Бавно изговорено "благодаря"

Снощи беше четвъртият - и последен за сезона - "Бавно: изговорен свят" в театър "Сфумато". Надявам се, че не е бил последен изобщо. От друга страна, хората, идеите и моментите се променят - може би тази специфична форма, която се въздържам да нарека с модната дума "пърформанс", ще се трансформира в нещо не по-малко хубаво. Така, както преди нея имаше Зачитания във "Влайкова".

"Бавно: изговорен свят" е за мен нещо много лично. На него съм била с човек, който вече го няма. На него съм плакала (не просто ронела сълзи, а ревяла неудържимо), слушайки стихотворение, посветено на същия този човек (всъщност той присъстваше по един или друг начин във всяко едно от изданията). На него съм се смяла. На него съм се оставяла да бъда увлечена до хипнотизираност от потока от думи, музика и визия. На него съм се удивлявала как някой прави нещо така, че то да докосва човешкото в теб и да те кара да усетиш човешкото в света.

Всяко едно от четирите издания на "Бавно: изговорен свят" успя да осъществи диагностика на париодите, в които съм се намирала и душевните състония, в които съм била по време на случването му. Благодарение на тях имам екзистенциална анамнеза на това, какво съм била в края на ноември, началото на февруари, края на март и края на май.

Затова искам да благодаря. На първо място, на Стефан Иванов, по чиято идея се случват бавните изговаряния на света. Но и не по-малко на Блуба Лу, без чиято музика преживяването нямаше да е същото, на поетите, които се включиха в различните издания - Иван Димитров, Иван Ланджев, Момчил Миланов, Радослав Чичев и Мирослав Христов, на Яна Лозева - за визиите, както и за снимките, които правеше от събитията, на актрисата Елена Димитрова, благодарение на която се включиха и поети, които не присъстваха в залата, пък и извън залата.

п.п. Нямам снимка от "Бавно: изговорен свят", която дори отчасти да изразява начина, по който съм го преживявала. Затова избрах една, която направих вчера, малко преди началото на последното издание, във фоайето на "Сфумато". Прилагам я не само защото на нея е любимата на Стефан Иванов Снежина Петрова и не само защото е правена в "Сфумато", а защото въплъщава (както, впрочем, цялата серия) идеята за свят, съзрян посредством представено на сцена изкуство.

За Григор и устойчивото развитие

Григор Гачев е написал изключително интересен и задълбочен текст със заглавие За устойчиво развитие. Именно качеството на текста му ме провокира да реагирам.

(Отварям скоба. Веднъж Борислав ми беше казал, че има два вида блогъри - първите са тези, които пишат заради популярност, рейтинг, его, полза и т.н., а вторите са "останалите". След време стана дума за блога на Григор. Тогава Боби рече: "Помниш ли какво ти казах за двата вида блогъри? Григор е от останалите.")

Повод за публикацията на Григор е покана, която е получил, за "дискусия около възможно посткапиталистическо общество. Идеята й е да обсъди алтернатива на неолибералното общество, която да е способна на устойчиво развитие." Тръгвайки от предпоставката, че неолиберално общество има, Григор се опитва да очертае модел на характеристиките, които едно общество на устойчивото развитие би трябвало да притежава.

За мен основният проблем се появява още в началото - в предпоставката и на инициаторите на дискусията, и на Григор, че такова нещо като неолиберално общество съществува. Така, както съществуват или са съществували феодализъм и капитализъм. Един вид: феодализъм -> капитализъм -> неолиберализъм.

Неолиберализмът е идеология. В смисъл на система от идеи за това, какъв би трябвало да бъде светът - да доминира свободният пазар за сметка на държавата, обществото да е потребителски ориентирано и т.н. При това, няма пълен консенсус какво точно е неолиберализмът като идеология - модерно е сред левите интелектуалци да се обявяват за "неолиберални" мислители и идеи, които не се смятат за неолиберални. Дори аз съм бивала обвинавана в неолиберализъм само поради факта, че съм с либерални убеждения. Докато когато говорим за феодализъм и капитализъм, имаме предвид определени форми на организация на социалния свят. Ако сме последователи на социолога Макс Вебер, ще кажем, че и те не се срещат "в чист вид" в реалността, но все пак има базисни характеристики, на които едно феодално или капиталистическо общество отговаря; и тези характеристики имат корелати в социалната реалност. Примерно - основен принцип на капиталистическото общество е печалбата, то не може да се възпроизвежда, ако няма печалба.

Говоренето за "неолиберално общество" е реификация на неолиберализма. В неомарксизма терминът "реификация" се използва в смисъл, че на мисловни концепти се придава статут на реално съществуващи неща. Например да смятаме, че "ромите са мързеливи" е реификация на определена представа за ромите. Или да сме убедени, че историята и науката винаги са се развивали прогресивно (прогресът всъщност е идея на Модерното време) е реификация на идеята за прогрес. И т.н. Кофтито на реификацията е, че, обявявайки едни неща за реално съществуващи, ние се държим, сякаш те са съвсем реално съществуващи (по теоремата на Томас), от което има съвсем реални последствия. Примерно - в софийската джамия е много вероятно да няма ислямски терористи, но като някакви идиоти скочат върху молещите се на основание, че били ислямски терористи, резултатът е съвсем реални разбити глави.

С което се опитвам да кажа, че няма такова "животно" като неолиберално общество. Има общества, в които могат да се намерят елементи, които биха могли да бъдат окачествени като "неолиберални". Но те са в комбинация с достатъчно други съвсем не неолиберални елементи, дори в обществата, нарочени за пример за неолиберализъм. Бях много изненадана да разбера по новините вчера (за съжаление, не можах да открия репортажа в Интернет), че в САЩ държавата плаща за... абитуриентските балове. (Репортажът беше за това, че поради кризата са свити парите за балове, едно училище получило само половината от сумата, а другата решило да добави чрез организиране на благотворително събитие в местния затвор.) А понякога има странни симбиози между неолиберални елементи и държава - например при проектната система на финансиране.

