Казусът "Венелин Стойчев"

Или: Широко затворените очи на Шърли Темпъл в Алма Матер

В книгата си „Двойната Лотхен“ Ерих Кестнер повдига въпроса дали в детски книжки бива да се засягат проблемите на „големите“, когато от тях страдат и децата. И дава известния пример с Шърли Темпъл – дете-кинозвезда от 30-те години, на което не му било позволено да гледа собствените си филми, защото „не били за деца“.

Следва нещо много дълго и предполагам, че малцина ще го прочетат, но пък ще го прочетат онези, които трябва.

В брой 27 на вестник "Седем" беше публикувана моя статия под заглавие "За голямата правда и малкия гражданин". Този пост съдържа някои откъси от нея. "Голямата правда" според Тато беше, че социализмът бележи успех след успех и върви към комунизъм, а "малката правда" - че не всичко е наред. Днес, тридесетина години по-късно, имаме много големи и малки правди, които вече имат други имена. "Голямата правда" може да се маскира като "национална сигурност", "класифицирана информация", "престиж", "авторитет", "автономия", "колегиална етика" и по много други начини. "Малката правда" са едни такива странични явления, които не бива да оставяме да хвърлят сянка върху голямата.

Казано по друг начин, "голямата правда" е правото на голямата (не непременно като обем, а като власт) институция срещу правото на малкия гражданин. В статията дадох като пример историите на двама души - на пловдивчанина Максим Савов и на вече бившия преподавател по социология Венелин Стойчев - как и в двата случая институциите "оправдават" собствените си грешки чрез още по-големи такива.

За Макс знам само от интернет и медиите, но що се отнася до станалото с Венелин Стойчев, не може да се каже, че съм безпристрастна. Поне по няколко причини, които честно ще споделя, за да улесня читателите да си направят собствена преценка:

Първо, с Венелин сме приятели. Познаваме се от началото на 1997 година, когато участвахме в студентските протести за свалянето на Жан Виденов. И двамата сме се преориентирали към социологията от други специалности (той от политология, аз от философия) благодарение на интелектуалното влияние на проф. Георги Димитров.

Второ, доц. Димитър Денков - заместник-деканът, който е част от скандала, е научен ръководител на дипломната ми работа, един от любимите ми преподаватели, към когото продължавам да изпитвам пиетет.

Трето, знаем се и с Кирил Миленов от Асоциацията на студентите по социология (АСССУ), който е бил особено активен при внасянето на писмото срещу Венелин в катедра "Социология". Бях рецензент (и нещо като доброволен консултант) на дипломната му работа, когато той беше още ученик в Класическата гимназия, после животът отново ни срещна покрай историята с камерите в СУ.

Четвърто, познавам и част от преподавателите в катедра "Социология" на СУ, с някои от тях поддържаме много добри отношения.

Така че, въпреки че не съм била студент в тази катедра (като се изключи, че съм посещавала един курс и малко от друг курс неинституционално) и съм преподавала в нея само в продължение на една учебна година, не бих могла да пиша от позициите на "външен наблюдател".

Пето, самата аз напуснах катедра "Социология" на ЮЗУ, в която съм работила 11 години, поради несъгласието на катедрата и ректора да изразявам желанието си в университета да се спазват законите. И поради съгласието на декана на Философски факултат да бъда неправомерно оставена без часове заради това, че не се страхувам да изразявам гражданската си позиция. Което ме прави още по-пристрастна в случая с Венелин. Колкото по-навътре навлизам в тази история обаче, толкова повече се уверявам, че в нея всъщност безпристрастни няма и няма как и да има...

За незапознатите, историята е, накратко, следната:

Като титуляр на дисциплината „Теории за модернизацията“, Венелин отказал на студент да бъдат зачетени като оценки по тази дисциплина оценките по други курсове, които студентът е взел в чужбина, поради несвързаност с проблематиката. Студентът се явил на тест. Изкарал двойка. После отишъл да се жалва на заместник-декана Димитър Денков, който в изблик на великодушие му писал 4,50 и с присъщата си философска извисеност пропуснал да уведоми титуляра на курса и кредитния инспектор на катедра „Социология“. Преподавателят може би е нямало да научи какво се е случило, ако самият студент не му се бил похвалил, че е намерил начин да се справи с него, без да трябва да учи. Венелин отправил питане към деканата и получил отговор, че заместник-деканът е бил заблуден от студента и си е превишил правата. Самият Денков се извинил (чест му прави, все пак) и поискал оценката да бъде анулирана, а дипломирането на студента – замразено. Няколко месеца по-късно деканът заявил, че въпреки констатираното нарушение ректорът е признал оценката на студента, за да не бъде съден университетът.

Така една грешка бива замазвана с още по-голяма грешка, в името на „Голямата правда“ - „Алма Матер“.

