В "Изследвания върху хистерията" Зигмунд Фройд признава, че най-многото, което може да се постигне посредством практикувания от него терапевтичен метод (който тогава още не е наричал "психоанализа"), е да се превърне истеричното страдание в обикновено нещастие.
Думите на Фройд звучат обезсърчително в свят, в който се цени да сме щастливи, здрави, успешни, красиви. Свят, в който можеш да намериш 5,10 или n на брой ясни и кратки правила как да се справяш в любовта, професията, общуването и каквото си помислиш. Свят, в който позволеното нещастие си има срок и се подчинява на неформално регламентирани правила - за мъртвец се страда 40 дни, ако съпругът/съпругата почине, не е неприлично да имаш нова връзка, ако е минала една година и т.н.
Ала никой не ни казва, че това, което се случва през голяма част от живота на повечето хора, е нещастие в най-разнообразни форми. Че невинаги ще сме победители. Невинаги ще знаем кое е правилно. Невинаги ще сме от страната на "добрите". Че никога няма да сме готови за момента, в който близките ни ще започнат да умират един след друг. Че най-щастливата връзка в общия случай приключва с това, че единият умира, а другият угасва в самота.
А колко от връзките се разпадат? А в колко от връзките, които не се разпадат, е нямало сериозни проблеми и кризи на един или друг етап? А какво да кажем за онези, които не са "успешни" или не се чувстват на мястото си в професията? И за всички, които не знаят как е правилно да постъпиш - дали да избереш отговорността или любовта, дали да жертваш спокойствието или надеждата, сигурността или свободата, принципите или оцеляването, да нараниш или да бъдеш наранен (или, още по-трудно - кого да нараниш), "малка роличка във войната срещу главната роля в кафез"?
Липсва ми култура на нещастието. Липсва ми и култура на споделянето му. Нямам предвид типично нашенското оплакване "ние сме най-зле", защото, ако "ние сме най-зле", това отрича легитимността на нещастието на другия. В полето на човешките отношения тази нагласа води до "моето нещастие е по-голямо от твоето", "смъртта на моя близък човек е по-трагична от смъртта на твоя, затова ти нямаш право да страдаш", "моята скръб за еди-кой си е по-важна от твоята за същия".
Традиционалистичният тип нещастие е вкаран в роли и ритуали. Анализът на Иван Хаджийски на "виявиците" на гробищата показва как се оплаква социалната роля, не човекът. Починала дъщеря - жалко, тя няма да мине под венчилото. Син - оставил жена с малки дечица, кой ще ги гледа сега? Баща - кой сега акъл ще ни дава? Ако останеш ерген или "стара мома", това е повод за присмех и никой не се вълнува как го преживяваш. Ако жена изневери - натоварват я на каруцата и я замерят с каквото намерят. Ако мъж изневери - според зависи.
От друга страна, модерният модел, в който не е прието да показваш нещастие, а напротив, да си щастлив и успешен, също не е за предпочитане в редица отношения - води до самота, невъзможност за споделяне, усещане, че "само аз не съм наред, а другите са щастливи, верни, обичани, знаят как да постъпят" и т.н.
Именно модерният свят създава култа към щастието. Но създава и ценността на индивида като отделен човек, а не член на общност. Тъкмо за този индивид става нормално личното нещастие. Докато през Средновековието, да кажем, е всеизвестно, че животът е страдание и нещастие.
Работата е там, че средновековният човек знае, че животът е страдание, но в Рая ще бъде щастлив. А за модерния човек животът е най-ценното. Дори в религията. Като типична "модерна религия", протестанството се концентрира повече върху живота, отколкото върху самоценността на отвъдното. Нашият живот става инструмент за "прослава" на Бога, затова е желателно да сме здрави, щастливи и успешни. Ала с Бог или без Бог - ако смятаме нещастието за нормално, няма да възпроизвеждаме модерния свят, скъсвайки се от работа, и няма да изпитваме такава необходимост да бъдем потребители.
Затова разбирам утопичността на културата на нещастието. И все пак се надявам, че тя е възможно да бъде култивирана - не като масов лайфстайл, а като персонален избор. Като възможност да се приемеш заедно с нещастието си, да се споделиш, да докоснеш другиго в неговото нещастие. Да не се срамуваш от собствената или чуждата болка, обърканост, несъвършенство. Да живееш със съзнанието, че хората са крехки и чупливи; и че невинаги "счупеното се лепи".