Да вземем европейските проекти. От една страна, имаме уж пазарен принцип - конкуренция между различни кандидати. Който спечели, очевидно се е "продал" най-добре. От друга страна, във формулирането на приоритетите, по които да се кандидатства, както и на целите на тези приоритети, често пъти няма нищо пазарно. Било за добро (наличие на проекти, свързани с човешки права, защита на уязвими групи, антидискриминация и т.н.), било за лошо. В главите на евробюрократите има много повече "държава", "контрол" и абстрактни административни правила, отколтото "пазар" и "потребители". В резултат може да се стигне до трагикомични абсурди - като призивите към селскостопанските производители да проверяват за проекти в Интернет. Или видимо скъпа кампания в метростанциите за превенция на трафика на хора (огромната част от потенциалните жертви на трафик едва ли пътуват със софийското метро - да бяха направили кампанията в гетата, по селата и градчетата с най-висока безработица). Или се усвояват едни пари, за да изпее някой императивното послание "храни се здравословно, спортувай доброволно", което едва ли би отказало някое дете (потребител на посланието, сиреч) от вафлите.

Строго погледнато, неолиберално общество не може и да има, поне докато има държави и над-държавни обединения като ЕС, функциониращи повече или по-малко като държави. Защото държавата съществува посредством това - да регулира. Изцяло пазарна регулация би обезсмислила държавността. Критиците на неолиберализма и на това са намерили цаката - за тях полицейщината, строгият граничен контрол и т.н. са не друго, а последствия от неолиберализма. Дори предоставянето на социални услуги и наличието на социални политики може да се види като част от "пъкления план" на неолиберализма. Например, седемчасовият работен ден в някои европейски страни може да се интерпретира като стимулиране на потребителското начало у човека. Но човек ако изхожда само от един принцип, всичко може да обоснове с него - все едно дали принципът е икономиката, сексът, неолиберализмът, водата, огъня, енергията или каквото си помислите.

Впрочем, критиката на неолиберализма също е идеология. Идеологиите са един вид цветни очила. Спомняте ли си "Вълшебникът от Оз"? Когато Дороти отиде в Изумрудения град, на входа й дадоха едни зелени очила. После Дороти влезе в Изумрудения град и беше учудена, че там всичко е зелено. Но зеленото всъщност се дължеше на очилата й...

И "устойчивото развитие" е идеология. Изповядвана е от администрации (особено от европейската такава), наднационални организации като например ООН и др., леви интелектуалци, еколози. Най-общата идея на тази идеология (която също има редица разновидности и интерпретации) е, че, оставен сам на себе си, социалният свят стига до кризи (както социални, така и природни), затова трябва да има такъв тип мъдра намеса, която да гарантира развитие, но не за сметка на драматични рискове за човека и природата. И, не на последно място, да бъде, както казва Григор, "алтернатива на неолиберализма".

Григор си е направил труда да създаде изключително прецизен модел на това, какви би следвало да бъдат характеристиките на едно "общество на устойчивото развитие", както и на опасностите, поради които то би могло да се провали. Тук Григор изхожда, мисля, от две основни предпоставки - първо, допускане на възможността на "общество на устойчивото разбиране" и второ - от предпоставката, че подобно общество би се случило не естествено, а като реализация на предварителен замисъл. Затова и е толкова прецизен в модела си - за да прилагаме социални експерименти отговорно, трябва да сме се застраховали отвсякъде.

Като прочетох публикацията на Григор, спонтанно се сетих за един момент от романа "Горски цар" на комай любимия ми писател Мишел Турние. Та на едно място главният герой на романа, от чието име се води голяма част от повествованието, прави аналогия с принципа на Декарт: "да правя винаги толкова пълни изброявания, че да бъда убеден, че нищо не съм пропуснал". И продължава разсъжденията си в посока, че това правило на Декарт е валидно само в затворена система, а светът, в който живее героят, е отворен. Да, ние живеем в отворен свят, който, на всичко отгоре, се и променя, така че няма как да се застраховаме срещу всичко, ако тръгнем да внедряваме "перфектно работещ" модел.

По-сериозното е, че обществото не само е отворено и променящо се, ами е и невидимо. Ние "виждаме" от него това, което е видимо според нашата система на знание, а тя пък зависи от редица неща, свързани със същото това общество - културни стереотипи, ценности, биография, убеждения. Един може да "види" едно нещо като проява на неолиберализъм, друг да "види" същото нещо като проява на твърде силна държава.

След като така "виждаме", как пред-виждаме? Предвиждането на тенденции се базира на някакви неща, които вече сме наблюдавали. Да кажем, в, най-общо казано, капиталистическите общества се редуват периоди на икономически либерализъм с периоди на по-сериозна роля на държавата. И ако тези цикли са наблюдавани много пъти, може да се предположи, че те ще продължат да се повтарят. Както стана дума по-горе обаче, какво точно и как наблюдаваме, зависи от много неща. Освен процесите, които виждаме, протичат и много, които познанието ни е неспособно да идентифицира. И чак когато стане нещо, което няма как да не се забележи (примерно - атентатите на 11 септември) откриваме, че има нещо, за което не сме се сетили. Търсим име за това нещо, после го обличаме в теории, с които да го обясним, после правим политики, които са резултат от тези теории (или обратното - теориите са резултат от политиките). Правим изследвания, с които потвърждаваме това, което "виждаме". След време пък се случват други неща и се оказва, че и термините ни, и теориите, и политиките не работят така, както би ни се искало. И разни хора започват да правят други изследвания, които опровергават нашите... и т.н. Така че няма гаранция, че циклите, които описах, ще продължат да се повтарят, а няма да се превърнат в нещо друго.