В желанието си да предизвика дебат, Венелин запознал студентите с казуса и дал възможност на желаещите от тях да развият курсови проекти по тази тема. Най-интересна е реакцията на Асоциацията на студентите по социология. Те внасят в катедрата осъдително писмо, в което не само протестират, че другарчето им е направено за резил (приятелската солидарност е човещина), ами обвиняват преподавателя, че руши авторитета на университета.

За горното изречение (публикувано във в-к "Седем") получих доста упреци, но едва ли някой ще отрече, че Атанас Гроздев не е просто един (вече дипломиран) студент по социология - той е сред движещите сили на същата АСССУ, която внася въпросното осъдително писмо. На това ще се върна после.

Младежите са научили най-важния за българското общество житейски урок, този за двете правди – не покварата на институциите (в случая – нарушаването на основните принципи на образованието) руши авторитета им, а говоренето за нея. Чака ги блестящо бъдеще. А Венелин Стойчев си търси работа.

Преди повече от десет години социолингвистката Любима Йорданова ми каза, че нещата в България ще тръгнат на добре тогава, когато умрат всички, които са били родени по времето на социализма. Тогава прогнозата й ми се стори песимистична. Днес се чудя дали не е била твърде оптимистична. Та днешните деца разбират още от малки колко са правдите и на чия страна трябва да бъдеш, за да просперираш в живота. Те са бъдещите полицаи, съдии, политици и ректори.

***

Така завършваше статията ми за вестник "Седем". В следващия брой, в рубриката "Право на отговор" беше публикувано становището на третокурсника по социология от СУ (и също член на АСССУ, както разбирам от негов коментар в блога на Венелин) Петко Циков със заглавие: "Аз също искам реформа" (за съжаление, поне засега го няма онлайн).

След прочитането на отговора на Петко Циков окончателно се убедих, че част от проблема е, че двете страни в конфликта говорят на различни езици. Докато Стойчев набляга на темата за законността и необходимостта да се спазват правилата, Асоциацията на студентите по социология (АСССУ) и съгласните с позицията й обръщат далеч по-голямо внимание на това, че случаят със студента е възлаган като тема на курсова работа от страна на преподавателя, който е страна в конфликта. И докато всяка от страните не обсъди аргументите на другата, не може да става въпрос за дебат. Дебат на аргументи, а не на емоции. Разбирам защо авторът на статията „Аз също искам реформа“ реагира емоционално на моята, но обективирането на емоциите му в „обидни квалификации“, които привижда в моя текст, вреди на разбирането.

Преди да продължа, нека направя едно важно уточнение. Според Петко Циков аз съм била „подведена“ от Венелин Стойчев и би трябвало, в качеството си на социолог, да се „свържа“ и с другата страна. Свързването със страните не е задължение на социолозите; отделен въпрос, че не в качеството си на социолог съм написала статията („не всичко, което социологът прави, е социология“, казваше проф. Георги Димитров). Все пак е редно да отбележа, че не съм се „свързвала“ нито с едната, нито с другата страна с цел да чуя позицията й. Разбрах за случая от Интернет и се запознах с наличните документи и писма по темата, включително и с изявлението на АСССУ, протокола от споменатото от П. Циков катедрено заседание, темите за курсови проекти по „Модернизация“. Смятам, че така е честно.

В отговора на Петко Циков има два основни пункта – първият е неговата интерпретация на действията на студента, отървал се от изпит при Стойчев, вторият засяга становището на АСССУ. Ще започна от втория. Той, от своя страна, има два аспекта – първо, „уронването“ на „честта, достойството и доброто име“ на студента и, второ, наличието на конфликт на интереси в това, един преподавател да дава на студентите си казус, по който страна е самият той.

В изявлението на АСССУ уважението към честта и достойнството на колегите, закрепено в чл. 115 на Правилника на СУ, се разглежда като съответстващо на чл. 32 на Конституцията: „Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.“ На това основание се стига до извода, че използването на „лични имена“ и „данни за конкретна личност“ е в противоречие с Правилника на СУ и Конституцията.

Студентите по социология би трябвало да са учили за разликата между частно и публично пространство. Поставянато на отношенията на Атанас Гроздев с гаджето му като тема за курсова работа би било „незаконна намеса в личния живот“. Но университетът е публично пространство. Ако някой нарушава правилата в рамките на изпълнението на публична дейност, това не засяга само него, а и всички, които по един или друг начин са свързани с тази дейност, включително и данъкоплатците, които плащат, за да произвежда университетът истински висшисти.

