Беше още август, когато Виктор Лилов ми подари "Африканският приятел" на Йоханес Гелих с предложение да публикувам рецензия на книгата в блога, защото в нея ставало дума "за нашите неща". Оттогава все отлагам. Основно по две причини. Първо, смятам, че книгата заслужава сериозен анализ. Четох я няколко пъти и всеки път откривах нови пластове. Второ, смятам, че в контекста на групово-приятелския литературен живот у нас има нужда и от критични рецензии, без това да означава негативно лично отношение. И въпреки това някак вътрешно отлагах момента на своята критика.
Книгата "Африканският приятел" на австрийския автор Йоханес Гелих е публикувана на български език от новото (създадено 2010 г.) издателство Black Flamingo Publishing. Black Flamingo Publishing се държи от Виктор Лилов и Йордан Йорданов, по-известни като Виктор и Данчо от "Месечина мюзик", тоест продуцентите на Ибряма, Карандила, Силвър Бийт Колектив и т.н. Както и в продуцентската си дейност, и в издателската (както и във всекидневния си живот) Виктор и Данчо си поставят за цел да дават глас на представители на всевъзможни маргинализирани и дискриминирани групи. За мен е прекрасно, че в България има издателство с подобна кауза.
Освен на каузата, в Black Flamingo Publishing се държи и на естетиката. Книжното тяло на "Африканският приятел" възхищава и ви кара да го въртите отвсякъде. Художник е Светлин Балездров, а снимките на корицата са дело на самия Виктор Лилов - поздравления и за двамата!
Първото, което прави впечатление в "Африканският приятел", е паралелът - както съдържателен, така и стилов - с "Чужденецът" на Камю. Повествованието се води от името на главния герой, който се чувства също толкова отчужден от всичко и всички, колкото героя на Камю. Като че нищо от това, което му се случва, не го засяга лично (освен узнаването, че раждането му не е било желано). Както и в "Чужденецът", книгата започва с новината за смърт на родител. Само че не майка, а баща. Имаме и Мари, за която на главния герой му е безразлично дали ще се ожени, или не. И убийство, извършено с безразличие и без чувство на вина. И - за да няма никакво съмнение - домашен любимец на име Камю.
Ако обаче останем на равнището на паралелите, рискуваме да останем с един твърде повърхностен прочит. Йоханес Гелих отива отвъд Камю (а на домашния любимец Камю символично му се налага да бъде евтаназиран). В "Чужденецът" отчуждението е характеристика на отделния човек и остава неразбрано от обществото, което общество го осъжда на смърт. Имаме престъпление и наказание. В "Африканският приятел", напротив, отчуждението се е превърнало в структурна характеристика на социалния свят - еволюирало е до аномия. Светът е поделен на "ние" и "другите". Другите не са нищо повече от обект за ползване и удоволствие, независимо дали става дума за жени, чужденци или канарчета, опечени в пастет по начин, че да останат живи. Чужденецът (самият "африкански приятел" Иосия) е жертва не просто на безразличие и безпричинна жестокост. Иосия се оказва жертва на социално валидни стереотипи (африканец, ерго дилър на наркотици), на закона, според който нелегалният чужденец е никой, на легитимно изглеждащото убеждение, че чуждият е по-малко ценен от нас.
Единственият от героите на книгата, който, макар и непоследователно, се разкъсва от угризения, е готвачът Хуго. За мен не е случайно, че Хуго непрекъснато - било с гозбите си, било с друго - прави препратки към Средновековието. Средновековието, в чиято основа са личните отношения между хората, опосредени от религията, може да се разбира като контрапункт на аномичната съвременност. В такава съвременност убийството не е престъпление, а решаване на проблем и повод за облекчение. В конкретния случай - дори извършване на услуга. Дори авторството му не е от значение. И ако за героя на Камю има смъртна присъда, то в края на "Африканският приятел" убийците най-спокойно отиват на театър.
