Паметникът и ние

Започнах този текст в началото на януари. Поради определени събития в живота ми го бях оставила на заден план. Преди два-три месеца обещах на Краси да го довърша, а наскоро обещах и на Юлияна Методиева от БХК. И понеже предстои поредната серия от дискусии за Паметника на червената армия, реших, че вече наистина е крайно време да го допиша. Частите на текста са писани в различни периоди.

И така:

От отдавна се каня да пиша за Паметника на съветската армия. С ясното съзнание, че рискувам да си навлека гнева както на приятелите ми с десни политически убеждения, така и на тези с леви. Сега вече е крайно време да го направя, а други като Павел Янчев и Ники Русиновски в известен смисъл вече ме изпревариха и се налага повторя някои от тезите им.

Доколкото са история, паметниците са важни за саморазбирането на едно общество. А без саморазбиране, без критическа рефлексия върху миналото, не е възможно да има пълноценно настояще, нито бъдеще. Нито в личния живот, нито в социалния. Защото миналото се възпроизвежда във всекидневието ни, искаме или не. Защо да събаряме паметници, след като реабилитираме не само диктатора, но и диктатурата? Защо обществената енергия срещу събарянето на паметника не се насочи поне със същата сила срещу безпрецедентното за последните двадесет години погазване на основни демократични принципи?

Не искам да се събаря паметникът на съветската армия, както бях против събарянето и на мавзолея. Сградата на мавзолея можеше по прекрасен начин да промени предназначението си, като стане съсредоточие на култура. Музей на тоталитаризма или на съвременното изкуство, или спасяване на Националната художествена галерия, или нещо друго. Районът около паметника на съветската армия пък по естествен начин се е превърнал в средище на младежка градска култура. И би могъл съзнателно да се доразвие по начин, който да подчертава контраста между тоталитарното минало и богатото на младежки субкултури настояще.

Кому е нужно ритуалното унищожаване на символите на тоталитарното ни минало? Въпросът не е реторичен. Нужно е най-вече на хора от "синия" политически спектър, които се идентифицират като антикомунисти. Най-активното ядро от тях е от поколението на, грубо казано, 50-60 годишните. Има и по-млади, чиито политически убеждения са формирани под влияние на политическите лидери от въпросното поколение. Както и по-възрастни, разбира се. Някои от по-младите произлизат от пострадали от тоталитарния режим семейства и се идентифицират с родовата си памет.

Какво характеризира поколението на 50-60 годишните? Те са онези, които през 1989 г. бяха млади и в активна възраст и от тях се очакваше да износят промяната. И не се справиха. Несправянето не бива да им се вменява като персонална вина. У нас тоталитарният режим не се разпадна естествено; той беше премахнат, без да има узряла алтернатива, която да заеме мястото му. От така извършената промяна се възползваха хора от режима и техни близки, които, казано в термините на Пиер Бурдийо, "превърнаха политическия капитал в икономически".

А останалите - тези, които смятаха, че в техните ръце е да извършат голямата промяна? Драмата на тяхното поколение (с което, впрочем, в голяма степен се идентифицирам, понеже от него са хората, които са ми повлияли да съм това, което съм) е, че те бяха формирани като личности по времето на тоталитаризма. И в неговите рамки успяваха да бъдат "бунтари" и "инакомислещи". Препоръчвам да прочетете "Сашо Кьосев като Нео" на Вени Гюрова - прекрасен текст за "оазисите", които са осмисляли тоталитарната "пустиня" на това поколение. Оазиси, в които е оставало пространство за свободна (в определени граници, разбира се - всичко се е донасяло) мисъл и качествен интелектуален продукт. Дали ще е кръгът "Синтез" или Марксовият семинар към СУ, или Институтът за изследване на младежта към ЦК на Комсомола, механизмът е един и същ. Често пъти - и хората. Разпадането на "пустинята" и на нейните "оазиси" ги постави в състояние на неравна борба, в която трябваше или да използват стари ресурси, за да се превърнат в част от новото статукво, или да се окажат маргинализирани, или да разположат биографичния си път някъде между тези две крайности, с всички компромиси и вътрешни драми, които следват от това.