Позовавайки се на Конституцията, АСССУ не е докрай последователна, защото според Конституцията не само студентите и преподавателите в СУ имат достойнство – всеки човек има. По тяхната логика това би означавало, че не би трябвало да се споменават ничии имена без съгласието на съответните хора. Ала асоциацията не протестира срещу даването на темата „Румяна Желева“ в рамките на курса на Венелин Стойчев. Може би студентите не знаят, че и Желева е колега социолог, бивш студент и преподавател в същата катедра. Или достойнството на бившите студенти и преподаватели е без значение? В такъв случай не би трябвало да протестират и срещу казуса с името на Атанас Гроздев, защото и той е вече бивш студент. Да де, ама, за разлика от Румяна Желева, е активист в АСССУ. И като такъв участва в много проекти, в които участват и преподаватели от катедрата (която, между другото, въпреки че смята, че Венелин е прав да протестира срещу незаконно поставената оценка, подкрепя изявлението на АСССУ на катедрено заседание).

Тук може да се възрази, че Румяна Желева все пак е публична личност. Атанас Гроздев може да не е в същата степен публична личност, но не е и съвсем да не е. Той е сред публичните лица на студентите по социология, дори, навръх скандала, именно той е избран да връчи наградата на АСССУ на участник в предаването "Големият избор". Аз намирам за притеснително, че тази награда се връчва от човек, завършил по нелегитимен начин. Трябва ли да се кандидатира за еврокомисар, за да стане проблем как е взел дипломата си?

По-важното, в което намирам позицията на АСССУ за непоследователна, е, че свежда уронването на честта, достойнството и доброто име единствено до публичното говорене, а отказва да се запита – дали честта, достойнството и авторитетът на един преподавател и на цяла катедра са уронени, когато някой извън катедрата си позволява да поставя или легализира оценки вместо преподавателя и без знанието на катедрата. Или достойнството на студентите, които са се потили да си вземат изпита по модернизация по „балъшкия“ начин. Значи няма проблем да се случват нарушения, особено, ако са с благословията на ректора, проблемът е, когато някой не иска да си затвори очите за тях. Проблемът е, когато отказваме да се разбираме неформално, "по човешки", когато не "помагаме" на този или онзи, а искаме да се спазват правилата, които гарантират права на всички, а не само на избраните.

Още нещо – един социологически грамотен анализ на нелегитимно дипломиране на студент не би могъл да урони достойството му, а напротив – ще го оневини него, Димитър Денков, декана и дори ректора (въпреки че те са много по-виновни от самия Гроздев, който просто е пробвал дали номерът ще мине), защото ще покаже социалната нормалност на случилото се. Та нали това е най-важното – Атанас Гроздев не е някакъв злодей, той просто е действал рационално спрямо възможностите, които му е предоставила системата в СУ, в която правилата много-много не се спазват, защото не се спазват много-много почти навсякъде у нас – от пресичането на улицата до публикуването на законите в Държавен вестник.

Друг е въпросът за това – дали бива на студентите да бъде даван казус, по който страни са преподавателят, който дава казуса, и колега на студентите, които пишат по него. Признавам, тук вече мнението ми не е еднозначно.

Първо, намесва се проблемът с известната на социолозите „ценностна неутралност“ - как да напишем безпристрастен анализ за нещо, в което всички сме замесени и ни е ясна позицията на преподавателя? Би било проблем, ако се докаже, че Стойчев е поставял по-високи оценки на студентите, които са били съгласни с позицията му и по-ниски на несъгласните, но не ми е известно случаят да е такъв.

Който е учил социология, е чувал за ценностна неутралност, а който е учил по-задълбочено, с голяма вероятност е стигнал до извода, че тя е само стремеж, защото и социолозите са хора и имат своите контексти – исторически, социални, културни, биографични, професионални, парадигмални, понякога и финансови, поради които неизбежно заемат някакви ценности. Ако един преподавател е, примерно, запален последовател на Бурдийо, студентите естествено ще избягват да защитават пред него анти-бурдийовистки тези, ако държат на високите си оценки и повечето от тях ще възприемат това като нещо нормално, въпреки че проблемът е същият (дори по-сериозен, защото оценката зависи от споделянето на парадигмата на преподавателя), само типът ценност е различен.

Социологията няма смисъл, ако не ни помага да разбираме света около нас, включително и нещата, в които сме пряко замесени. В противен случай тя престава да бъде хуманистична дисциплина. В този смисъл, аз не виждам нищо лошо в това студентите да анализират корупционните практики в собствения си университет, дори напротив.

Второ, сериозен е въпросът с принудата върху студентите. В изявлението на АСССУ се твърди, че студентите са в позицията да „трябва“ да разработват казус, засягащ техен колега. Студентите съвсем не са били задължени да разработват този казус – той е един от многото възможни, наред с казусите за Румяна Желева, „Биг Брадър“ и много други. Теоретично, би могло и никой да не избере да пише по него.