Та затова, мисля, устойчивото развитие (като идеология и с ясното съзнание за ограниченията на тази идеология) може да бъде най-много регулативен принцип. Ако искаме да се презастраховаме отвсякъде, както прави Григор, не би било здравословно да тръгваме да го внедряваме - резултатът не би се отличавал особено от която и да е тоталитарна система, пък точно това Григор не иска.

Самоубийствена статистика

Докато преподавах социология, едно от нещата, които особено много съм се опитвала да помогна на студентите да разберат, беше, че данните могат да манипулират дори тогава, когато са верни. В умните манипулации няма лъжи - данните се представят така, че хората да ги възприемат по начина, по който представящият ги желае. Това става най-лесно, когато се засегнат по подходящ начин проблеми, интереси или просто всекидневни нагласи на възприемащите.

Например: коректно е да се каже, че сред симпатизантите на ДСБ има повече висшисти, отколкото сред симпатизантите на ГЕРБ. Оттам някой запален костовист може да остане с впечатлението, че има повече висшисти в ДСБ, отколкото в ГЕРБ. Само че като брой избирателите на ГЕРБ са многократно повече от тези на ДСБ (все още), следователно и висшистите в ГЕРБ са повече от тези в ДСБ.

Това беше много очевиден и лесен пример, има и далеч по-засукани и по-трудно уловими. Емил Дюркейм, с основание сочен за един от "бащите на социологията", има дебела книга с име "Самоубийството", в която, както и в другите си произведения, се опитва да докаже, че социологията може да бъде наука. Решението да се самоубиеш е възможно най-индивидуалното, най-личното решение. Ако се докаже, че и то се подчинява на някакви социални закономерности, какво по-добро доказателство, че социологията може да бъде наука? Анализирайки внушително количество статистики, Дюркейм е неумолимо убедителен, че самоубийството не е нито до абсолютно свободен личен избор, нито болест – то в немалка степен зависи от редица социални и демографски фактори като страната, в която даден човек живее, дали е време на война или на мир, семейно положение, възраст, пол, религиозност или липсата ѝ и много други.

В "Самоубийството" на Дюркейм е пълно с прекрасни примери за това, как често се интерпретира статистиката и как всъщност би трябвало да се интерпретира. Един от любимите ми примери е за самоубийствата на семейните и несемейните (стр. 211-213 от изданието на "Женифер-Хикс" от 1999 г.). Ако човек гледа само общата статистика, ще остане с впечатление, че семейните се самоубиват повече от несемейните. Оттук някой може да направи извода, че тегобите на семейния живот карат хората да се самоубиват. Да, ама не. Голямата част децата до 16 годишна възраст са несемейни, а децата много по-рядко се самоубиват. Но това, казва Дюркейм, се дължи на възрастта, а не на ергенството. Ако се извадят децата до 16 годишна възраст, съотношението на самоубийствата сред семейни и несемейни се обръща. Следователно не тегобите на семейния живот, а липсата на социални връзки, в частност на семейни, се оказва по-сериозен фактор за самоубийство.

Колкото и да съм чела (и преподавала) Дюркейм, вчера и аз най-първосигнално се подведох. Когато човек е лично засегнат от нещо, вероятността да не мисли рационално е по-голяма. Ето каква е историята:

Първоначално прочетох в Webcafe информацията: "При опит за самоубийства при възрастните страната ни се оказва с най-висок дял в Европа". И не само я прочетох, ами я и разпространих. Впоследствие вече конкретизирах информацията посредством статия в dir.bg, а най-накрая стигнах и до източника - прессъобщение на БХК. Всъщност излиза, че това, в което България "води" в Европа, е брой на успешните самоубийства спрямо броя на опитите за самоубийство.

Боян Юруков, който е действал с по-хладен ум от мен, си е направил труда да изрови статистики, с които смята, че оправергава верността на разпространената от Български хелзински комитет и д-р Михаил Околийски, ръководител направление "Психично здраве" в Националния център по опазване на общественото здраве. Добрал се е до Евростат и е разбрал, че на първо място по успешни самоубийства на всеки 100000 души води Литва с 31,5 (към 2009), а България се нарежда едва на 20-то място със скромните 10,1 (към 2008). От което Боян си вади извода, че това, което твърди доктор Околийски, "просто не е вярно".

Да, ама Боян "разбива отворена врата". Защото, въпреки че и в двата случая става дума за брой успешни самоубийства, Евростат мери успешността спрямо самоубийства на 100000 души, а център "Психично здраве" - спрямо общия брой на опитите за самоубийство. Следователно, отправните точни са различни, оттам - и статистиките. Не че в България се самоубиват най-много хора, а тези, които правят опит за самоубийство, са много по-решени да стигнат докрай - в България това са един от двама, средно за ЕС - един на всеки десет. От друга страна, от това следва, че в други страни от ЕС хората правят много повече опити за самоубийство - макар и повече като зов за помощ, отколкото като сериозно намерение.

Естествено, повечето ни медии са далеч от подобни тънки разграничения, пък и важното е да има новина, които прави възможни подвеждащи заглавия като това в "Дневник": "България се оказа с най-много самоубили се в Европа". Оттук най-лесно е да обвиним медиите, че създават черноглед образ на България, както правят и Боян, и Илия Темелков. За мен обаче по-интересното е друго: защо от "Психично здраве" и БХК разпространяват подобна "черногледа" информация? От БХК не пасат трева, те са социологически грамотни - дори самият им председател Красимир Кънев е социолог (както и моят добър приятел Емил Коен).

Ето защо: повод за пресконференцията е съкращаване на направление Психично здраве в Националния център за oпазване на oбщественото здраве. То е последната капка, която прелива чашата - след отказа на правителството години наред да приеме Националната програма за превенция на самоубийствата и след липсата на финансиране на Националната програма за психично здраве. И проблемът не е просто в това, че, занемарявайки грижата за психичното здраве, България нарушава поети ангажименти към ЕС. Че нарушава, нарушава, тук няма спор. Проблемът е, че между полицейщина, магистрали и грандиозни спортни съоръжения държавата не намира за нужно да намести и грижата за душевното състояние на гражданите си.

