Аксиния емигрира

Аксиния емигрира. Научих от блога на Krijs. Не я познавам лично, въпреки че я видях на двата гей парада, на които съм била, нито съм си имала виртуална „приказка“ с нея. Дори блога й не четях редовно.

И все пак, признавам си, мъчно ми стана. Защото един смислен човек, който не се страхува да защитава гражданската си позиция, една жена, която оглави миналогодишния гей парад бременна и която впоследствие отстояваше правото на хомосексуалните двойки да отглеждат деца при равни условия с хетеросексуалните, „вдига ръце“ от България.

Мога да я разбера. За децата на хомосексуалните родители е добре да растат в толерантна среда. За родителите също е многократно по-добре. А за всяко дете е за предпочитане да отрасне в среда, в която има спазване на правилата и зачитането на елементарни човешки права.

Аз самата нямам деца и, да си призная, ми е трудно да си представя как бих могла да възпитавам дете днес, в България, на какво ще го уча и то какво ще вижда. Възхищавам се на тези, които имат смелостта да опитат. Не на всички родители. Не на тези, които правят деца, защото така се прави и не мислят как ще ги отглеждат, защото „то ще се нареди“. Нито на тези, които правят деца, защото това им осмисля живота (или им решава, по-точно временно отлага, лични проблеми), без да се запитат дали самото дете би искало да бъде заложник на смисъла на нечий друг живот. А на хората, които създават деца, защото знаят, че могат да ги обичат и имат какво да им дадат.

Не съм правила заслужаваща внимание снимка на Аксиния (май само една имам, и то в гръб), но за целите на настоящия пост си харесах една от снимките, които направих на тазгодишния гей парад. Не съм единствената, която направи снимка на това семейство от две жени и дете, не само защото бяха външно колоритни, а защото спокойствието, вътрешната хармония и любовта, които излъчваха, бяха пленителни. Не разбрах откъде са, дано са заобиколени от толкова свобода, колкото изразяват.

Което пожелавам и на Аксиния и детето й.

А аз оставам продължавам да правя това, което ми е по силите, един ден децата на други Аксинии (и Krijs-овци) да се чувстват добре тук.

Какво става с bloghub.org?

Ваня Клечерова, моя добра приятелка, имаше блог в bloghub.org от около три години. В него беше публикувала много поезия, снимки, колажи... От няколко дни насам вместо блога се показва бяла страница. Като отворя bloghub.org - също бяла страница. Някои блогове под bloghub си работят нормално. Други пък са бели.

Най-странното е, че никъде в нета не можах да намеря информация по въпроса. А по всичко изглежда, че далеч не само Ваня има този проблем.

Ваня сравнително бързо прежали блога си и си направи нов. Аз обаче бях много привързана към стария й блог и не мога да се примиря току така.

Някой може ли да каже - какво, джанъм, се случва с bloghub?

Гост блогър: Боряна Димитрова

(Боряна снима абсолвентите от специалност "Социология", випуск 2009)

И Боряна Димитрова напуска ЮЗУ. Подаде предизвестие в сряда. Аз, разбира се, знаех за намерението й. Жалко, че нямахме възможност да го направим в един ден, както искахме, но и в рамките на една и съща седмица става. Студентите губят един изключителен преподавател и специалист, но знам, че разбират ситуацията достатъчно добре.

Боряна любезно се отзова на поканата ми да публикувам мотивити й за напускане. Давам й думата:



След 15 години преподавателска дейност в ЮЗУ, в сряда подадох заявление за напускане. Ако трябваше да взема чисто емоционално решение, бих го взела преди година. Не го взех тогава, въпреки че го обмислях. Някак си не можех да си представя, че ей така, изведнъж, ще престана да се виждам с моите студенти, ще престана да преподавам, да се паля, да се огорчавам от онова, което съм искала, но не съм успяла да обясня ...

След всичко, което задкулисно се случва в катедрата и университета през последните две години, съм убедена, че това е единственото правилно решение. Въпреки това, до последно търсех мотиви да не го правя. И основният мотив, който се блъскаше в мене, беше “какви ще бъдат реакциите на моите студенти?”. Ако останех, можех да преподавам ....изследователски техники. Но никога повече нямаше да мога да /по/кажа най-важното – че социологията, от простичкия въпрос във въпросника до теоретичната рефлексия, е винаги свобода на избор. Затова тя не вирее в репресивна среда. Затова и аз смятам, че трябва да си тръгна.