И май всички следващи поколения, включително и най-младите, се оказахме в този капан - да се адаптираме към посттоталитарните превъплъщения на номенклатурата. Щастливите изключения (не броя себе си сред тях), които полагат усилия да бъдат независими, адекватни и съвременни, срещат неистова съпротива на всяка крачка - като се почне от почти неразбиваемите без корупция административни процедури и се стигне до най-изтънчени форми на професионална самота. Да се учудваме ли, защо много от тях си отиват?

Опитвайки се да "кастрираме" символите на миналото, затъваме все по-дълбоко в него. Като всеки друг комплекс, кастрационният не решава проблема, само го изтласква на по-дълбинно равнище. А по-важна от мнението на Русия за този паметник е нашата енергийна (и друга) зависимост от нея. Паметникът е само символ на тази недопреодоляна зависимост. Няма да се освободим от нея, ако го разрушим. Както и не се освободихме от наследството на тоталитаризма и от носталгията по него със събарянето на мавзолея. Напротив, събарянето на мавзолея като че катализира носталгия.

Знам, че голяма част от написаното по-горе ще накара моите леви приятели да потриват доволно ръце. Не съм свършила, обаче. Ако техните аргументи в защита на паметника се припокриваха с моите, не бих имала нищо против този път да бъда "от лявата страна". Но уви - защитата на Паметника на съветската армия се поставя в контекста на борбата срещу фашизма. Един вид - съветската армия е спасила света като цяло и България в частност от фашизма. И това изглежда толкова очевидно на някои хора, колкото и че ястребинчетата са доказателство за наличието на фашизъм в България.

В тази теза се пропуска, първо, че не само Съветският съюз се е борил против националсоциализма и фашизма. На Втората световна война затова й се казва "световна". Затова и Девети май се празнува не само като "Ден на победата" в Русия, а и като "Ден на Европа". Пропуска се, второ, че Хитлер и Сталин невинаги са били от двете страни на барикадата. Става въпрос много повече за подялба на света, отколкото за борба между идеологии. На всеки, докосвал се до марксизма, следва да му е ясно, че идеологиите по принцип се явяват оправдание на определени интереси. Трето, като се говори как победата е сложила край на геноцида над евреите, възниква логичният (не за повечето от ляво мислещите хора, които познавам, обаче) въпрос: защо интелектуалците от еврейски произход, които бягат от режима на Хитлер, се спасяват най-вече в Америка и Западна Европа. Фройд отива във Франция, Норбърт Елиас - във Великобртания, Адорно и Хоркхаймер - в Щатите, откъдето громят лошата модерност (последните после се завръщат в Западна Европа, където пък громят консуматорския капитализъм). А в държавата Израел, която се създава след войната, руският език става един от най-популярните. Трябва ли да питам защо?

И все пак бих приела твърдението, че Паметникът на съветската армия трябва да остане като форма на благодарност към тази армия, че ни е спасила от фашизма, ако се споделяше само от последователни сталинисти. Или средностатистически бесепари (не че приравнявам бесепари и сталинисти). Познавам и такива хора. Не бих се съгласила с тях, но бих ги разбрала - на тяхната позиция е нормално да мислиш така. Чудя се обаче защо мислят така и мои леви познати, които не се идентифицират като сталинисти, нито като бесепари, напротив - дори се смятат за анархисти. Чакайте, ама анархията не беше ли срещу властта? А какво е армията, освен еманация на политическата власт, налагането й в чист вид, с физическа сила? Защо от гледна точка на анархизма полицията да е лоша, парламентът да е лош, НАТО да е много лошо нещо, американската армия - също, а съветската армия да е добра? Нима тя не е избивала и невинни цивилни хора, наред с вражеските войници? Не ви ли притеснява, че девети май и до ден днешен се празнува в Русия с демонстрация на военна техника?

