За Григор и устойчивото развитие

Григор Гачев е написал изключително интересен и задълбочен текст със заглавие За устойчиво развитие. Именно качеството на текста му ме провокира да реагирам.

(Отварям скоба. Веднъж Борислав ми беше казал, че има два вида блогъри - първите са тези, които пишат заради популярност, рейтинг, его, полза и т.н., а вторите са "останалите". След време стана дума за блога на Григор. Тогава Боби рече: "Помниш ли какво ти казах за двата вида блогъри? Григор е от останалите.")

Повод за публикацията на Григор е покана, която е получил, за "дискусия около възможно посткапиталистическо общество. Идеята й е да обсъди алтернатива на неолибералното общество, която да е способна на устойчиво развитие." Тръгвайки от предпоставката, че неолиберално общество има, Григор се опитва да очертае модел на характеристиките, които едно общество на устойчивото развитие би трябвало да притежава.

За мен основният проблем се появява още в началото - в предпоставката и на инициаторите на дискусията, и на Григор, че такова нещо като неолиберално общество съществува. Така, както съществуват или са съществували феодализъм и капитализъм. Един вид: феодализъм -> капитализъм -> неолиберализъм.

Неолиберализмът е идеология. В смисъл на система от идеи за това, какъв би трябвало да бъде светът - да доминира свободният пазар за сметка на държавата, обществото да е потребителски ориентирано и т.н. При това, няма пълен консенсус какво точно е неолиберализмът като идеология - модерно е сред левите интелектуалци да се обявяват за "неолиберални" мислители и идеи, които не се смятат за неолиберални. Дори аз съм бивала обвинавана в неолиберализъм само поради факта, че съм с либерални убеждения. Докато когато говорим за феодализъм и капитализъм, имаме предвид определени форми на организация на социалния свят. Ако сме последователи на социолога Макс Вебер, ще кажем, че и те не се срещат "в чист вид" в реалността, но все пак има базисни характеристики, на които едно феодално или капиталистическо общество отговаря; и тези характеристики имат корелати в социалната реалност. Примерно - основен принцип на капиталистическото общество е печалбата, то не може да се възпроизвежда, ако няма печалба.

Говоренето за "неолиберално общество" е реификация на неолиберализма. В неомарксизма терминът "реификация" се използва в смисъл, че на мисловни концепти се придава статут на реално съществуващи неща. Например да смятаме, че "ромите са мързеливи" е реификация на определена представа за ромите. Или да сме убедени, че историята и науката винаги са се развивали прогресивно (прогресът всъщност е идея на Модерното време) е реификация на идеята за прогрес. И т.н. Кофтито на реификацията е, че, обявявайки едни неща за реално съществуващи, ние се държим, сякаш те са съвсем реално съществуващи (по теоремата на Томас), от което има съвсем реални последствия. Примерно - в софийската джамия е много вероятно да няма ислямски терористи, но като някакви идиоти скочат върху молещите се на основание, че били ислямски терористи, резултатът е съвсем реални разбити глави.

С което се опитвам да кажа, че няма такова "животно" като неолиберално общество. Има общества, в които могат да се намерят елементи, които биха могли да бъдат окачествени като "неолиберални". Но те са в комбинация с достатъчно други съвсем не неолиберални елементи, дори в обществата, нарочени за пример за неолиберализъм. Бях много изненадана да разбера по новините вчера (за съжаление, не можах да открия репортажа в Интернет), че в САЩ държавата плаща за... абитуриентските балове. (Репортажът беше за това, че поради кризата са свити парите за балове, едно училище получило само половината от сумата, а другата решило да добави чрез организиране на благотворително събитие в местния затвор.) А понякога има странни симбиози между неолиберални елементи и държава - например при проектната система на финансиране.

Да вземем европейските проекти. От една страна, имаме уж пазарен принцип - конкуренция между различни кандидати. Който спечели, очевидно се е "продал" най-добре. От друга страна, във формулирането на приоритетите, по които да се кандидатства, както и на целите на тези приоритети, често пъти няма нищо пазарно. Било за добро (наличие на проекти, свързани с човешки права, защита на уязвими групи, антидискриминация и т.н.), било за лошо. В главите на евробюрократите има много повече "държава", "контрол" и абстрактни административни правила, отколтото "пазар" и "потребители". В резултат може да се стигне до трагикомични абсурди - като призивите към селскостопанските производители да проверяват за проекти в Интернет. Или видимо скъпа кампания в метростанциите за превенция на трафика на хора (огромната част от потенциалните жертви на трафик едва ли пътуват със софийското метро - да бяха направили кампанията в гетата, по селата и градчетата с най-висока безработица). Или се усвояват едни пари, за да изпее някой императивното послание "храни се здравословно, спортувай доброволно", което едва ли би отказало някое дете (потребител на посланието, сиреч) от вафлите.

