Раждането и смъртта на блоговите вселени

Разгледайте хубаво този блог. Защото след няколко дена вече няма да го има. Следях го почти от началото на собственото си блогърстване. Защото въплъщаваше индивидуализъм, неконформизъм, но и чувствителност за човешкото; гражданска и политическа ангажираност, която успява да се удържи в саморефлексивността си и да не се превърне в сектантска убеденост.

Знаменателно е, че днес виждам, че Краси, авторът на блога, възвестява края му: днес се навършва точно една година от началото на втората версия блога, който още през 2007 г. провъзгласих за "любимия си блог". Първата му версия просъществува от пролетта на 2007 до февруари 2008, аз я открих есента на 2007 и когато блогът изчезна, го приех болезнено и драматично. След повече от година и половина авторът му направи нов блог, на собствен домейн. Защото и за него, както и за Краси, блогърството е уникална форма на присъствие в света, на споделяне и самоотстояване, отвъд нарцисизма, отвъд користта да бъдеш "успешен" и да се "продаваш". Той го нарича "интерактивен монолог".

Признавам си, че се разстроих заради смъртта на блога на Краси. Малко се разплаках, даже. Но не го приемам чак толкова драматично. Не само защото междувременно ми се случи да се запозная лично и с двамата тук споменати блогъри и имам достатъчно канали на общуване с тях, в случай, че блоговете им изчезнат. А най-вече, защото си мисля, че някой ден Краси пак ще се върне с блог. Може би по-зрял, може би с друга концепция. Един блог може да бъде "просто още една тухла в стената", може и да разбива стени, за да утвърждава човешкото. Някои си дават сметка колко много означава да вършиш второто, чак когато престанат. И затова се връщат.

Наскоро ми се случи да обяснявам пред автора на възкръсналия ми любим блог радикално демитологизирания си социологизаторски релативизъм. Твърдях, че всъщност няма неслучайни знаци, събития и предопределености, че ние сме склонни да конструираме неслучайности, за да си построим картинка на света, в която да наместим идентичността си. Когато в живота ни настъпят други важни събития или когато старите се окажат в криза, ние конструираме други неслучайности и сглобяваме картинката за света, а с нея и идентичността си, по нов начин.

Сега много ми се иска да не съм била права. Иска ми се съвпадението, че един блог обявява смъртта си, а друг празнува годишнината от възкръсването си, да не е случайност, а да е знак.

Знам, че се повтарям, но няма нищо по-подходящо, което бих могла да кажа, не само защото всички, споменати в този пост, обичаме Pink Floyd:

Wish you were here.