие, само че
аз пътувам на автостоп.
А-а, раницата, дългата коса, герданчетата и следите от инжекции
са спомен от игри на революции.
Дотук, мерси.
Пред мен стои велико минало.


Научих да завися.


Какви са пътищата на страха,
пътеките на нашето свещенодействие?
Какво усилие, какво докосване, какво
проникване, какво ни води като насмолен канап
през лабиринтите на блудкавата вяра, че живеем,
когато преобърнахме живота в преживелица,
а преживелицата в полусън от кръв и плът,
от все по-малко кръв, от раздробена плът
и експлозиви –
достатъчно да го провъзгласим за тайнство.


Тъй често непонятното и маскарадите са истини,
обзети от безумия и освидетелствани,
за да не бъдат произнесени.


Тибалт бил мъртъв.
Бял, бял като платно лежал,
в саван от кървища ръждив сега лежал и гниел.
Не процедил и дума, всичко
със себе си отнесъл. Било доложено, че
често преди бой Тибалт е сторвал кръст със левия си крак
над камъка, където се сражавал. Умрял непитан
и тежкият му златен медальон,
едните казват – с яспис, други – със сардоникс,
а трети пък твърдят, че имало и косми
на чер жребец, четвърти – че целият бил чер, триъгълен,
ала не му помогнал. Тибалт
умрял непитан, с рана като плоча на
гърдите, намушкан в гърчове
от гняв се тръшнал, с пяна на устата, но
последно слово не проронил. Огнен
бил и като огън той изтлявал. Мълчание
след себе си оставил, не забрава.
Гняв гибелен, горещ, а след това изстинал.


Какво ли не говорят за Тибалт – че като малък
бесил слепи котки, ял живи жаби и в следи
от чужди стъпки забивал гвоздеи,
а дойките разнасят, че подслушвал
и с часове пред огледалото се зверил.
Перачките го мяркали как призори
през цветовете на дъгата се промъквал,
към водопадите и скачал да се къпе
от най-високото във най-
дълбокото самичък.
И изчезвал.


Порасъл, щом росенът разцъфнел, бродел нощем,
като девица преоблечен, със свинска зурла,
с немигащи очи разравял гробове,
ограбвал просяци, бичувал ги до кръв,
а после щедро ги дарявал и се просвал ничком,
прерязвал диаманти с кръв от яре,
пил желязо, зайча сянка със стрита вълча лапа,
змийски люспи, черва от млада пуйка,
а сетне гълтал от билето за сила
и насилвал. А старата вражда
на двата рода продължава. Градът,
обзет от страх, до късно се мъчи да заспи,
но не заспива.
Верона ли е туй?


Страхът-свещенодействие, полегнал между теб и мен
като добре обучен пес-пазач,
ще ни спаси от всички истини на истинския свят,
окрадения свят,
дамгосания свят, подложен,
под лупата на нашето невежество,
присвило тънките си устни пред тройно огледало.
И ти заставаш там,
недосънувана.


А аз,
какво да правя аз?


насила да зашивам пъпната си връв с бод зад игла,
да бродя по наклонени поляни,
да майсторя хербарии от народни песни,
да диря мъртви градове,
на всеки оцелял да свалям шапка,
да заучавам Шекспир наизуст,
да го цитирам при добре намерен повод,
да се сплотявам със снимките в семейния албум
и между тях да си почиствам очилата с кожено парцалче?


Навярно Бог е най-самотен,
след всички богове и божества останал сам.
Самотен е и затова – безсмъртен.
Не вярвам, Боже, не, не вярвам.


Тибалт бил вероющ, редовен в църква, в изповед
и пости. Бил най-прочутият фехтовчик, обучен при
изгнаника-французин, който го обикнал
и тайно посветил го във всички френски номера,
игри и хватки, пози,
които малкият харесал, не пипал сам
огромния си морков, изливал семето си в чуждо гърло,
прав, разкрачен, но златисто място не помръдвал,
наподобяващ медна статуя, излъскана току-що.
Една плетачка се похвали, че тъй я бил преплел,
та часове не стъпвала на пода, а после
стъпвала едва.