Далеч съм от мисълта, че въпросната грижа трябва да е само държавен приоритет. Но това дали я има, или не, и по какъв начин я има, е показател за общото равнище на хуманност у нас. А от него зависи и това, как държавата се отнася към "психичното здраве" на онези, които са попаднали "в ръцете й", независимо дали в домовете за хора с умствени увреждания, институциите за изоставени деца, затворите, арестите, училищата и т.н. и т.н. Всъщност, май последната грижа на държавата ни (пък и за обществото, понеже държавата е такава, каквито са хората) е как се чувстваме. Нещастието, депресията и психичните проблеми се приемат или за глезотия, или за "ненормалност". Може би това обяснява по-ниския дял на неуспешни опити за самоубийство спрямо успешните. Човек прибягва до подобни отчаяни жестове като (неуспешен) опит за самоубийство, когато може да се надява на последващи внимание, разбиране и адекватна грижа.

Ето за това иде реч и това е причината от "Психично здраве" да разпространят статистика за самоубийствата в България по начин, че тя да прилича на новина. За да стане видна необходимостта от превенция на самоубийствата и от подкрепа за тази превенция. Защото, дари и да не "водим" по самоубийства в Европа, е добре да направим, каквото ни е по силите, за да ги предотвратяваме. А това започва с простото признаване на правото на човека да бъде такъв. Да бъде човешко същество, а не просто потребител на инфраструктура, потенциален престъпник или съсредоточие на физическа сила.

Новото "А вие защо биете негрите?"

Новото "А вие защо биете негрите?": да се говори за нарушаването на правата на човека в Турция, когато се нарушават правата на мюсюлманите в България. Не само на турските.

И не само на мюсюлманите, впрочем.

Резултати от анкетата за филма "Баклава"

Знам, много се забавих с оповестяването на резултатите от анкетата за "Баклава". Основната причина за това беше, че се уморявах само като си помисля за количеството социологически уговорки, които е редно да направя към нея, за да съм честна с читателите на блога. По-адекватното заглавие на този пост би било "защо не обичам блогърски анкети".

И така, както виждате по-горе, 74 човека от 111 (или около 66%) от отговорилите на първия въпрос твърдят, че биха гледали "Баклава" на голям екран срещу 33% (37 човека), които не биха. В същото време, 62-ма души (около 53%) от отговорилите на втория въпрос общо 115 души биха дали 5 лева, за да си го купят от Интернет в електронен формат, а останалите 53-ма (около 46%) не биха. Думата "около" се налага, понеже, както виждате, и в двата случая сборът на процентите е 99, а не 100, тоест машинката си е закръглявала на своя глава.

Както преди време казах другаде, на едно по-уютно място, при такова количество попълнили анкета е несериозно да се говори за проценти - един процент се явява човек и малко. Като използвам проценти, а не бройка, имайте предвид, че го правя само с цел да се избегнат обърквания и да се улесни сравняването - на единия въпрос са отговорили четирима души повече, отколкото на другия, което би създало затруднения, ако се позовавам на бройка, а не на процент.

Ако резултатите от онлайн анкетите бяха отражение на реалността, в която се провеждат, Алексо Петров щеше да стане един много богат човек - "Баклава" щяха да гледат няколко милиона души. Да, ама не :-). Защото:

Първо, на анкетата са отговорили само читатели на Неуютен блог. А те си имат определен профил, щом го четат, и вероятността да биха харесали филм като "Баклава" е голяма. Ако същата анкета беше направена в сайте на телевизия "СКАТ", резултатите може би щяха да са противоположни :-).

Второ, от читателите на блога са отговорили само мотивираните да го направят, а тези, на които темата е безразлична (и които, следователно, с висока степен на вероятност не биха гледали филма), просто са подминали анкетата.

Трето, дори и да беше национална представителна анкетата (тоест да възпроизвеждаше коректно спецификите на населението по пол, възраст, населено място, етнос, образование и т.н.), резултатите, разбира се, щяха да са по-коректни, но пак щяха да са със силно завишени положителни стойности, защото въпросите са за нагласи. Едно е човек принципно да има положителна нагласа за нещо, друго е наистина да го направи. Отговорът с "да" ще рече - "да, нямам нищо против да гледам този филм", а не "твърдо съм решил/а да гледам филма". По същия начин, когато на наши емигранти в чужбина се задава въпросът дали искат един ден да се върнат в България, много от тях казват "да". Ама като бъдат попитани кога конкретно смятат да се върнат, започва голямото гърчене - "ами след 5 години" (сиреч - тогава я камилата...), "ами не съм решил/а", "ами ще поживеем, ще видим..."

След тези уговорки, надявам се, е ясно, че резултатите от анкетата могат да се възприемат само ориентировъчно. За мен много по-важно от общата положителна нагласа в отговорите е сравнението между двата въпроса. Но и тук, за съжаление, няма да се мине без уговорки:

От сравнението на резултатите се остава с впечатление, че повечето от отговорилите биха гледали филма на кино, отколкото биха платили, за да си го свалят от Интернет. Да, ама обърнете внимание, че първият въпрос е формулиран много общо, а вторият съдържа конкретен елемент (сума). Така че първият въпрос се отнася най-общо към нагласата за гледане на филма "Баклава", а не за това кой е готов да даде 6, 10 или 12 лева за билет. Във втория въпрос нарочно бях заложила гранично висока, според мен, сума, за да проверя равнището на мотивация. Ако човек би дал 5 лева за файл с този филм, значи наистина иска да го гледа. В този смисъл, резултатите ми се видяха доста оптимистични. Убедена съм, че ако бях заложила по-ниска сума - 2-3 лева, например, резултатите щяха да са още по-високи.

