Досега избягвах да обсъждам публично темата за тютюнопушенето, защото не ми се влизаше в конфронтация. Не пуша, не съм пробвала дори, но имам приятели пушачи. Позицията ми не е свързана със стигматизиране на пушачите, обаче знаете, че когато има остър спор по нещо, някои хора са склонни да се връзват. Впрочем, както вече стана ясно, има както пушачи, които подкрепят забраната за пушене на обществени места, така и непушачи, които поддържат предишното статукво.
Когато обаче първата задача на първата задача на новото правителство се оказа отмяната на забраната за пушене на обществени места, реших най-сетне да си кажа. Ще споделя личен опит - какво означава за мен и за начина ми на живот да се пуши на обществени места, включително и с отделни помещения за пушачи и непушачи, и какво означава да не се пуши.
Ако ме познавате лично, с голяма вероятност сте ме виждали и чували да кашлям. От двадесетина години, в резултат от четене на прашни томове на Маркс в студената библиотека на СУ през зимата 1993-1994, си влача нещо като хронифициран бронхит, което се обостря почти с всяко разболяване и минава много трудно. При последното от тежките усложнения кашлях от началото на август до края на декември - въпреки всички доктори, изследвания, диагнози и лекарства. Ако съм в задимена среда, това влияе много зле на кашлицата ми.
Освен това, макар от години да не припадам, на теория продължавам да съм болна от епилепсия. И понякога ми прилошава, например пролет и есен, или ако съм дишала много дълбоко (хипервентилация му се вика), или от напрежение, или ако съм на място, на което се пуши. Да ми прилошее често пъти се изразява в това да не мога да запазя равновесие и да се приземя я на най-близкото място за сядане, я на земята, треперейки от ужас да не припадна. Не е приятно.
Преди забраната по възможност избягвах заведения, в които се пуши, дори и с отделни помещения за пушачи и непушачи. Често пъти помещенията за непушачи биваха забутани в най-студените и неприятни места на заведението. Беше практика вратата между частта за пушачи или да се отваря често, или направо да си стои отворена, така че димът си влизаше и при непушачите. Така че с Крис посещавахме основно две-три вегетариански местенца, в които не се пуши.
По-сложно беше, ако трябва да излизаме с приятели, които пушат. Имам приятели, които никога не пушат пред мен в затворено помещение, но като цяло те са рядкост. (Те, впрочем, и подкрепят пълната забрана за пушене на обществени места.) При други приятели е било според зависи - имат доброто желание да се съобразяват, но невинаги го правят. Трети са толкова страстни пушачи, че ако имат възможност, пушат непрекъснато в лицето ми, изразявайки съчувствие, че кашлям от това.
Може би си мислите, че никой не ме е бил по главата да оставям приятели да ме опушват. Но представете си следната ситуация - ваш близък приятел преживява тежък период от живота си и се тревожите за него/нея, а вие сте от малкото хора, с които може да сподели. Естествено, че ще искате да се видите и да поговорите. А човекът не е на себе си, седи срещу вас и пуши цигара от цигара. В такива случаи съм поставяла приятелството над здравето си, но после ми е било много лошо.
И ако с приятелите все пак поне на теория съм имала избор да отида с тях в заведение/помещение за пушачи или за непушачи, има случаи, когато не съм имала избор. Не съм можела да отида в музикален клуб, без да се натровя с дим. Затова и до забраната опитът ми с музикални клубове беше почти никакъв, защото след концерт ми беше лошо с дни. По същия начин стоеше въпросът и с литературните четения, представяне на книги и други подобни събития в клубове, заведения и други закрити места, които бяха изцяло за пушачи. Ето защо ограничавах подобни събития, от което културният ми живот страдаше.
След забраната, както можете да предположите, се чувствах много добре, а и не забелязах някой от приятелите ми пушачи да е много зле. На когото му се пушеше, излизаше навън да запали една цигара. По същия начин, по който аз преди излизах навън посред зима, но за да дишам чист въздух, когато ми ставаше много лошо. Вече можех да ходя в което заведение ми харесва, а не само в две-три, в които можех да дишам. Понаваксах и с културния живот - бях няколко пъти на клуб, на четения и т.н.