Подмятат, че Тибалт се мятал във всевъзможни гнусотии
и ги изричал гласно, и проклинал,
едно козарче се закле, че
на зарове играел гол с коняри,
подшушват, че облогът бил
най-хубавата му козичка.
По късни доби сводникът му водел
забулени госпожи от домове най-знатни,
девойчета от родове прочути,
момичета от бедните квартали,
охотно идвали момчета – недорасли,
но узрели за Тибалтовия прът,
намазан с лой от слабините на глиган,
да ги разполови като кайсии,
да ги раздруса като кайсиеви дръвчета, превивал ароматните им вейки,
додето портокалите му сочни думкали
о бледите им задници.


Такива са сплетните по пазара.


Говорят, че Тибалт бил най-самотен, бил властен,
горделив, презирал даже патера, припомнят
отколешните техни прения.
Говорят също – бил умерен, мъдър, силен и мъжествен.
Съмнявам се във Сатаната.


И пак: какво?
Да наблюдавам светлото ти тяло
сред тази светла спалня, приглушена
от виолетовата мида на завесите,
пружината маркира всяко твое помръдване,
да се нахвърля грубо,
за поизхапеш раменете ми,
да бродим, уловени за ръка, готови да упътим
онези, които не знаят къде да отидат,
онези, които не знаят къде да отидат,
онези, които не знаят къде,
онези, които не знаят къде
онези, които не знаят,
онези, които не знаят,
онези, които,
онези, които,
онези…


Онези, които изобщо не са.


Чух, че Тибалт бил умрял.
Навярно Бог е най-самотен.
Съмнявам се във Сатаната.


Какво “какво”?


Да бъда придружен, по-скоро придружител,
да седна на снега, да потреперя
и извинително да кимам със глава,
да ме изпратиш за зелен хайвер,
да ти разкажа де съм го намерил,
да пъхна във врата ти сняг, да се разсмея,
да те притисна със безброй ръце,
да скоча в басейна след теб, да те догоня,
да викам дълго в теб,
да ти цитирам сър Томас Елиът,
да клекнем на моравата,
да свием венче от маргаритки,
да преобръщам своето мълчание
отпред назад, отзад напред,
да пия с него чай,
да го разхождам с велурена каишка
покрай следобедните лилии.


Така съдбата отминава край вратата.
(Отворете ми вратата, на която чукам с плач.)


Това са нашите възможности,
повтарящи една-единствена възможност
в една-единствена реалност,
тимпаните удариха, сега
жените плачат, пеят и скубят косите си,
които пращят като заглъхваща машина за буря.
Те всички са живи, защото никога не са били раждани,
ридаещи жени, които искат справедливост.


Не бе оплакан тъй Меркуцио
и нямаше защо да го оплакват.
Пазител той не бе и нямаше да стане,
при все че беше благородник,
Меркуцио – приемник на поредица убийства,
макар и сам убит, убийствен и убиван.
Консервативен млад човек,
навярно бъдният Тибалт.
Танцуващият вестоносец на нощта,
открит и лек, прехласнат суеверник,
бленуващ грехове, които няма да извърши,
извършил грехове, които никога не е бленувал,
разцъфнал парещо, нечакан дългокос провидец
не тук и не сега,
един от многото невярващи в живота,
незнаещи, че носят смърт.


Ала дали това ги прави по-невинни?


Днес ние сме обмислили добре смъртта,
рекламата й, авторското право са платени,
решенията взети,
животът е недостоверен,
тръбим тържестевно за всяка нова смърт,
която сме успели да постигнем,
и триумфално съобщаваме
Последните Известия
за Края на Света.
Това са нашите възможности
и се опитваме сред тях да поживеем невъзможно,
и се опитваме да спрем
прииждането на смъртта
сред светлия триъгълник от плачещи жени,
събрани и събирани, събиращи отломките възмездие
срещу заплахите
на всяко прекомерно знание, превърнато в невежество,
на всяка прекомерна вяра, превърната в неверие,
на всяка прекомерна сила, превърната в безсилие.


Безпокоим се за смъртта, не за живота.
не се боим от смърт,
боим се от живота,
където ти и аз сме пленници,
недосегаеми във мъничката си самотност
с надеждата да ни заключат в някоя основна клетка.