Ако имам забележки, те са по отношение на превода, който на места определено "куца" и това се отразява на впечатлението от цялостния прочит на книгата. Има както някои правописни и граматически грешки (не много, но се срещат), така и твърде странни преводачески решения. Ще приложа няколко примера:
Шокът ми нямаше да е толкова голям, ако преводачът не беше Владко Мурдаров, за когото не би трябвало да има никакво съмнение, че владее блестящо както немски, така и български. Не знам дали е "аутсорснал" (части от) превода или просто е бързал, или пък "лежи на лаврите си", но резултатът ме смущава. Смятам, че основната отговорност е на издателството и, по-специално, в липсата на редактор. В наши дни е често срещано родните издателства да пестят от редактори. Знам, че за едно ново издателство не е лесно да оцелее финансово, но съм на мнение, че "който има брада, трябва да си вземе и гребенче". Според мен изразите в книгата, които са на език, различен от немски, би следвало да се преведат - ако не от основния преводач, то от друг. Въпреки че и на утвърдени издателства се случва да имат книги, в които това не е направено.
Бих си позволила и по-смела препоръка към Black Flamingo Publishing. Ще ми се Виктор и Данчо да удържат каузата, с която е създадено издателството, и да избират за преводачи не личности от "мейнстрийма на мейнстрийма" (какъвто е случаят с Владко Мурдаров), а неутвърдени и способни хора, по възможност - представители на дискриминирани и маргинализирани социални групи. Предполагам, че те биха били и по-мотивирани да дадат най-доброто от себе си, пък и издателите с по-малка вероятност биха рискували да минат без редактор. Същите критерии, според мен, би следвало да важат и при подбора на редактори, художници и пр. Ако ще е кауза, да е кауза. Нали?
В обобщение: за мен "Африканският приятел" е дисекция на европейското ни настояще и я препоръчвам на читателите на блога с цялото си сърце.
*"Африканският приятел", Йоханес Гелих. Black Flamingo Publishing, 2011. Превод: Владко Мурдаров.
Книгата "Африканският приятел" на австрийския автор Йоханес Гелих е публикувана на български език от новото (създадено 2010 г.) издателство Black Flamingo Publishing. Black Flamingo Publishing се държи от Виктор Лилов и Йордан Йорданов, по-известни като Виктор и Данчо от "Месечина мюзик", тоест продуцентите на Ибряма, Карандила, Силвър Бийт Колектив и т.н. Както и в продуцентската си дейност, и в издателската (както и във всекидневния си живот) Виктор и Данчо си поставят за цел да дават глас на представители на всевъзможни маргинализирани и дискриминирани групи. За мен е прекрасно, че в България има издателство с подобна кауза.
Освен на каузата, в Black Flamingo Publishing се държи и на естетиката. Книжното тяло на "Африканският приятел" възхищава и ви кара да го въртите отвсякъде. Художник е Светлин Балездров, а снимките на корицата са дело на самия Виктор Лилов - поздравления и за двамата!
Първото, което прави впечатление в "Африканският приятел", е паралелът - както съдържателен, така и стилов - с "Чужденецът" на Камю. Повествованието се води от името на главния герой, който се чувства също толкова отчужден от всичко и всички, колкото героя на Камю. Като че нищо от това, което му се случва, не го засяга лично (освен узнаването, че раждането му не е било желано). Както и в "Чужденецът", книгата започва с новината за смърт на родител. Само че не майка, а баща. Имаме и Мари, за която на главния герой му е безразлично дали ще се ожени, или не. И убийство, извършено с безразличие и без чувство на вина. И - за да няма никакво съмнение - домашен любимец на име Камю.
Ако обаче останем на равнището на паралелите, рискуваме да останем с един твърде повърхностен прочит. Йоханес Гелих отива отвъд Камю (а на домашния любимец Камю символично му се налага да бъде евтаназиран). В "Чужденецът" отчуждението е характеристика на отделния човек и остава неразбрано от обществото, което общество го осъжда на смърт. Имаме престъпление и наказание. В "Африканският приятел", напротив, отчуждението се е превърнало в структурна характеристика на социалния свят - еволюирало е до аномия. Светът е поделен на "ние" и "другите". Другите не са нищо повече от обект за ползване и удоволствие, независимо дали става дума за жени, чужденци или канарчета, опечени в пастет по начин, че да останат живи. Чужденецът (самият "африкански приятел" Иосия) е жертва не просто на безразличие и безпричинна жестокост. Иосия се оказва жертва на социално валидни стереотипи (африканец, ерго дилър на наркотици), на закона, според който нелегалният чужденец е никой, на легитимно изглеждащото убеждение, че чуждият е по-малко ценен от нас.