След като от супермаркета мога да си купя нелоши филми, между които и български, за по 2 лева на DVD (а защо - това е друга тема), пет лева за сваляне на филм от Интернет си е множко. Една прожекция в кино, естествено, струва повече пари, но всъщност малка част от тях отиват за създателте на филма - плаща се на разпространители, наем на зала и т.н. Докато продажбата по Интернет си е чиста печалба, от която се удържат само данъците. Ако се направи чрез подходяща платформа, например epay (paypal не знам дали удържа нещо, там май си зависи от акаунта).

Така че аз бих окуражила създателите на "Баклава" да пуснат филма за продажба по Интернет за сума от 2-3 лева. Може би не веднага, а когато се поизчерпат възможностите за прожектирането му по кината. Получих и коментари от хора, които искат да гледат "Баклава", но живеят на 50 километра от най-близкото кино или са в чужбина; те също биха си го купили. За тях това е единственият шанс да видят филма. Естествено, скоро след пускането му за продажба в електронен формат ще се случи и пиратското му изтичане, което в голяма степен ще обезсмисли продаването, така че логичният следващ етап би бил след известно време на продажба в интернет самите създатели на филма да го пуснат безплатно, с което ще имат още един повод да се харесат на зрителите си :-).

Отново за "Атака" и Столична община

Видео на BGNES от нападението на "Атака" срещу мюсюлманите пред джамията в София

От доста време насам не виждам "Атака" на Орлов мост (предистория: 1, 2). Не знам дали им омръзна, или са били посъветвани да се разкарат. Предполагам, първото. И все пак се чувствах морален победител... до днес, когато разбрах, че обичайните вече петъчни нападения над джамията в София "Атака" също са координирани със Столична община.

Ресорният зам.-кмет Иван Сотиров (от СДС, държа да отбележа) и Иво Пенев от Столичния инспекторат хич да не ми излизат с мантрата за свободата на словото. (Фандъкова не я и питам - тя, както стана ясно, е много бърза в измиването на ръцете.)

Пред 21 век ръководството на една европейска столица дава карт бланш на политическа партия да възпрепятства група от хора да изповядват своята религия. Това е престъпление. Трябваше ли да се стигне до побой, за да кажем, че "Атака" трябва да бъде поставена извън закона и че Столична община е съучастник в престъпление?

Неудобно ми е, че съм от София, честно. 

п.п. UPDATE. От днес в 18 часа до утре в 21 часа има инициатива да оставим цвете при джамията. За извинение. Аз ще отида.

Моментна онтология на национализма

Ето какви предложения се появиха, когато написах "геноцидът" в Google. И какво не се появи.

Няма по-изстрадал народ от българския. Няма. На второ място след нашия народ по изстрадалост се нарежда арменският - все пак, и те от турците са патили.

Coming out на семейство Енчеви

Вчера с Крис направихме откритие, което нямаме търпение да споделим със света:

Осъзнахме, че сме транссексуални. Аз съм мъж, а Крис е жена.

Това признание, надявам се, дава отговор на всички догадки за моята сексуалност и за тази на жена ми, както и за мотивите ни да участваме в гей паради и инициативи против хомофобията.

17 май: хомофобията и (хомо)хомофобията

Кликнете на плаката, ако искате да го видите в пълен размер

Днес е ден, в който да се замислим за хомофобията във всичките й измерения. И, ако искаме, да направим нещо отвъд мисленето. Затова благодаря на автора на плаката, че го е направил сам и по собствена инициатива, също и че ми го прати и ми даде разрешене да го използвам, както намеря за добре. 

А ето какво са намислили младежите от ЛГБТ действие по повод на Деня за борба срещу хомофобията. Браво!

Археология на незнанието

Това не е пътепис, а археология.

Малко вероятно е да отидете сами в квартал "Надежда", освен ако не живеете там или не отивате при познат(и). Или ако нямате много особена причина.

И в Северния парк като че ходят най-вече хората, които живеят в околните райони. А той всъщност е прекрасно място, пълно с живот. Само мястото около рекичката има нужда от хубаво почистване, но то да беше само тази рекичка...

Извинявам се за качеството на снимките - правени са с допотопен френски телефон, модел 2006.

Концентрирана глобализация, малко преди да престане да съществува на същото място навръх Деня на детето:



Кафето до "Фантастико" в "Надежда"-2:



Блокът:



Слънчевият часовник в Северния парк:



Рекичката в Северния парк, дере, храсти: 

 

Възстановимо и невъзстановимо

Някои неща са невъзстановими. Като невероятните разговори, които водехме с Боби, докато той ме опушваше с индустриални количества червени "Кинг" - най-гадно смърдящите цигари, които съм подушвала някога (защото били от чист тютюн, твърдеше Боби). Като басовия тембър, с който ми пееше, правейки се на поп, за да не кашлям, пък аз продължавах да кашлям, превивайки се от смях. Като маниера, с който Дошков предупреждаваше: "Ще ти кажа нещо, но не се смей", после казваше нещо много смешно, аз избухвах в смях, а той шеговито ме упрекваше: "Казах ли ти да не се смееш?".

Други неща са възстановими - като публикациите, които Blogger беше затрил поради най-сериозния технически проблем, който помня, откогато имам блог в Blogger (тоест от 2005). Сред тях беше и писанието ми за Паметника на съветската армия. И като коментарите към него.

Споменатите от възстановимите неща вече са възстановени - първото, от Blogger, второто - от мен.

Паметникът и ние

Започнах този текст в началото на януари. Поради определени събития в живота ми го бях оставила на заден план. Преди два-три месеца обещах на Краси да го довърша, а наскоро обещах и на Юлияна Методиева от БХК. И понеже предстои поредната серия от дискусии за Паметника на червената армия, реших, че вече наистина е крайно време да го допиша. Частите на текста са писани в различни периоди.