Говорехме за музика,
а после беше танц,
а после транс
в кръга на нашите възможности,
в кръга на нашето кръжене.
Тибалт кръжи –
забит кинжал в кръга на вечността
сред пръсната колода карти
и превъзмогнал времената.


Какво да кажа след това
и колко да мълча,
и колко точно да измервам,
и колко да се взирам към земята
и върху нея да съзерцавам светлосенките?


О, мрак, мрак, мрак… О, освежителен мрак!


Как лигави са всичките религии,
обидно е така да се живее,
обучени сме как да се умира,
едва сега ще трябва да се учим да живеем,
условието се е превърнало в поанта,
поантата е безусловна,
обратното е прекалено вярно,
за да бъде прието,
аз вървя по стария път,
но не и по същия,
изгубени удари,
студенина на плътта,
потискащи случайности
в кръга на нашите възможности,
на нашата единствена възможност
да преживяваме между тимпанените удари.


Един.
Два.
Три.
Четири.
Пет.
Шест.
Седем.
Прозорците.
Прокобите.
Прокофиев.
Пркфв.


Чух, че Тибалт бил умрял.

Интересното на обществото и обществения интерес

В Етичния кодекс на българските медии се казва, че "информацията "в обществен интерес" не бива да се обърква с информацията, която е "интересна на обществото". Там е доста ясно разписано как медиите да уважават неприкосновеността на личния живот, как да отразяват случаи, свързани с деца, как да се отнасят към пострадали от престъпления, как да се уважава мъката на хората, а също и че заподозрените са невинни до доказване на противното.

Работата не е в това, че тези неща ги пише в нечий гилдиен кодекс. Важното е, че става въпрос за елементарни правила на хуманност и цивилизованост.

Днес попаднах на предаване на иначе обществената ни телевизия, част от което беше посветено на скорошния побой над ученик от страна на други ученици в центъра на София. Присъстващите в студиото, начело с уважавания от мен водещ Андрей Захариев, обсъждаха надълго и нашироко както здравословното състояние на пострадалия ученик, така и характера на обявения за главен виновник за побоя. Това, че родителите на битото момче са помолили лекарите от "Пирогов" да не съобщават на медиите информация за здравето му, явно не притесняваше водещия и участниците - те се позоваваха на "неофициална информация".

Докато гледах, се чудех - как никому не хрумва най-малкото, че тук става дума за деца? Какво е да си на 16 години, а медиите да разпространят името ти и надълго и широко да се занимават с твоя характер и да умуват защо си стигнал до насилие? Или да обясняват, че са те набили, защото си бил дребничък и слабичък и може би някому си изглеждал високомерен? Последният начин, по който насилието в училище може да бъде намалено, е извършителите и жертвите да бъдат третирани като обекти, като панаирджийски атракции.

Тия дни ми се случи да говоря с полска полицайка, която изрази учудването си от българските медии. В Полша, казва, когато някой е заподозрян за престъпление или е жертва, медиите не казват името му и не показват лицето му. Чак при влязла в сила присъда може да се каже кой е виновният. Слушах я и си мислех, че тук не става дума само за контрол върху медиите - и полицията, и болниците, и всички ангажирани институции охотно предоставят данни за престъпници и жертви, дори и ако са деца.

Така че държа да отбележа, че не обвинявам конкретно Андрей Захариев - той не е нито първият, нито последният журналист, обсъждащ подобни теми по такъв начин. Но е притеснителен фактът, че журналист от неговия ранг, пък и хуманитарист, смята това за нормално, и то с благословията на "обществената" ни телевизия - притеснителен не само за журналистиката ни, а за равнището на хуманизъм в българското общество.

България - на 15-то от общо 20 места по толерантност към различната сексуалност

Представям на вашето внимание индекса на толерантност към различната сексуалност, който конструирах и изчислих специално за читателите на Неуютен блог въз основа на данните от петата вълна на Европейското социално изследване (ЕСС).