Текстът по-долу представя мотивите ми за напускане, изпратени в писмо до Ректора. Искаше ми се да напиша по-личен текст за хората, които ще прочетат този блог. Три дни след официалното подаване на заявлението, си давам сметка обаче, че емоциите, спомените, усещанията ми продължават да бъдат твърде остри и надали ще създам друго, освен прекалено емоционален пост. Ето защо, представям тук суховатите и май общоизвестни мотиви.

И ако на някого този текст изглежда твърде мрачен, да кажа, че днес ми се случи нещо ведро. Сутринта при мене дойдоха двама бивши студенти, завършили социология преди четири години. Нямаше никакъв конкретен повод, просто ... “вярваме ви и искаме да си поговорим с вас какво можем да правим оттук нататък....” Вече се досещате какво искам да кажа – макар и да напускам ЮЗУ, аз не изчезвам :-) и всеки от вас, скъпи студенти, който прочете този пост, е добре дошъл (в emaila, или в Алфа Рисърч), ако има нужда от разговор, помощ, съвет, или просто с конкретен въпрос ...

Защо напускам ЮЗУ “Неофит Рилски”?

Уважаеми професор Мирчев,

Прекратяването на трудовия договор по чл. 326 от Кодекса на труда, т.е. по желание на служителя, не изисква специална мотивировка. След повече от 15 години преподавателска дейност в ЮЗУ, обаче, в които съм държала всичко, което правя, да е ясно и открито, считам за важно да заявя защо взех това решение. До него не стигнах нито лесно, нито без тъга от раздялата с моите студенти.

Преподавам социология от самото създаване на Катедрата през 1994-та и до днес бях най-дългогодишният й член. Свидетел съм на нейното утвърждаване, на ентусиазма и всеотдайността на младите колеги, но също и на много изпитания и предизвикателства през годините. В нито един момент, колкото и труден да е бил той, не съм помисляла да се откажа. Съвременните университети се нуждаят от отваряне към реалната практика, а не от самозатваряне. Според знанията и опита си съм се старала да съдействам за това и бих продължила да го правя, ако поредица от събития с еднакъв почерк не ме убедиха, че принципите, които надделяха в Катедра Социология през последните две години, все повече се отдалечават от закона, академичната етика и грижата за образованието на студентите. Ще посоча само някои от тях:

1. Абсолютно безпринципното и лишено от всякаква аргументация съкращаване с 50% на три базисни курса в обучението на студентите по социология (Количествени методи, Качествени методи и обработка на данни с SPSS) и свеждането им до напълно непознатата практика от по един час седмично!, като същевременно са запазени едносеместриални курсове по 120 часа. И тук съвсем не става въпрос за “битката за часове”, която обикновено се подразбира в подобни случаи (всички в катедрата преизпълняват своя хорариум). Става въпрос за механизъм за налагане на еднолични решения, които могат само да бъдат “одобрявани”, дори и когато не могат да бъдат обосновавани. За да придобиете по-ясна представа за абсурда, за който говоря, трябва да кажа, че осем месеца по-късно същото това единодушно взето решение все така единодушно беше отхвърлено. Кой обаче може да гарантира, че то отново няма да бъде прието, или че няма да бъдат гласувани други, все така безумни от гледна точка на учебния процес решения? Въпросът има и дълбоко човешка страна. Утре днешните студенти ще завършат и нито те, нито онези, с които ще работят, ще се интересуват от това, че някога доцент Х искала да си отмъсти на доцент У. За тях ще е важно, дали имат знания, умения, професионална етика. Питам се, например, би ли поверило ръководството на Катедрата или ЮЗУ зрението си, на бивши студенти по медицина, на които са им били съкратени с 50% курсовете по очни болести?