И така:

От отдавна се каня да пиша за Паметника на съветската армия. С ясното съзнание, че рискувам да си навлека гнева както на приятелите ми с десни политически убеждения, така и на тези с леви. Сега вече е крайно време да го направя, а други като Павел Янчев и Ники Русиновски в известен смисъл вече ме изпревариха и се налага повторя някои от тезите им.

Доколкото са история, паметниците са важни за саморазбирането на едно общество. А без саморазбиране, без критическа рефлексия върху миналото, не е възможно да има пълноценно настояще, нито бъдеще. Нито в личния живот, нито в социалния. Защото миналото се възпроизвежда във всекидневието ни, искаме или не. Защо да събаряме паметници, след като реабилитираме не само диктатора, но и диктатурата? Защо обществената енергия срещу събарянето на паметника не се насочи поне със същата сила срещу безпрецедентното за последните двадесет години погазване на основни демократични принципи?

Не искам да се събаря паметникът на съветската армия, както бях против събарянето и на мавзолея. Сградата на мавзолея можеше по прекрасен начин да промени предназначението си, като стане съсредоточие на култура. Музей на тоталитаризма или на съвременното изкуство, или спасяване на Националната художествена галерия, или нещо друго. Районът около паметника на съветската армия пък по естествен начин се е превърнал в средище на младежка градска култура. И би могъл съзнателно да се доразвие по начин, който да подчертава контраста между тоталитарното минало и богатото на младежки субкултури настояще.

Кому е нужно ритуалното унищожаване на символите на тоталитарното ни минало? Въпросът не е реторичен. Нужно е най-вече на хора от "синия" политически спектър, които се идентифицират като антикомунисти. Най-активното ядро от тях е от поколението на, грубо казано, 50-60 годишните. Има и по-млади, чиито политически убеждения са формирани под влияние на политическите лидери от въпросното поколение. Както и по-възрастни, разбира се. Някои от по-младите произлизат от пострадали от тоталитарния режим семейства и се идентифицират с родовата си памет.

Какво характеризира поколението на 50-60 годишните? Те са онези, които през 1989 г. бяха млади и в активна възраст и от тях се очакваше да износят промяната. И не се справиха. Несправянето не бива да им се вменява като персонална вина. У нас тоталитарният режим не се разпадна естествено; той беше премахнат, без да има узряла алтернатива, която да заеме мястото му. От така извършената промяна се възползваха хора от режима и техни близки, които, казано в термините на Пиер Бурдийо, "превърнаха политическия капитал в икономически".

А останалите - тези, които смятаха, че в техните ръце е да извършат голямата промяна? Драмата на тяхното поколение (с което, впрочем, в голяма степен се идентифицирам, понеже от него са хората, които са ми повлияли да съм това, което съм) е, че те бяха формирани като личности по времето на тоталитаризма. И в неговите рамки успяваха да бъдат "бунтари" и "инакомислещи". Препоръчвам да прочетете "Сашо Кьосев като Нео" на Вени Гюрова - прекрасен текст за "оазисите", които са осмисляли тоталитарната "пустиня" на това поколение. Оазиси, в които е оставало пространство за свободна (в определени граници, разбира се - всичко се е донасяло) мисъл и качествен интелектуален продукт. Дали ще е кръгът "Синтез" или Марксовият семинар към СУ, или Институтът за изследване на младежта към ЦК на Комсомола, механизмът е един и същ. Често пъти - и хората. Разпадането на "пустинята" и на нейните "оазиси" ги постави в състояние на неравна борба, в която трябваше или да използват стари ресурси, за да се превърнат в част от новото статукво, или да се окажат маргинализирани, или да разположат биографичния си път някъде между тези две крайности, с всички компромиси и вътрешни драми, които следват от това.

И май всички следващи поколения, включително и най-младите, се оказахме в този капан - да се адаптираме към посттоталитарните превъплъщения на номенклатурата. Щастливите изключения (не броя себе си сред тях), които полагат усилия да бъдат независими, адекватни и съвременни, срещат неистова съпротива на всяка крачка - като се почне от почти неразбиваемите без корупция административни процедури и се стигне до най-изтънчени форми на професионална самота. Да се учудваме ли, защо много от тях си отиват?

Опитвайки се да "кастрираме" символите на миналото, затъваме все по-дълбоко в него. Като всеки друг комплекс, кастрационният не решава проблема, само го изтласква на по-дълбинно равнище. А по-важна от мнението на Русия за този паметник е нашата енергийна (и друга) зависимост от нея. Паметникът е само символ на тази недопреодоляна зависимост. Няма да се освободим от нея, ако го разрушим. Както и не се освободихме от наследството на тоталитаризма и от носталгията по него със събарянето на мавзолея. Напротив, събарянето на мавзолея като че катализира носталгия.

Знам, че голяма част от написаното по-горе ще накара моите леви приятели да потриват доволно ръце. Не съм свършила, обаче. Ако техните аргументи в защита на паметника се припокриваха с моите, не бих имала нищо против този път да бъда "от лявата страна". Но уви - защитата на Паметника на съветската армия се поставя в контекста на борбата срещу фашизма. Един вид - съветската армия е спасила света като цяло и България в частност от фашизма. И това изглежда толкова очевидно на някои хора, колкото и че ястребинчетата са доказателство за наличието на фашизъм в България.

В тази теза се пропуска, първо, че не само Съветският съюз се е борил против националсоциализма и фашизма. На Втората световна война затова й се казва "световна". Затова и Девети май се празнува не само като "Ден на победата" в Русия, а и като "Ден на Европа". Пропуска се, второ, че Хитлер и Сталин невинаги са били от двете страни на барикадата. Става въпрос много повече за подялба на света, отколкото за борба между идеологии. На всеки, докосвал се до марксизма, следва да му е ясно, че идеологиите по принцип се явяват оправдание на определени интереси. Трето, като се говори как победата е сложила край на геноцида над евреите, възниква логичният (не за повечето от ляво мислещите хора, които познавам, обаче) въпрос: защо интелектуалците от еврейски произход, които бягат от режима на Хитлер, се спасяват най-вече в Америка и Западна Европа. Фройд отива във Франция, Норбърт Елиас - във Великобртания, Адорно и Хоркхаймер - в Щатите, откъдето громят лошата модерност (последните после се завръщат в Западна Европа, където пък громят консуматорския капитализъм). А в държавата Израел, която се създава след войната, руският език става един от най-популярните. Трябва ли да питам защо?