Ето защо не съм съгласна нито с "десните" аргументи за събарянето на паметника, нито с "левите" за запазването му. Добре би било, ако можехме да имаме чисто експертни аргументи, но не мисля, че е възможно такова нещо като чиста експертност. По този въпрос напоследък имах безкрайно интересен разговор с уважаваната от мен Юлияна Методиева. Нейната теза беше, че когато говорим за този паметник, трябва да се опитаме да не мислим за политика, а да имаме само такива аргументи, които са свързани с естетиката и градската среда. Според нея, моето говорене за паметника като травматично място на обществото ни и изобщо - говоренето за травми - не се връзва с естетическия и с градоустройствения дискурс. На което аз отговорих, че според мен няма такова нещо като "чиста естетика" и "чисто" говорене за градската среда - кое възприемаме като красиво или грозно, както и как си представяме града, в който искаме да живеем, зависи от много неща, включително и от ценностите ни, не на последно място - политическите ценности. Ако гледате на Червената армия като на спасител, е много по-вероятно в естетическо отношение да харесате паметника, отколкото, ако гледате на нея като на завоевател. Самият паметник се вписва в определен тип естетика, характерна за определен период от политическата ни история.

Не по-прости са нещата, когато говорим за градска среда. Как е възможно да има нетравматично говорене за градска среда, ако самият начин, по който преживяваме историята си, е травматичен? Как е възможно да има улегнал дебат за бъдещето на Паметника на съветската армия, ако го възприемаме като залог в една много актуална борба? У нас едва от няколко години прохожда дискурс за градската среда като пространство за обитаване от човешки същества, като нещо различно от строителство на жилищни блокове и административни сгради, изкорубени тротоари, дупки по улиците и трафик. И като че тепърва предстои безспорно закъснелият дебат за това, как историята се вписва в градската среда и как ние да я вписваме. Би било добре да има такъв дебат, преди да събаряме мавзолеи и да унищожаваме древни селища, прокарвайки метро. Преди да скриваме уникални архитектурни елементи под стиропорови топлоизолации. Преди да оставяме сгради със статут на паметници на културата да се саморазрушат, за да построим на мястото им поредния бизнес център. И т.н., примери много.

Попитаха ме дали не ми пречи, че паметникът с шмайзера най-отгоре така стърчи. Ами не, на мен лично изобщо не ми е проблем, че стърчи. Проблем са ми нещата, които възприемам като "стърчащи" в обществото ни - национализъм, ксенофобия, полицейщина, носталгия по тоталитарните времена, тенденции за налагане на административен контрол върху всичко, липса на политическа и на гражданска култура. Когато мина покрай паметника, си мисля за история, за настояще и за бъдеще. Мисля си и че на тези, които карат скейтове пред паметника, по всяка вероятност не им пука, че той стърчи и не биха разбрали защо му е на някой да го събаря или мести. И че един ден ще останат те и децата им, а не ние.

И ми се ще дебатът за бъдещето на този паметник да не се води от хора, които го възприемат като фалос, насочен към собствените им историко-политическо-биографични интимности - било изнасилвачески, било любовно. Ще ми се да се води от хора, които са способни да възприемат паметника по такъв начин - аналитично, без горещи емоции, виждайки в него не само шмайзер, а и наивност, японски минимализъм, стълби за никъде и фигурата на архитекта в композицията. Ще ми се, също така, ако се прави нещо, което да контрастира на паметника или да го променя по някакъв начин, да го вписва в друг контекст, това да стане с достатъчно уважение и към историята, и към градското пространсто, и към живите хора, населяващи София. Ще ми се, преди да напираме да рушим или кастрираме, или маскираме, да сме направили неща с градското си пространство, от които да е ясно, че знаем какво правим.