Все пак, това е единственият живот, който със сигурност знаем, че имаме, и единственият шанс да докоснем други човешки същества и да бъдем докоснати от тях. Никой не е обещавал, че ще е лесно, казва един приятел.
Думите на Фройд звучат обезсърчително в свят, в който се цени да сме щастливи, здрави, успешни, красиви. Свят, в който можеш да намериш 5,10 или n на брой ясни и кратки правила как да се справяш в любовта, професията, общуването и каквото си помислиш. Свят, в който позволеното нещастие си има срок и се подчинява на неформално регламентирани правила - за мъртвец се страда 40 дни, ако съпругът/съпругата почине, не е неприлично да имаш нова връзка, ако е минала една година и т.н.
Ала никой не ни казва, че това, което се случва през голяма част от живота на повечето хора, е нещастие в най-разнообразни форми. Че невинаги ще сме победители. Невинаги ще знаем кое е правилно. Невинаги ще сме от страната на "добрите". Че никога няма да сме готови за момента, в който близките ни ще започнат да умират един след друг. Че най-щастливата връзка в общия случай приключва с това, че единият умира, а другият угасва в самота.
А колко от връзките се разпадат? А в колко от връзките, които не се разпадат, е нямало сериозни проблеми и кризи на един или друг етап? А какво да кажем за онези, които не са "успешни" или не се чувстват на мястото си в професията? И за всички, които не знаят как е правилно да постъпиш - дали да избереш отговорността или любовта, дали да жертваш спокойствието или надеждата, сигурността или свободата, принципите или оцеляването, да нараниш или да бъдеш наранен (или, още по-трудно - кого да нараниш), "малка роличка във войната срещу главната роля в кафез"?
Липсва ми култура на нещастието. Липсва ми и култура на споделянето му. Нямам предвид типично нашенското оплакване "ние сме най-зле", защото, ако "ние сме най-зле", това отрича легитимността на нещастието на другия. В полето на човешките отношения тази нагласа води до "моето нещастие е по-голямо от твоето", "смъртта на моя близък човек е по-трагична от смъртта на твоя, затова ти нямаш право да страдаш", "моята скръб за еди-кой си е по-важна от твоята за същия".
Традиционалистичният тип нещастие е вкаран в роли и ритуали. Анализът на Иван Хаджийски на "виявиците" на гробищата показва как се оплаква социалната роля, не човекът. Починала дъщеря - жалко, тя няма да мине под венчилото. Син - оставил жена с малки дечица, кой ще ги гледа сега? Баща - кой сега акъл ще ни дава? Ако останеш ерген или "стара мома", това е повод за присмех и никой не се вълнува как го преживяваш. Ако жена изневери - натоварват я на каруцата и я замерят с каквото намерят. Ако мъж изневери - според зависи.
От друга страна, модерният модел, в който не е прието да показваш нещастие, а напротив, да си щастлив и успешен, също не е за предпочитане в редица отношения - води до самота, невъзможност за споделяне, усещане, че "само аз не съм наред, а другите са щастливи, верни, обичани, знаят как да постъпят" и т.н.
Именно модерният свят създава култа към щастието. Но създава и ценността на индивида като отделен човек, а не член на общност. Тъкмо за този индивид става нормално личното нещастие. Докато през Средновековието, да кажем, е всеизвестно, че животът е страдание и нещастие.
Работата е там, че средновековният човек знае, че животът е страдание, но в Рая ще бъде щастлив. А за модерния човек животът е най-ценното. Дори в религията. Като типична "модерна религия", протестанството се концентрира повече върху живота, отколкото върху самоценността на отвъдното. Нашият живот става инструмент за "прослава" на Бога, затова е желателно да сме здрави, щастливи и успешни. Ала с Бог или без Бог - ако смятаме нещастието за нормално, няма да възпроизвеждаме модерния свят, скъсвайки се от работа, и няма да изпитваме такава необходимост да бъдем потребители.
Затова разбирам утопичността на културата на нещастието. И все пак се надявам, че тя е възможно да бъде култивирана - не като масов лайфстайл, а като персонален избор. Като възможност да се приемеш заедно с нещастието си, да се споделиш, да докоснеш другиго в неговото нещастие. Да не се срамуваш от собствената или чуждата болка, обърканост, несъвършенство. Да живееш със съзнанието, че хората са крехки и чупливи; и че невинаги "счупеното се лепи".
Все пак, това е единственият живот, който със сигурност знаем, че имаме, и единственият шанс да докоснем други човешки същества и да бъдем докоснати от тях. Никой не е обещавал, че ще е лесно, казва един приятел.