През лятото очевидно имаше спад в оборота на заведенията, които нямат градина. През зимата обаче не забелязах заведенията да страдат чак толкова. Случи ми се в една и съща вечер (щях да посещавам едно събитие, а имах време преди това, беше ми студено и исках да седна някъде да хапна и да се стопля малко) от няколко видимо почти празни ресторанта да ме изгонят, като видят, че съм сама, под предлог, че всичко било резервирано. Накрая се смилиха в едно заведение, но ме забиха на възможно най-неудобното място, защото другите били резервирани. Докато си ядях заветната салата, пред очите ми изгониха още няколко премръзнали индивиди, самотни или по двойки, с познатия ми вече аргумент. А за повече от половин час заведението остана почти празно. Ако толкова бяха на зор заведенията, нямаше ли да се борят за всеки клиент?
Какво следва за мен, ако се върне положението отпреди забраната?
Отново ще започна да посещавам само няколко заведения, рязко ще огранича културния живот и всеки път ще съм пред дилемата къде, как и дали да се виждам с приятелите си пушачи. И отвреме-навреме ще жертвам бронхита, ще преглъщам страха да не припадна и ще се оставям да ми е лошо, защото са ми много важни някое събитие или човек.
По-сложно стоят нещата, ако напредна със свиренето на бас. Не че съм се престарала, но принципно не е невъзможно. Досега "сценичните ми изяви" се свеждат до две участия на читалищно равнище. Но ако допуснем, че някога стигна до свирене в клуб (басистите са дефицитни, поради което понякога се прибягва и до некадърни такива - по тази логика някой може да опре и до мен), ще съм изправена пред тежка дилема. Дали да участвам в истинско, не-читалищно, свирене (особено ако е с музиканти, които харесвам, а ако не ги харесвам, не бих си правила труда да свиря с тях), или да си пазя здравето.
Дилемата придобива и финансови измерения, ако има заплащане за свиренето. Добре, аз получавам заплата и не ми е до хонорара, но се замислям за онези, които нямат други доходи, не пушат и единственият им шанс да оцелеят финансово е да забавляват/обслужват пушеща публика/пушещи клиенти.
Забраната за тютюнопушене на обществени места често се тълкува от противниците ѝ като опит да се забрани на пушачите да пушат, като посегателство върху свободата им. Според мен и личния ми опит не става дума за това. Лично аз не искам да забранявам на никого да пуши, да пие или да прави каквото му харесва. Не възразявам, ако някой намира пушенето за секси, изпитва удоволствие от него или не иска да престава да бъде пристрастен и т.н. Има едно полезно клише обаче, че свободата на другия свършва там, където започва моята.
Пушенето на обществени места, дори и с ограниченията отпреди пълната му забрана, оказва пряко влияние върху мен. Създава сериозни рискове за здравето ми, води до рязко ограничаване социалния ми и културен живот. Ето защо е посегателство срещу свободата ми и никой не може да ме убеди, че в човешката свобода влиза да ми се причинява това. Свободата е и отговорност, а липсата на мисъл за другия е безотговорност.
Никой не може да ме убеди и че потребностите на даден бизнес са по-важни от човешките здраве и живот. А ако това го твърди новоизлюпеният здравен министър, толкова по-зле за управлението, което ни чака. Изглежда ще бъдем жертвани на всяка крачка заради корпоративни интереси.
И не, не деля хората на пушачи и непушачи. Има непушачи, на които не им пречи да е задимено, както и пушачи, които се чувстват по-добре след забраната. Има хора като мен, които имат избор дали да се ограничават, или да излагат здравето си на риск, но има и такива, на които абсурдният им "избор" се свежда до това дали да оцелеят физически, или финансово.
И не, макар да не пуша, не съм от агресивните противници на тютюнопушенето. Просто за близо година видях какво е да дишам спокойно - и в прекия, и в преносния смисъл. Ако се върне старото положение, това ще ми липсва много.