Единственият от героите на книгата, който, макар и непоследователно, се разкъсва от угризения, е готвачът Хуго. За мен не е случайно, че Хуго непрекъснато - било с гозбите си, било с друго - прави препратки към Средновековието. Средновековието, в чиято основа са личните отношения между хората, опосредени от религията, може да се разбира като контрапункт на аномичната съвременност. В такава съвременност убийството не е престъпление, а решаване на проблем и повод за облекчение. В конкретния случай - дори извършване на услуга. Дори авторството му не е от значение. И ако за героя на Камю има смъртна присъда, то в края на "Африканският приятел" убийците най-спокойно отиват на театър.
*
Ако имам забележки, те са по отношение на превода, който на места определено "куца" и това се отразява на впечатлението от цялостния прочит на книгата. Има както някои правописни и граматически грешки (не много, но се срещат), така и твърде странни преводачески решения. Ще приложа няколко примера:
- На стр. 19 се говори за някакво "шоу със слайдове". Героите на повествованието не подхвърлят слайдове, а разглеждат слайдшоу (със снимки).
- На стр. 70 става дума за жена, която е "с дрехата си на домакиня", на стр. 71-72 се уточнява, че тя е с "шарената си връхна дреха на домакиня". Предполагам, че става въпрос за буквален превод от немски, но на български такъв израз не ми звучи. Може би става дума за пеньоар или престилка, не знам.
- На стр. 132: "Вижте тази панорама! Само какъв изгрев! На средната мечешка глава имаше прекъснати от стръмните планински масиви отделни петна сняг." Не можах да разбера откъде се взе тази "мечешка глава". Отново имам хипотезата, че става дума за буквален превод от немски.
- На стр. 137: "напрежението в колата стана изключително напрегнато". Без коментар.
Шокът ми нямаше да е толкова голям, ако преводачът не беше Владко Мурдаров, за когото не би трябвало да има никакво съмнение, че владее блестящо както немски, така и български. Не знам дали е "аутсорснал" (части от) превода или просто е бързал, или пък "лежи на лаврите си", но резултатът ме смущава. Смятам, че основната отговорност е на издателството и, по-специално, в липсата на редактор. В наши дни е често срещано родните издателства да пестят от редактори. Знам, че за едно ново издателство не е лесно да оцелее финансово, но съм на мнение, че "който има брада, трябва да си вземе и гребенче". Според мен изразите в книгата, които са на език, различен от немски, би следвало да се преведат - ако не от основния преводач, то от друг. Въпреки че и на утвърдени издателства се случва да имат книги, в които това не е направено.
Бих си позволила и по-смела препоръка към Black Flamingo Publishing. Ще ми се Виктор и Данчо да удържат каузата, с която е създадено издателството, и да избират за преводачи не личности от "мейнстрийма на мейнстрийма" (какъвто е случаят с Владко Мурдаров), а неутвърдени и способни хора, по възможност - представители на дискриминирани и маргинализирани социални групи. Предполагам, че те биха били и по-мотивирани да дадат най-доброто от себе си, пък и издателите с по-малка вероятност биха рискували да минат без редактор. Същите критерии, според мен, би следвало да важат и при подбора на редактори, художници и пр. Ако ще е кауза, да е кауза. Нали?
*
В обобщение: за мен "Африканският приятел" е дисекция на европейското ни настояще и я препоръчвам на читателите на блога с цялото си сърце.
*"Африканският приятел", Йоханес Гелих. Black Flamingo Publishing, 2011. Превод: Владко Мурдаров.