2. Упражненият безпрецедентен натиск върху асистент и студенти от 3-ти курс, специалност “Социология”, във връзка с донос по повод избраната от тях тема “Качеството на образование в ЮЗУ” за учебното изследване в рамките на курса по SPSS. Доколко става въпрос за загриженост за процедурите по провеждане на учебни изследвания и доколко – за търсенето на механизми за лично отмъщение към неудобни преподаватели, красноречиво говорят само два факта. Първо, поисканата от мене в официално писмо до Ректора среща-обсъждане с ръководството, студентите и лицето, подписало сигнала - “ГГ от СС”, така и до днес не се е състояла. Второ, тази година, когато студентите избраха тема “Половата култура на младите хора”, никой не се “загрижи” за процедурите по провеждане на учебното изследване. А те, уверявам ви, с нищо не са се променили от тези през миналата учебна година, когато лицемерно се твърдеше, че “проверките” нямали никаква връзка с темата, нито с усилията за публичност в ЮЗУ, а само с “правилните” процедури. Въпреки цялата си жалкост и абсурдност този случай красноречиво открои поредния проблем – липсата на каквато и да било защита на студенти и преподаватели от репресивни механизми. Въпрос на време и обстоятелства е те да се повторят.

3. Недопустимото и противоречащо на всяка академична етика “отстраняване” (цитирам доц.Серафимова, тъй като никой не може да повярва, че такъв термин може да бъде използван в университетска среда в началото на 21-ви век) на преподаватели от катедра Социология от участието им в научна конференция, като ..... “наказание” за гражданската им позиция относно легитимността на тогавашния декан на ПИФ. За каква свобода на дискусиите можем да говорим тогава в Катедра Социология, а и да учим на подобни двойни стандарти нашите студенти? Но вероятно за някои това е жалон за “академична етика”.

4. Провалянето на две поредни изпитни комисии, в които бях включена – било поради необявено преместване на дата, било поради неявяване “като по команда” и на докторанта, и на .....всички останали членове на комисията. Бих отминала тези случаи, ако систематичността им не повдигаше съмнения, дали става въпрос за небрежност в изпълнение на служебни задължения, или прикриване на нежелани практики. Във всеки случай, липсата на каквато и да било реакция от страна на Катедрата, не говори за спазването нито на професионалните стандарти, нито на закона.

5. “Отлежаването” вече трети месец в Катедрата на представените от мене документи за атестация, която съгласно изпратеното ми официално уведомление трябваше да се извърши през учебната 2008/2009г., а съгласно Правилника на ЮЗУ, трябваше да има становище на Катедрата в 15 дневен срок от подаването на изискуемите документи. По-възмутително от неизпълнението на задълженията на ръководителя на катедрата е само последвалата поредна арогантна вербална демонстрация на “правото” да не се зачитат академичните правила и норми.

6. И накрая, последното засега, но изключително симптоматично за стила на катедрата, събитие – грубото погазване на закона и университетския правилник, като асистент от катедрата беше лишен от часове, без наличието нито на дисциплинарни, нито на академични мотиви за това. Ако ние приемем това да се случи с един от нашите колеги, защо утре, по същия механизъм на произвол, това да не се случи с всеки друг?



Всеки един от проблемите, които тук описах, са публична тайна в ЮЗУ. Многократните ми опити те да бъдат обсъдени са срещали само отхвърляне и враждебност, на принципа “ако в 9.15 доц. Димитрова каже “добро утро” ще гласуваме да се казва “добър вечер”. В тази атмосфера и пред неуморно създаваните препятствия за нормална работа, не смятам за възможно по-нататъшното ми оставане в ЮЗУ. Напускам сега, след като съм приключила всички свои преподавателски задължения, а Катедрата има достатъчно време да подготви новата учебна година според собствените си принципи и разбирания. Моето убеждение е, че един ден ситуацията не може да не се промени. В това виждам и смисъла на моята оставка.

Призвание?

"Когато млади учени дойдат да искат съвет по повод на хабилитацията, отговорността е непоносимо тежка. (...) трябва да бъде проведен изпит на съвестта: Вярвате ли, че ще понесете година след година, посредственост след посредственост да се издига над Вас, без вътрешно да се ожесточите и да се погубите. Тогава човек винаги получава саморазбиращия се отговор: разбира се, аз живея само за моето „призвание“. Но лично аз познавам много малко такива хора, които са могли да изтърпят всичко това, без да пострадат вътрешно."

Макс Вебер, „Науката като призвание“, превод: Румен Даскалов

В друга своя книга, „Протестантската етика и духът на капитализма“, Вебер проследява как от решението на Мартин Лутер да преведе библейската дума за „призвание“ (на немски Berufung) като професия (Beruf) се стига до това, че модерният човек смята за естествено, че призванието му е именно в професията.