ЕСС е голямо международно изследване, което се провежда в повечето страни от Европейския съюз (за съжаление - не всички) и някои други, като Норвегия, Швейцария, Русия а този път и Израел. Изследването се прави по много строга методика и с голяма извадка. Анкетирани са 38974 души, като само за България те са 2434, като имате предвид, че едно стандартно национално представително изследване включва около 1000. Резултатите от петата вълна на изследването бяха публикувани на сайта на ЕСС на 26 октомври и са достъпни за свободно ползване само срещу елементарна регистрация - разбира се, ако имате с какво да ги обработвате и имате известни познания как.

Един от въпросите в ЕСС има за цел да установи толерантността към ЛГБТ хората. Респондентите определят до каква степен са съгласни с твърдението "Гейовете и лесбийките са свободни да живеят, както желаят", като са дадени пет възможности - от категорично съгласие до категорично несъгласие. Резултатите са въз основата на 37162 отговорили (или 95,4 от всички) - не са взети гласовете на 1654 души, които са казали "не знам", 107, които са отказали да отговорят и 51, които не са дали отговор. Първоначално проверих какъв е резултатът за България, след което ми хрумна да сравня по този показател страната ни с останалите, включени в изследването. Установих, че най-категорично приемаща различната сексуалност е Холандия - относителният дял на онези, които са напълно съгласни, е 59,1%. Най-категорично нетолерантна е (защо ли не се учудвам) Русия - близо 1/4 от руските респонденти са изразили категорично несъгласие. България, макар да не е на едно от последните места по категорична толерантност, е трета по категорична нетолерантност - 11,6%.

Сравняването по един или друг от отговорите обаче не дава ясна представа за общата картина - отговорите са разположени в петстепенна скала и ако искаме да разберем как се подреждат страните по толерантност към ЛГБТ хората, трябва да намерим начин да ги обединим. За тази цел направих индекс. Ето каква е структурата на индекса:

• делът на отговорите "твърдо съгласен" се умножава по 3
• делът на отговорите "съгласен" се умножава по 1
• делът на отговорите "нито съгласен, нито несъгласен" се умножава по 0
• делът на отговорите "несъгласен" се умножава по -1
• делът на отговорите "твърдо несъгласен" се умножава по -3
• получените стойности се събират
• крайните резултати се заклъгляват с точност до стотни - по естетически съображения

Получава се стройна единна класация, в която България заема петнадесето място от общо 20, а единствената страна с отрицателен индекс е Русия. Сега вече може двадесетте страни да се подредят на базата на единен критерий:

Страна	Твърдо съгласен	Съгласен	Нито съгласен, нито несъгласен	Несъгласен	Твърдо несъгласен	Индекс
1.      Холандия	59,1%	33,9%	3,8%	2,2%	1,0%	2,06
2.      Дания	55,1%	35,0%	5,1%	3,5%	1,3%	1,93
3.      Швеция	49,1%	41,1%	6,9%	2,2%	,7%	1,84
4.      Франция	56,0%	26,4%	8,3%	4,2%	5,1%	1,75
5.      Белгия	47,6%	39,5%	5,8%	4,1%	2,9%	1,70
6.      Испания	41,5%	39,9%	11,1%	6,1%	1,4%	1,54
7.      Норвегия	39,6%	43,8%	9,3%	4,5%	2,9%	1,49
8.      Великобритания	33,8%	51,2%	9,1%	4,4%	1,4%	1,44
9.      Германия	37,6%	44,7%	8,2%	5,3%	4,1%	1,40
10.    Швейцария	33,5%	49,1%	9,4%	5,6%	2,4%	1,37
11.    Финландия	32,9%	41,8%	13,4%	7,7%	4,2%	1,20
12.    Чехия	30,5%	35,1%	20,6%	8,3%	5,5%	1,02
13.    Израел	32,7%	29,4%	16,7%	10,8%	10,4%	0,85
14.    Португалия	19,2%	45,6%	15,4%	12,3%	7,5%	0,68
15.    България	25,8%	28,1%	23,0%	11,5%	11,6%	0,59
16.    Унгария	17,7%	30,6%	27,7%	12,9%	11,1%	0,37
17.    Словения	10,4%	42,3%	22,4%	16,5%	8,5%	0,31
18.    Полша	10,8%	38,0%	20,9%	19,3%	11,0%	0,18
19.    Естония	8,3%	34,6%	26,6%	17,7%	12,8%	0,03
20.    Русия	8,1%	21,5%	22,2%	23,9%	24,4%	-0,51
Средно за ЕСС	32,4%	37,6%	14,2%	9,1%	6,7%	1,06