И все пак бих приела твърдението, че Паметникът на съветската армия трябва да остане като форма на благодарност към тази армия, че ни е спасила от фашизма, ако се споделяше само от последователни сталинисти. Или средностатистически бесепари (не че приравнявам бесепари и сталинисти). Познавам и такива хора. Не бих се съгласила с тях, но бих ги разбрала - на тяхната позиция е нормално да мислиш така. Чудя се обаче защо мислят така и мои леви познати, които не се идентифицират като сталинисти, нито като бесепари, напротив - дори се смятат за анархисти. Чакайте, ама анархията не беше ли срещу властта? А какво е армията, освен еманация на политическата власт, налагането й в чист вид, с физическа сила? Защо от гледна точка на анархизма полицията да е лоша, парламентът да е лош, НАТО да е много лошо нещо, американската армия - също, а съветската армия да е добра? Нима тя не е избивала и невинни цивилни хора, наред с вражеските войници? Не ви ли притеснява, че девети май и до ден днешен се празнува в Русия с демонстрация на военна техника?

Ето защо не съм съгласна нито с "десните" аргументи за събарянето на паметника, нито с "левите" за запазването му. Добре би било, ако можехме да имаме чисто експертни аргументи, но не мисля, че е възможно такова нещо като чиста експертност. По този въпрос напоследък имах безкрайно интересен разговор с уважаваната от мен Юлияна Методиева. Нейната теза беше, че когато говорим за този паметник, трябва да се опитаме да не мислим за политика, а да имаме само такива аргументи, които са свързани с естетиката и градската среда. Според нея, моето говорене за паметника като травматично място на обществото ни и изобщо - говоренето за травми - не се връзва с естетическия и с градоустройствения дискурс. На което аз отговорих, че според мен няма такова нещо като "чиста естетика" и "чисто" говорене за градската среда - кое възприемаме като красиво или грозно, както и как си представяме града, в който искаме да живеем, зависи от много неща, включително и от ценностите ни, не на последно място - политическите ценности. Ако гледате на Червената армия като на спасител, е много по-вероятно в естетическо отношение да харесате паметника, отколкото, ако гледате на нея като на завоевател. Самият паметник се вписва в определен тип естетика, характерна за определен период от политическата ни история.

Не по-прости са нещата, когато говорим за градска среда. Как е възможно да има нетравматично говорене за градска среда, ако самият начин, по който преживяваме историята си, е травматичен? Как е възможно да има улегнал дебат за бъдещето на Паметника на съветската армия, ако го възприемаме като залог в една много актуална борба? У нас едва от няколко години прохожда дискурс за градската среда като пространство за обитаване от човешки същества, като нещо различно от строителство на жилищни блокове и административни сгради, изкорубени тротоари, дупки по улиците и трафик. И като че тепърва предстои безспорно закъснелият дебат за това, как историята се вписва в градската среда и как ние да я вписваме. Би било добре да има такъв дебат, преди да събаряме мавзолеи и да унищожаваме древни селища, прокарвайки метро. Преди да скриваме уникални архитектурни елементи под стиропорови топлоизолации. Преди да оставяме сгради със статут на паметници на културата да се саморазрушат, за да построим на мястото им поредния бизнес център. И т.н., примери много.

Попитаха ме дали не ми пречи, че паметникът с шмайзера най-отгоре така стърчи. Ами не, на мен лично изобщо не ми е проблем, че стърчи. Проблем са ми нещата, които възприемам като "стърчащи" в обществото ни - национализъм, ксенофобия, полицейщина, носталгия по тоталитарните времена, тенденции за налагане на административен контрол върху всичко, липса на политическа и на гражданска култура. Когато мина покрай паметника, си мисля за история, за настояще и за бъдеще. Мисля си и че на тези, които карат скейтове пред паметника, по всяка вероятност не им пука, че той стърчи и не биха разбрали защо му е на някой да го събаря или мести. И че един ден ще останат те и децата им, а не ние.

И ми се ще дебатът за бъдещето на този паметник да не се води от хора, които го възприемат като фалос, насочен към собствените им историко-политическо-биографични интимности - било изнасилвачески, било любовно. Ще ми се да се води от хора, които са способни да възприемат паметника по такъв начин - аналитично, без горещи емоции, виждайки в него не само шмайзер, а и наивност, японски минимализъм, стълби за никъде и фигурата на архитекта в композицията. Ще ми се, също така, ако се прави нещо, което да контрастира на паметника или да го променя по някакъв начин, да го вписва в друг контекст, това да стане с достатъчно уважение и към историята, и към градското пространсто, и към живите хора, населяващи София. Ще ми се, преди да напираме да рушим или кастрираме, или маскираме, да сме направили неща с градското си пространство, от които да е ясно, че знаем какво правим.

In memoriam Петър Дошков (1960-2011)

"Не се притеснявай, всичко ще бъде наред", казваше Дошков в ситуации, когато нещата изглеждаха толкова зле, че повече не може. 

Преди малко разбрах, че внезапно е починал. Вероятно инфаркт. Още не мога да дойда на себе си. Обичах Дошков. Беше от хората, които ми беше хубаво да знам, че са наоколо, въпреки че не говорехме често. Беше гениален юрист, но така и не намери време да се подготви за адвокатски изпит, защото помагаше на другите безплатно. Казваше, че то си е призвание и не може да взима пари за това. След третото си уволнение живееше на село и се грижеше за болния си баща. Баща му го надживя. Можеше да спечели делата си за връщане в университета, но предпочете трудния начин - не просто да се върне, а да победи. Да въздаде справедливост. Не дочака. Милият Дошков. 