Страхотен пост, благодаря ти и аз чувствам нещата така.
ОтговорИзтриванеНа коледното тържество имаше едно момче с лека форма на олигофрения. Работи на две места, а майка му и сестра му прибират двете заплати. Рядко му дават пари за гориво, поради което често идва на работа с колело.
ОтговорИзтриванеПоради леката форма на олигофрения всички го тъпчат и мачкат. Това, разбира се, е естествено, макар да подбужда въпроси относно качеството на света, в което мачкането и тъпкането на хора, които не могат да се защитят, е естествено. На коледното тържество момчето беше облякло най-ефектната (и най-дебела) бархетна риза, която някога съм виждал. И го казвам без ирония.
Пиша това, защото момчето никога не бях виждал щастливо. Дори в моментите, в които нося кафе и го придумвам да се дръпнем по-встрани, за да не ни опръскат дребни капчици злоба. Обаче това момче сияеше. Нямаш си представа как сияеше. По-заслепително сияние никога не съм виждал. Най-красивата усмивка всред цялото море от лицемерие, беше на неговото лице. И макар да му се подиграваха, че танцува неадекватно, макар всяка "дама" да му казваше да се разкара, той така сияеше, че заслепи "звездата", която пееше на микрофона. Толкова заразително щастливо беше това момче, че цялата ми мрачност се изпари. Седнах на пода, зад един стол и цяла вечер го гледах. Последното ми вълнение от този характер беше толкова отдавна, че вече съм забравил кога е било.
Ако можех да извадя за миг от съзнанието си сиянието на това момче, щях да го споделя и нямаше да спирам да го споделям, докато и последният страдащ от хронично нещастие не засияе...
Пък...щастие, както казват А. и Б., даром.
Светла, винаги те чета с удоволствие. Споделям търсенето ти на посока в съвременното нещастие. В приемането му като не-страмна част от живота. Мен лично винаги ме е потискал жестоко модела - здрав, красив, щастлив. Традиционните ритуали за приемане на нещастието при мен не работят... наложи се да го установя емпирично след смъртта на баща ми. Установих, че ми е по-лесно да гледам на живота през призмата на иронията и най-вече самоиронията. Проблемът там е, че ако потънеш започваш да губиш човешкия си облик. Поздрави!
ОтговорИзтриванеУсещането за модерното щастие според мен до голяма степен прави хората нещастни вътрешно именно, защото не го притежават. Все пак на всеки му се иска да го изпитва такова каквото го описват и накрая идва разочарованието. :") Инак е тъжно, да. Хроничното нещастие е мъчително.
ОтговорИзтриванеБлагодаря на всички за коментарите!
ОтговорИзтриванеКраси, боя се, че нямаме предвид едно и също под "щастие" или "нещастие". За мен те не са въпрос на настроение и не е задължително да "личат" по някакъв начин. Човек може да е щастлив и да се почувства тъжен, или да е нещастен и видимо да сияе в някакъв момент. Мой скъп приятел наскоро загуби двама близки роднини, един след друг. Позната загуби брат си, който пък има семейство с малки деца. Друг приятел е изправен пред избор, в който, каквото и да избере, може да има много тежки последици за някого. Моя приятелка има болезнена нужда от любов - не приятелство, не роднинска обич, а... любов. Друга приятелка преди време беше изоставена от приятеля си, тъкмо когато вече бяха почнали да обмислят сватба. А един приятел така и не преживя самотата. Та всички тези хора са мили и чувствителни и би им станало хубаво, ако видят сияещото лице на едно момче. Може би дори ще се усмихнат, може би това ще ги топли дни наред. Но няма да им реши проблема, който ги прави нещастни. Понякога става въпрос за проблем, който няма решение, или чието решение се оказва по-трагично и от проблема.
Летящ пингвин, при мен в тежки моменти се активира махало между самосъжалението и цинизма/самоиронията. Загубването в кое да е от двете може да има опасни последствия, мисля.
Елена, не мисля, че щастието и нещастието са "усещане". Отговорът ми към Краси (по-горе) е в тази връзка.
тоест според теб човек може да се докосне до другите хора само в нещастието си?
ОтговорИзтриванестранно
Не съм твърдяла такова нещо! Имах предвид трудностите в общуването и разбирането, когато човек е нещастен. Това не означава, че хората не могат да се докосват и в щастието си. Въпрос на елементарна логика - ако за нещастните хора е възможно да се докосват, това не означава, че всички, които се докосват, са нещастни :-).
ОтговорИзтриване