Трето, въпреки всичко, ако аз бях на мястото на Венелин Стойчев, не бих дала такъв казус на студентите (мога да го твърдя, тъй като съм изпадала в не по-леки ситуации). Защото, от една страна, това ги въвлича в конфликта – става въпрос за техен колега и техен преподавател. И притеснителното за мен е не толкова, че Атанас Гроздев е техен колега (той, впрочем, не им е и пряк колега, понеже вече е завършил, а студентите са от втори и трети курс), колкото, че преподавателят е страна в конфликта, пък и покрай АСССУ "падат проекти". Студентите са най-ниското и затова – най-беззащитното звено в системата на университета и мога да разбера защо някои от тях може са се почувствали използвани като залог в играта на „големите“. Логично сред най-засегнатите са АСССУ, които не са точно "беззащитно звено", но това е друга тема. Не ми се вярва, че и в реномиран западен университет би се погледнало добре на подобен провокативен жест. Не че там би се наложило преподавател да се чуди как да предизвика вниманието върху такова грубо нарушение на правилата.

От друга страна, щях да си дам сметка, че даването на казуса би изместило центъра от истинския проблем върху моите действия. Което не е беда, доколкото Венелин признава, че се е опитвал да предизвика скандал. Бедата е в това, че скандалът логично се случва по такъв начин, че измества проблема – така, както една Шърли Темпъл, която не иска да гледа собствения си филм, би се разсърдила на онзи, който се опитва да й отвори очите, а не на сценариста, който е измислил филм не за деца, не на режисьора, който я е накарал да играе в него и не на родителите си, които са му позволили.

Съгласна съм с Петко Циков, че има нужда от сериозни реформи – не само във Философски факултет на СУ, а в цялостната система на държавното ни висше образование. Бюрокрацията е огромна, а свободата и правото на избор на студентите са сведени до минимум. Те са принудени да учат всякакви дисциплини насила, без да са убедени в техните смисъл и полезност, защото такава е системата на заплащане на преподавателите им – трябва да имат определен брой часове, за да получават заплата, поради което имат сметка дисциплините, които преподават, да са задължителни (но и преподавателите не са си избрали сами системата на заплащане). Студентите са по-мотивирани тогава, когато могат сами да избират какво и кога да учат. Ако зависеше от мен, нямаше да има „задължителен учебен план“. И съм убедена, че щяха да се намират достатъчно студенти, които да избират и тежки дисциплини като „Теории на модернизацията“ с взискателни преподаватели като Венелин Стойчев – така, както навремето записваха курсовете върху Маркс при Георги Димитров и Вебер при Кольо Коев, които бяха избираеми.

Но намирам опита на П. Циков да оправдае Атанас Гроздев за несериозен. Че някой иска да се дипломира, защото има планове, не е основание да "прескача" процедурите. Аз мога да реша, че имам план да отида на море с кола и затова ми трябва шофьорска книжка. И с повечко връзки и/или пари нищо чудно да взема книжка, без никога да съм хващала кормилото. Но това би било в буквалния смисъл на думата убийствено и за мен, и за всички, които срещна по пътя си.

Реформата не е в заобикалянето на правилата, а в борбата за промяната им. А борбата е смислена тогава, когато се осъзнават истинските проблеми. Ако на един преподавател му пука за това, което преподава, няма да му хареса да се поставят оценки зад гърба му. Ако преподавателят е безразличен към дисциплината си, толкова по-зле за образованието на студентите. И проблемът (имам предвид проблема на Атанас Гроздев и Петко Циков, но това е само един от проблемите на висшето ни образование) не е, че гадният Венелин Стойчев държи на дисциплината си и на изпита по нея, а в структурата на учебния план. Ако не е така, значи след напускането му студентите по социология вече нямат проблеми нито с „Еразъм“, нито с бюрокрацията, нито с честта и достойнството си. Но знаем, че това не е така, нали? В момента в групата във Facebook в защита на Венелин има бесни студенти, които чувстват честта и достойнството си уронени поради това, че са си взели изпита по честния начин, а друг е минал между капките, пък преподавателят им е напуснал.

Точно социолозите би трябвало да правят разлика между личностни проблеми и структурни проблеми, както и между личностни желания и структурна необходимост. Така обаче е на теория, защото на практика у нас често структурите са такива, че предпоставят доминацията на личния произвол в тях, което създава привидността, че ги няма, което също си плаче за социологическо разбиране. От една страна, за свободомислещите хора е кофти да има структури, от друга - тъкмо те (зависи от структурите, разбира се) са гаранция, че ще се спазват правата на всички.

Ако студентите от АСССУ насочат интелектуалния си потенциал, какъвто безспорно имат, в инициатива за отпадането на задължителните учебни планове, публично ще ги подкрепя в това – така, както бяхме заедно и в дискусията за наблюдението с камери в СУ. Още повече ще ги подкрепя, ако решат да се борят срещу корупцията и непрозрачността в СУ, а не срещу говоренето за тях.