Животът в България не обича такива хора, не е пригоден за тях. И те за него.

За две седмици скъпата ми "бойна група" в ЮЗУ загуби двама от членовете си. А Дошков, макар и уволнен, беше сърцето на групата. Сега сред тези, които останаха, е самотно и страшно. Но не искам да пиша за ЮЗУ сега. Нито за съдебната система. И се надявам, че на тези, които искаха да унищожат Дошков, им е поне малко мъчно или гузно. Защото и те са хора. Не искам да обвинявам никого.

"Не се притеснявай, всичко ще бъде наред".
 

Английският и аз: второ действие

Към Английският и аз: първо действие

В превод от английски:

Учителят: Можете да ме наричате, както искате - "сър" или "Стоян"
Аз: А може ли "Капитане, мой капитане?"
Учителят: Да, но ще трябва да носите униформа.

Да, групата по английски в ИЧС, ниво "напреднали", съботно-неделен курс, си има нов преподавател. Трябва да благодарим най-вече на Гери - съкурсничка, която е прокурор. След като предишният учител, наред с пълната му липса на педагогически способности, написа на дъската "movy" (вместо "movie") и "garbich" (вместо "garbage"), чашата преля и Гери инициира подписка да го сменим. В нея се включихме шест от общо седемте курсистки. Седмият човек беше Ким от Корея. Не искахме да я въвличаме, за да не я притесним, защото изглеждаше много стеснителна и избягваше да общува с останалите, въпреки че сме се опитвали да я предразположим. Понеделника преди Великден Гери отишла в ИЧС с подписката и се държала много прокурорски. Рекла, че и дума не може да става за преговори.

Нощта преди събота сънувах, че отивам на курс и там е старият учител, който ни се муси, че сме поискали да го сменим. И ми беше гузно едно такова - преподавателят не беше лош човек, въпреки че не ставаше за тази работа. Друга съкурсничка сподели, че била сънувала същото. Замъкнах се към ИЧС с притеснение и без никакво желание, но що да видя - на преподавателското място стоеше друго лице. Някои момичета от курса, които са били проверили положението предната седмица, вече знаеха, че ще сме с нов учител. И казаха, че от ИЧС рекли, че сме първите, които някога са поискали смяна на преподавател и че са се постарали да намерят учител, за когото има особено добри отзиви.

Цялата група сме във възторг и мотивирани да ставаме рано събота и неделя, за да учим английски. Дори Ким, когато схвана какво сме направили, изяви желание да дойде с нас в кафето и се разприказва на полубългарски-полуанглийски.

Новият преподавател е поне толкова добър, колкото лош беше предишният. Казва се Стоян Бабалев. Преподавал и в Софийската математическа гимназия (блазе им на учениците му, дано го оценяват по достойнство), а в ИЧС това му бил първият курс по общ английски - досега е водел курсове за сертификати. Според Гугъл, превеждал е Удхаус.

Като казвам, че Стоян Бабалев е добър преподавател, искам да кажа и че е подходящ за човек като мен. Аз съм труден ученик, поради което и тактично отклонявах предложенията на виртуални и невиртуални познати да ме учат на английски, за да избегна евентуален разрив в отношенията си с тях. Моите критерии за добър преподавател са особено нещо. Основно заради това тотално се провалих с пианото, въпреки че родителите ми ме изпратиха при много прехвалена учителка - начинът й на преподаване уби у мен всякакво желание да свиря. Тя беше подходяща за изпълнителни и репродуктивни ученици, а точно това никога не съм била. Мотивацията винаги ми е била проблем (поради което не мога да уча език сама), а за да ме мотивира някой, трябва да ме вдъхновява, провокира, да ме кара да се замислям, дори да ме ядосва понякога. В университета такива преподаватели са ми били Георги Димитров, Димитър Денков, Петър Горанов, Георги Каприев, Христо Тодоров (макар че последният беше твърде благ за моите стандарти).

Критериите ми за учител по английски в езиков курс (не частни уроци) не са чак толкова високи - бих била доволна и от някой, който просто обяснява добре, помага ми да осъзнавам и преодолявам собствените си "дупки" в езика и ни кара да говорим и да пишем текстове. Особено в сравнение с предишния. Но е неизмеримо по-добре, че случих на преподавател, който е отдаден на преподаването, който е положил особени усилия, за да си изработи подход, който работи, дори и в някои отношения да е предназначен по-скоро за ученици ("Не можете да ме ядосате, затова по-добре не се опитвайте"). Който успява да те накара да схванеш тънки нюанси в употребата на езика, който обяснява контестуално. Който е с широка обща култура и от когото може да се научи много повече от думи и граматика. Който споделя, че обича да седне на фотьойла вкъщи и да слуша радио драматизации на "Спасителят в ръжта". Който, по повод на преподавания материал, споделя разбиранията си за живота, с които разбирания повечето пъти не съм съгласна, но това ме провокира да мисля и да се изразявам. Който обича елегантно да затапва и да влиза в ролята на циничен, но все пак остава благ и добронамерен (за разлика от студентските си години, в настоящия етап от живота си вече не се вдъхновявам, когато преподавател прескочи границата между закачката и обидата).

Вече ще ми е по-лесно да ставам в 5 сутринта събота и неделя. Хайде, стига съм писала - чака ме домашно :-).

П.п. от 19 ноември 2015. Стоян Бабалев е починал днес. Благодаря на анонимния коментатор в блога, който някога е чел този пост и се е сетил да ми каже за това още днес, без дори да ме познава. Ето какво блогнах тази вечер: R.I.P. Стоян Бабалев.

Отчуждението на половете