Козелът, змията и лъвът. Гост блогър: Юрий Кропотко

Споделям в блога текст на Юрий Кропотко, който той написа по моя настоятелна молба. Като написах "гост блогър", ми хрумна, че след интервюто на Борислав Борисов блогът ми май не е давал думата на други гости. Може би трябва да каня по-често?

Приятно четене!

п.п. Снимката я свих от блога на Юрий.


По характер козелът е склонен да обобщава и в това негово настояване има опърничавост, граничеща с непредпазлива налудност, компенсираща постоянната нерешителност на това тревопасно. От своя страна змията е педантична и с лукавството на думите се старае да заблуди и измами, често заблуждаваща и сама себе си. Лъвът пък демонстрира надмощие и сила, а посредством страха, който вдъхва, се старае да наложи властта си, макар това да прикрива собствения му страх. И трите животни иначе са доблестни и благородни, ала съществото, което се получава от тяхната комбинация, е зловещо. Древните елини са го наричали Χίμαιρα – властно, инатливо, лукаво създание, с пламъка от устата си подвеждащо във фанатично и самоунищожително заблуждение простосмъртните. Химерата, оказва се, в крайна сметка се е вселила в човека и в цялото му съществуване върши своето коварно и жестоко предназначение. Никакъв аналитичен разум не е способен да отдели химерата от истината, така защото човекът по природа е склонен да заблуждава самия себе си. Нещо повече – истините, по необходимост и неизбежност, са вплетени в химерата и така колкото повече човек демонстрира своето убеждение в истината, толкото повече го овладява химерата.

Защо започнах с интерпретация на гръцкия мит? Какво ни казва той?

Прието е да се обвинява пост-модернизмът в химерност, в целенасочено компроментиране на човешката способност да мисли рационално и, следователно, в естествения стремеж да организира битието по най-рационален начин. Подобно обвинение е твърде късогледо и наивно. Ако се вгледаме в историята, човекът никога не е достигал с усилията на някаква си еволюция или прогрес до лоното на истината. През цялата документирана история на човечеството, от древността та до днес, истината винаги е била оръжие на химерата. Човек самоцелно се стреми към истината и днес вярваме, че този стремеж е израз на рационалната човешка природа. И ако все пак можем да държим на някои научни, тоест, достатъчно убедителни рационални факти, то все пак те са нищожно малко и силно ограничени, за да е възможно изобщо да се разглеждат само, единствено и независимо от цялото човешко съзнание, познание и действие. Какво остава за онези обширни области от битието – социално, политическо, морално и прочее – където убежденията не произтичат от така нареченото естествознание? За пристрастните към последното въпросът изразява основно безпокойство – не толкова как да се артикулира, колкото как да се организира битието, изхождайки от ограничените факти, така защото да е не е максимално рационално, а изобщо рационално.

Но оставям това безпокойство на учените. Казват, че това е диктатът на науката, но лично мен това не ме притеснява толкова, колкото онова, което се случва в непосредствената ни действителност. Някак съм се убедил, че истините са привилегия на точните науки - всичко останало или всички останали истини са въпрос най-вече на антропология. Разделението, разбира се, е достатъчно условно, но и това не ме притеснява.

Всеки път, когато все пак се опитам да артикулирам действителността, или конкретно, когато Светла ми предложи да изкажа нещо върху човешките права и започнах да пиша, се оказвам в несигурна позиция. Човешките права е прието да се мислят като съвременен дискурс – не че това е достатъчно вярно, все пак човекът винаги е мислил за организирането на битието, за взаимодействията между хората. Но в този дискурс, струва ми се, има нещо насилствено и в някакъв смисъл фанатично, разбира се не от днес, не от модернизма и пост-модернизма. Прочитайки неизброимо число статии на тема човешки права, някак се приплъзва призракът на химерата.

Как да пиша за човешките права, когато не съм убеден в тяхната естественост? Или как да говоря с понятия като справедливост, ако в съдържанието на тази дума се съдържат толкова много химери?