И понеже образите често пъти "говорят" повече от числата, ето информацията от таблицата, представена графично:

Предварителната ми хипотеза беше, че религиозността в дадена страна, в частност - католицизмът, ще бъде фактор за нетолерантност. Хипотезата не се потвърди. Ако се наблюдава разделение, то е между западноевропейски и източноевропейски страни - в западноевропейските толерантността към хората с различна сексуалност е чувствително по-голяма. Изключение прави Португалия, а от източноевропейските страни - Чехия, която е и най-близко до средната стойност на индекса. Иронично, близко до средната стойност за Европейското социално изследване е и страна извън Европа, а именно - Израел (който явно не е такова "гнездо" на радикализирана религия, за каквото често бива представян). Така че новата ми хипотеза е, че фактор за толерантността към хората с различна сексуалност е равнището на модернизация в дадена страна и, съответно, на свързаните с нея модерни демократични ценности. Уточнявам, че не свеждам модернизацията само до икономическите ѝ измерения.

Щях да имам повече увереност в хипотезите си, ако в изследването бяха включени повече страни, което би дало възможност да се правят по-прецизни типологии. Липсват ми Италия и Ирландия, които да сравня с Португалия. Липсва ми Румъния, с която сме толкова близки. Липсват ми други балкански страни като Гърция, Турция и Кипър. Липсват ми страните от бивша Югославия - от едната Словения не мога да направя извод.

В заключение, за мен резултатите са приятна изненада. Положителната нагласа към ЛГБТ категорично надделява над отрицателната в повечето от страните, включени в изследването. Дори в България сумата от положителните отговори надхвърля 50%. Лично аз не съм привърженик на скалите с нечетен брой варианти за отговор, защото средните (неутрални) отговори много често се използват за криене на позиция, но не аз съм правила въпросника. Хипотезата ми е, че в този случай част от скритата хомофобия намира място в неутралния отговор - с намаляване на толерантността се наблюдава нарастване на дела на "нито съгласните, нито несъгласните". Според мен това означава, че хомофобията е по-скоро нелегитимна като позиция, дори и в България, което също е оптимистичен извод.

Много пъти съм казвала, че социологията не е "отражение" на света - първо, като всяко познание, тя е интерпретация, второ - тя влияе върху обществото. Надявам се публикуването на тези резултати в блога ми да има практически смисъл - да вдъхне увереност на хора с различна сексуалност да бъдат себе си и да продължават да отстояват правата си, защото хомофобията в България не е толкова голяма, колкото изглежда. И защото начинът, по който се отнасят към нас, зависи не на последно място от това как се държим - ако се приемаме такива, каквито сме и излъчваме увереност, негативните реакции спрямо нас ще намаляват.

При наличие на интерес от ваша страна, мога да сравня резултатите за толерантността към хората с различна сексуалност от петата вълна на ЕСС с тези от четвъртата и от третата вълна, в които са включени и някои други страни (но пък някои от страни и липсват). (В първите две вълни България не е включена.) Това ще даде възможност за известно прецизиране на хипотезите, а също и ще може да се проследи дали за период от шест години (изследването се случва веднъж на две години) има динамика в толерантността към различната сексуалност и, ако да, каква. Но ако не ви е интересно, няма да ви досаждам с таблици, графики, проценти и хипотези, а ще го направя само за себе си, понеже ми е любопитно какво ще излезе.

Днес, на връщане от работа, видях добър стар приятел социолог, на когото разпалено разказах за индекса, който ви представих, и за идеите ми за продължение на анализа. Приятелят предложи да оформя нещата като проект и да кандидатствам за финансиране. Обаче аз не искам. Имам работа, която харесвам и за която ми плащат; предпочитам нещата извън нея да ги правя заради смисъла, заради споделянето, заради удоволствието от тях, а не заради някакви дивиденти. Нали затова имам блог?

Ако желаете да използвате представените от мен резултати, независимо дали сте блогър, журналист или нещо друго, свободни сте да го направите според правилата на лиценза на блога.