Строго погледнато, неолиберално общество не може и да има, поне докато има държави и над-държавни обединения като ЕС, функциониращи повече или по-малко като държави. Защото държавата съществува посредством това - да регулира. Изцяло пазарна регулация би обезсмислила държавността. Критиците на неолиберализма и на това са намерили цаката - за тях полицейщината, строгият граничен контрол и т.н. са не друго, а последствия от неолиберализма. Дори предоставянето на социални услуги и наличието на социални политики може да се види като част от "пъкления план" на неолиберализма. Например, седемчасовият работен ден в някои европейски страни може да се интерпретира като стимулиране на потребителското начало у човека. Но човек ако изхожда само от един принцип, всичко може да обоснове с него - все едно дали принципът е икономиката, сексът, неолиберализмът, водата, огъня, енергията или каквото си помислите.

Впрочем, критиката на неолиберализма също е идеология. Идеологиите са един вид цветни очила. Спомняте ли си "Вълшебникът от Оз"? Когато Дороти отиде в Изумрудения град, на входа й дадоха едни зелени очила. После Дороти влезе в Изумрудения град и беше учудена, че там всичко е зелено. Но зеленото всъщност се дължеше на очилата й...

И "устойчивото развитие" е идеология. Изповядвана е от администрации (особено от европейската такава), наднационални организации като например ООН и др., леви интелектуалци, еколози. Най-общата идея на тази идеология (която също има редица разновидности и интерпретации) е, че, оставен сам на себе си, социалният свят стига до кризи (както социални, така и природни), затова трябва да има такъв тип мъдра намеса, която да гарантира развитие, но не за сметка на драматични рискове за човека и природата. И, не на последно място, да бъде, както казва Григор, "алтернатива на неолиберализма".

Григор си е направил труда да създаде изключително прецизен модел на това, какви би следвало да бъдат характеристиките на едно "общество на устойчивото развитие", както и на опасностите, поради които то би могло да се провали. Тук Григор изхожда, мисля, от две основни предпоставки - първо, допускане на възможността на "общество на устойчивото разбиране" и второ - от предпоставката, че подобно общество би се случило не естествено, а като реализация на предварителен замисъл. Затова и е толкова прецизен в модела си - за да прилагаме социални експерименти отговорно, трябва да сме се застраховали отвсякъде.

Като прочетох публикацията на Григор, спонтанно се сетих за един момент от романа "Горски цар" на комай любимия ми писател Мишел Турние. Та на едно място главният герой на романа, от чието име се води голяма част от повествованието, прави аналогия с принципа на Декарт: "да правя винаги толкова пълни изброявания, че да бъда убеден, че нищо не съм пропуснал". И продължава разсъжденията си в посока, че това правило на Декарт е валидно само в затворена система, а светът, в който живее героят, е отворен. Да, ние живеем в отворен свят, който, на всичко отгоре, се и променя, така че няма как да се застраховаме срещу всичко, ако тръгнем да внедряваме "перфектно работещ" модел.

По-сериозното е, че обществото не само е отворено и променящо се, ами е и невидимо. Ние "виждаме" от него това, което е видимо според нашата система на знание, а тя пък зависи от редица неща, свързани със същото това общество - културни стереотипи, ценности, биография, убеждения. Един може да "види" едно нещо като проява на неолиберализъм, друг да "види" същото нещо като проява на твърде силна държава.

След като така "виждаме", как пред-виждаме? Предвиждането на тенденции се базира на някакви неща, които вече сме наблюдавали. Да кажем, в, най-общо казано, капиталистическите общества се редуват периоди на икономически либерализъм с периоди на по-сериозна роля на държавата. И ако тези цикли са наблюдавани много пъти, може да се предположи, че те ще продължат да се повтарят. Както стана дума по-горе обаче, какво точно и как наблюдаваме, зависи от много неща. Освен процесите, които виждаме, протичат и много, които познанието ни е неспособно да идентифицира. И чак когато стане нещо, което няма как да не се забележи (примерно - атентатите на 11 септември) откриваме, че има нещо, за което не сме се сетили. Търсим име за това нещо, после го обличаме в теории, с които да го обясним, после правим политики, които са резултат от тези теории (или обратното - теориите са резултат от политиките). Правим изследвания, с които потвърждаваме това, което "виждаме". След време пък се случват други неща и се оказва, че и термините ни, и теориите, и политиките не работят така, както би ни се искало. И разни хора започват да правят други изследвания, които опровергават нашите... и т.н. Така че няма гаранция, че циклите, които описах, ще продължат да се повтарят, а няма да се превърнат в нещо друго.

Та затова, мисля, устойчивото развитие (като идеология и с ясното съзнание за ограниченията на тази идеология) може да бъде най-много регулативен принцип. Ако искаме да се презастраховаме отвсякъде, както прави Григор, не би било здравословно да тръгваме да го внедряваме - резултатът не би се отличавал особено от която и да е тоталитарна система, пък точно това Григор не иска.