Вярно, това е симптом на релативизма и, следвайки го, все пак мога да изкажа нещо относително, нещо което никога няма да е завършено и истинно, но което все пак ще говори за нас самите. Нас, другите, защото и това е особено важно, човешките права са привилегирован дискурс на малцинствата, на маргиналното. Всъщност и по отношение на маргиналното не съм убеден – кое ни дефинира като маргинали и има ли някаква истина в това, не е ли просто поредната, широкосподелена заблуда? А ако маргиналното е въобразено и някак ревностно защитавано именно от онези, върху които седи това клеймо, то тогава как да се артикулират индивидите в тяхната взаимообвързаност?

Но не е достатъчно просто да обявя окончателния си релативизъм. В крайна сметка имам нужда да мисля себе си, нас, като общност, с достатъчно явно изразени характеристики, с ясно изразени потребности и желания. И тъкмо, за да се мислим и да говорим за себе си, все пак разчитаме на онези съмнителни понятия, които поради липса на други, по-точни, са достатъчно условни. Всъщност винаги ми убягва възможното и необходимото формулиране на "ние". А без тази позиция не мога да артикулирам нищо по отношение на човешките права – или по-вярно ще е да кажа, на "нашите права" – вместо или същевременно с което да говоря от неясната позиция на "аз".

Какво ме прави "аз", различен от "другите"? И ако дефинирането на "аз" предполага дефиниране на "ние", кои сме и с какво сме различни от "другите", които не са "ние"?

Тези въпроси насочват към онзи проблем, който по всяка вероятност едва ли има разрешение. Мислейки от позицията на маргиналното, ние легитимираме клеймото, с което не сме съгласни и срещу което напразно се борим. Считаме, че дефинирането на "ние" не е авторско наше: от една страна с това се допуска налагане на идентичност и модел на съществуване, които са ни насилствено чужди, и от друга страна - изисквайки тяхното признание и утвърждаване, срещу достатъчно тривиални цели, в крайна сметка признаваме вменената ни превратност. Така дискурсът за правата на човека на практика се свежда до делегиране на идентичност, чиято същност е потъпкваща, сегрегираща самите нас.

Опитите да се предефинира "ние" е обречено на провал, затова се търси атомизиране на индивидите, с цел да се започне наново - от самия човек, който в крайна сметка винаги се поставя и се предполага от някаква форма на "ние". В цялото това фиаско, струва ми се, химерата ни е обзела толкова мощно, че е невъзможно да се премине отвъд. Правата на човека като дискурс са в сърцевината и в изразяването си измамни. Той не е единствен, не е изключение, но поставянето му като акцент е всъщност акцентиране върху заблудата.

Но ако не бъдем толкова строги със себе си, все пак е възможно да изискваме и да съдействаме за организирането между всички нас. Да допуснем, че химерата е неизбежна, означава да се примирим и да продължим нашето човешко действие въпреки вътрешния си бунт; да признаем, че и този бунт не може да е друг, освен заблуждаващ. Означава да дадем воля на химерата така, защото да се проявят на социалната арена козелът, змията и лъвът. В своята антагонистичност и стремеж към съгласие.

Затова не е достатъчно да се призовава към разума, не е достатъчно да се търси консенсус. Наивно е да се протестира срещу насилието – какво ни дава този протест, освен обединяване срещу някого другиго? – легимирайки го отново, прощавайки се отново и отново с мира като мантра. Именно това обединяване срещу ни дефинира, субективира, и, струва ми се, само по този начин е възможно протичането на социалното действие. А правата, така изглежда, се превръщат в оръжие, в една сама по себе си парадоксална борба на надмощие срещу самите себе си, и трябва да сме напълно наясно с това. Или все пак не толкова, за да сме по-уверени в правотата, с която искаме да постигнем своята справедливост.

10.03.2015