Когато бях на четири или пет годинки, гледах един филм за Леонардо да Винчи и реших, че искам да стана художник-скулптор, когато порасна. После исках да стана пианистка. В пубертета пък исках да ставам психолог. В гимназията у мен се оформи твърдото решение да се посветя на философията. Студентските ми години бяха изключително щастливи, защото учех точно това, за което съм мечтала. А когато на едно упражнение по Немска класическа философия в трети курс покойният вече проф. Иван Стефанов ми даде задачата да представя част от „Критика на практическия разум“ на Кант пред състудентите си, напълно се убедих, че това, което най-много искам да бъда, е университетски преподавател. Убеждението ми се затвърди по време на педагогическата ми практика в Софийската математическа гимназия. В момента, в който застанах пред учениците, разбрах, че никога никоя професия няма да ми харесва повече от това да преподавам, в никое поприще няма да се чувствам повече „при себе си“. Междувременно, от четвърти курс започнах да се увличам по социологията.

Когато завърших следването си, се отвори възможност да преподавам социология в ЮЗУ. Започнах с огромно желание, бях истински щастлива. Постепенно стигнах до извода, че не мога едновременно да се занимавам и с философия, и със социология. Жертвах философията с много болка, но тя беше компенсирана от щастието да преподавам социология. Спомням си, че доц. Таня Коцева се смееше: „Всички искат да излизат във ваканция, само Светла не иска“.

Днес, след 11 години работа в Югозападен университет, подавам предизвестие за напускане.

Голямата новина е, че от 15 юни съм на работа в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. Засега, на половин капацитети половин заплата (за което получавам горе-долу толкова, колкото в ЮЗУ за пълен щат). Имаше обявена позиция за работа, аз кандидатствах, подадох документи (мотивационно писмо, автобиография, мои текстове на английски и български), явих се на интервю на връх Разпети петък. След известно време научих, че от много кандидати, подали документи за тази позиция, трима продължаваме на втори кръг. Бях повикана на второ интервю и ето ме – изследовател в ЦИД.

Ако бях достатъчно цинична, нямаше да напускам. След като така и така не ми дадоха часове, щях да съм практически свободна. Можех да се сниша, да си работя кротичко в ЦИД и да си взимам парите и от ЮЗУ, да ходя на катедри, когато се налага и поне за една година да си получавам заплатата. С две заплати щях много добре да си живея. Само дето не съм такъв човек.

Държах решението си да напусна и новата си работа в (почти) пълна тайна, защото исках да видя докъде могат да стигнат колегите ми от катедрата. Трябва да призная, че шоуто си струваше. Особено когато включиха тежката артилерия – ректора, който на последното катедрено заседание (извън протокола) направи всичко, което му беше по силите, за да ме смаже, а после катедрата гласува, че не съм добър професионалист, че не мога да преподавам количествени и качествени методи в социологията и че изобщо няма да ме допуснат да преподавам следващата учебна година. Нищо, че не е законно. Нищо, че има институционализирани процедури за установяване на професионализма (атестации, отдел по качеството и т.н.). И нищо, че самите те не са специалисти по количествени и качествени методи (освен асистента, който, естествено, е заинтересован). Наистина беше супер забавно да наблюдавам целия сеир, защото вече работех в ЦИД. Защото в обявената позиция за работа в ЦИД имаше изискване кандидатите да разбират от емпирични методи в социологията, както и от SPSS. Как мислите, разбирам ли нещо от SPSS, или съм ги излъгала? Разбирам ли нещо от количествени и качествени методи в социологията, ако съм назначена на място, където ще ми се налага да ги прилагам? Ако не разбирам, просто ще ме отгърмят, и толкова. Но и през ум няма да им мине да гласуват дали разбирам, или не, преди дори да ми дадат възможност да покажа уменията си.

За тези от вас, които сте запознати със ставащото в Югозападен университет, напускането ми едва ли е изненада. Най-малко пък за студентите. Искам обаче да подчертая, че взех това безспорно трудно решение не заради натиска, на който съм подложена. Оказа се, че имам здрави нерви и нося на психически тормоз. Реших да напусна поради невъзможността да преподавам качествено (това, че ми беше отнета възможността да преподавам изобщо, се случи, след като бях взела решението си).

Първо, посредством много и разнообразни методи за практическо обезсмисляне на работата ми и сриване на усилията ми – поставяне на изисквания пред студентите, които изцяло заобикалят упражненията, лъжи и клевети за това какво и как преподавам, титуляри, които не ми говорят, а после се оплакват, че „не общувам“ с тях, титуляри, с които сме се разбрали да преподавам по един начин, а после публично ме обвиняват, че не съм преподавала, както искат, задължението да преподавам дисциплини, по които не съм компетентна и т.н. и т.н.

Втората и по-важна причина за невъзможността ми за качествено преподаване (дори и да допуснем, че ми дадат часове) е цялостната ситуация с обучението по социология в ЮЗУ, която е трагична. Защото основният приоритет не е „какво образование да дадем на студентите, за да бъдат добри специалисти“, а „който има власт, се урежда с повече часове“. Само така може да се обясни как История на социологията се изучава в обем 6 (шест) часа лекции на седмица (!) плюс два упражнения (общо осем!) в продължение на една учебна година (а в четвърти курс се налага да обяснявам на студентите какво и защо пише в „Протестантската етика“, защото те си нямат и понятие, да не говорим, че неща като феноменология или са им абсолютно непонятни, но пък са знаят за Платон, Аристотел и Макиавели). За сравнение, дисциплините на Боряна Димитрова (Количествени методи, Качествени методи, SPSS) бяха съкратени до 1 (един) час седмично (и два упражнения, защото асистентът е лоялен към ръководството, как да го оставим без часове). Вярно, Боряна успя да се пребори и да постигне промяна на учебния план и да върне стария обем на дисциплините, но това не променя принципа.

Но за образованието по социология в ЮЗУ тепърва ще пиша в отделен пост (или поредица от постове). Сега исках само да обясня защо след 10 години преподаване стигнах до здравословния извод, че всяко мое усилие да постигна нещо в професията ще бъде безпощадно смазвано и че няма да бъда унищожена само ако влагам минимума от себе си. Всъщност, първоначалните ми устрем и щастие да преподавам бяха сринати още преди доста години, когато бях заставена по изключително унизителен начин да подпиша книжката на един студент, който не беше изпълнил критериите за подпис, и аз се огънах (днес с този вече бивш студент сме приятели, но това няма никакво значение, аз не обвинявам него за случилото се). Давам си сметка, че от онзи момент насетне престанах да влагам в преподаването всичко от себе си, защото как да даваш всичко от себе си, щом не е възможно да доведеш нещата докрай, щом ще убедиш едни студенти да следват правилата, а някои ще успяват да ги заобиколят. Впоследствие имаше и други аналогични случаи, макар и не от такъв мащаб, но тях понесох по-лесно – веднъж пречупят ли те...

Разказвам това, за да се извиня на студентите си. Знам, че през последните четири-пет години можех да ви преподавам по-добре, знам, че социологическата ви култура пострада не на последно място поради моето чувство за самосъхранение. Толкова много обичах работата си и бях толкова чувствителна по отношение на несправедливостите, че ми се случи нещо, добре описано от психолозите – прегорях. Съжалявам, наистина съжалявам. Предполагам, че повечето от вас не ми се сърдят, но въпреки това – извинявайте.

И все пак. Държа да подчертая, че отиването ми в ЦИД не е бягство, а осъзната трансформация. През последните две години се занимавах доста с различни граждански активности – и борбите в университета срещу различни форми на корупция в образователната система, и преди това ангажимента към каузата за защита на децата с увреждания в България, и други. Понякога активността ми водеше до истински резултати – появата на Крис Дюзошоа, падането на Воденичаров... Центърът за изследване на демокрацията е неправителствена организация, в която академичната експертност се съчетава с граждански ангажимент – и то в области като корупция, образование, дискриминация и други, които са ми близки на сърцето. Към други възможности за работа се отнесох несериозно, защото ЦИД беше мястото, където исках да отида, бях убедена, че работата в ЦИД е подходяща за мен. Дали аз съм подходяща за нея, предстои да докажа.

За един месец работа в ЦИД мога да твърдя, че определено ми харесва. Има много нови неща, които предстои да научавам, но след 11 години в държавен университет се чувствам като преродена в НПО с малък екип, където хората са добронамерени, не се занимават с интриги и работят здраво, защото от това им зависи хлябът. И – не на последно място – държат се нормално и могат да правят разлика между солидарност и корупция.

Дали това е новото ми призвание? Или "истинското" ми призвание? Не знам. Знам само, че ще работя толкова добре, колкото мога. След като се опарих, вече подхождам по-предпазливо. И се питам – дали е задължително призванието на човек да бъде точно професията? Не може ли призванието да е, примерно, в някакъв талант, или в силата да отстояваш каузи и да съхраниш човешкия си облик, или в способността да обичаш, или в нещо друго? Или може би призвание няма? Или аз нямам призвание? Или призванието ми е цял живот да се търся, да бъда винаги „между“, да не мога да улегна в определена идентичност?

Мисля си, че едва ли в някое поприще ще се чувствам толкова „в свои води“, колкото в преподаването. Не знам, ще видим. Ала след досегашния ми опит с академичните среди в България съм сигурна, че за един дълъг период от време, ако не и за изобщо, няма да искам и да чуя за щатна работа в университет. Нито пък в каквато и да е държавна институция. Сигурна съм, че един ден пак ще преподавам. Но – на хонорар, защото държа на независимостта си.

Накрая, нека кажа някои неща на някои групи хора.
На членовете на катедра „Социология“ на ЮЗУ и техните анонимни и неанонимни приятели и помагачи. Не си правете труда да се опитвате да ме компрометирате пред сегашните ми работодатели и колеги. ЦИД не е Югозападен университет и клевети не минават. Освен това, там много добре знаят за ситуацията ми в ЮЗУ, свалянето на Воденичаров и т.н. още преди да постъпя на работа при тях, и то не от мен (в ерата на информацията, ако възнамеряваш да наемеш някого на работа, нормално е да потърсиш за него информация и в интернет). Знаят и за блога ми. Тъй че е излишно да опитвате. Сега ви се отваря възможност да инвестирате цялата си натрупана енергия в нещо по-полезно от омразата и интригите.

На колегите ми „бойни другари“ от ЮЗУ. Едно от най-хубавите неща, които ми се случиха през този труден период беше, че срещнах приятели като вас. Ако не беше общата ни кауза, в най-добрия случай щях да знам, че съществувате, но нямаше да имам и понятие какви прекрасни, смели и принципни хора сте. Аз се спасих, а вие оставате. Ще продължавам да допринасям, с каквото мога, обещавам. Вярвам ви, когато ми казвате, че в този университет не винаги ще е така, че един ден нещата ще се променят, че ще може да се диша спокойно. Но имаме само един живот (поне доколкото ми е известно) и правото да се опитаме да го изживеем по най-добрия възможен начин за нас. Възхищавам ви се, много ще ми липсвате.

На всички блогъри, граждани, журналисти, които подкрепиха и продължават да подкрепят каузата за законност в ЮЗУ. Благодаря ви, без вас нищо нямаше да е същото.

Последно, но най-важно - на студентите ми. Мъчно ми е за вас, но виждате, че дори да бях останала, или нямаше да ви преподавам, или преподаването ми щеше да бъде саботирано по всякакви начини. Знам, че повечето от вас ме разбират, и благодаря. Едно от най-важните неща, които ми помогнаха да издържа през последните година и половина, беше вашата подкрепа. Никога няма да я забравя. Не се разделяме. За щастие има информационни технологии, с много от вас сме вече заедно във Facebook, ако ти още не си, защо не се присъединиш към нас? Имате ми и мейла, ако сте в София или имате път към София, с радост ще се видим. Ако имате въпрос, знаете, че винаги съм на линия.

***

Дълъг и емоционален пост стана, може би и малко хаотичен. Нормално е, когато човек напуска работата, на която е посветил 11 години от живота си, да бъде изпълнен с разнообразни мисли и чувства. Не съжалявам за това, което ми се случи през последната година и половина, защото то ми помогна да разбера, че съм много по-силна (и като характер, и като психика, и като организъм), отколкото съм предполагала. Защото се оказа, че мога да постигна повече, отколкото съм си представяла. Защото започвам новата си работа, натрупала практически опит, какъвто не може да се получи в никакъв квалификационен курс :-). Защото срещнах прекрасни хора - и в университета, и чрез блога ми. Защото видях как студентите съзряха пред очите ми.

Защото останах човек.

Всекидневието като кауза

Срещнали се в детската градина и станали първи приятелчета. Днес, 30 години по-късно, разглеждат снимки от онзи период и се смеят, че на всички стари фотографии са заедно, като сиамски близнаци. Тръгнали на училище в различни училища, но в четвърти клас се озовали в една паралелка и подновили приятелството си. И отново – като залепени на общите снимки. След шести клас ги разделили хиляди километри и 17-18 години.

Срещнали се пак на 30. Случайно, на улицата. После започнали непрекъснато да се засичат – в автобуси, в маршрутки... В един момент детското приятелство се превърнало в зряла любов. Заедно са от пет години, а вече очакват и първото си дете.

Подходяща история за сюжет на романтична комедия, нали? За ролята на мъжа можем да сложим Хю Грант, ще му прилича. Да, но... приятелите, за които ви разказах, са... две жени. (В краен случай, можем да дадем на Хю Грант ролята на добър приятел гей, станал биологичен баща на детето). И вместо просто да се радват на връзката си и да отглеждат спокойно детето си, те през цялото време трябва да отстояват любовта си пред съда на общественото мнение и да се притесняват как ще отрасне детето им в среда на нетолерантност. Знаят обаче, че то им ще бъде отгледано в атмосфера на обич и разбиране, за разлика от децата на много хетеросексуални семейства. И се надяват биологичната майка да бъде жива и здрава, защото българското законодателство не дава никакви родителски права на партньорката й.

Има хора, на които всекидневието им е даденост и други, които цял живот отстояват правото си да имат всекидневие, да могат да се радват на елементарни неща – да обичат, да излязат на разходка ръка за ръка с любимия човек, да имат дом, семейство...

Не съм попадала на блог, в който правото на всекидневие да е издигнато в ранг на кауза в по-голяма степен от блога на Krijs (с когото имах щастието да се запозная на гей парада и да поприказвам с него). Krijs смята, че е най-естествено човек да пише за себе си, но според мен малцина съчетават толкова искреност, смелост и талант на едно място. Свикнали сме да разграничаваме „политическите“ от „личните“ блогове, ала добрият личен блог съвсем не е лесна работа – особено ако трябва да се бориш да те приемат такъв, какъвто си. Изушавам се цитирам части от два поста, които са ми направили особено силно впечатление:

№1:

Напоследък все повече се убеждавам, че винаги съм искал само едно: дом. (...) най-важно ми се струва да имам една твърд - мъж, който винаги да е до мен, да ме обича и да ми помага, да ме обича адски много и това да ме зарежда с енергия, да ме обича безкрайно и да ме разтапя от умиление дори само с поглед.

И искам апартамент или къща или ако ще някаква миниатюрна картонена колибка, но да е изтъкана от любов и да бъде красива и уютна и да е обзаведена по мой вкус, да е весела и шарена и любяща.

И искам дечица, които да бъдат най-обичаните дечица на света! Да растат, обгърнати от безкрайната любов на двамата си бащи и прекрасния дом, в който всички живеем заедно.

Искам дом.

№2:

За него бих мил чинии, бих чистил с прахосмукачка и бил прал на ръка с удоволствие, тъй като е за него.

Бях не просто готов да дам всичките си пари за него, бях щастлив да го направя, изпитвах необходимост да го направя. Защото за какво друго бих изполвал останалите ми 15 лева, ако не за него?

Анди ме попита във Facebook защо с Крис сме били на гей парада. Ами заради това. Хората с различна сексуалност не биха организирали парад, ако не искаха да бъдат приети – такива, каквито са. Има неща, които вредят на „обществения морал“ (доколкото в България го има) – корупция, агресия, ксенофобия, престъпност и други, но правото да обичаш не е сред тях.

Електронно списание NotaBene - брой 6

Вълшебни отблясъци
със зеленото танцуват.
Рожден ден!

Не ме бива много в поезията, това хайку беше заигравка по повод рождения ден на един приятел и вървеше в комплект със снимката. Шести брой на списание NotaBene е на тема "хайку", а фотографската колонка е за дзен.