Всекидневието като кауза

Срещнали се в детската градина и станали първи приятелчета. Днес, 30 години по-късно, разглеждат снимки от онзи период и се смеят, че на всички стари фотографии са заедно, като сиамски близнаци. Тръгнали на училище в различни училища, но в четвърти клас се озовали в една паралелка и подновили приятелството си. И отново – като залепени на общите снимки. След шести клас ги разделили хиляди километри и 17-18 години.

Срещнали се пак на 30. Случайно, на улицата. После започнали непрекъснато да се засичат – в автобуси, в маршрутки... В един момент детското приятелство се превърнало в зряла любов. Заедно са от пет години, а вече очакват и първото си дете.

Подходяща история за сюжет на романтична комедия, нали? За ролята на мъжа можем да сложим Хю Грант, ще му прилича. Да, но... приятелите, за които ви разказах, са... две жени. (В краен случай, можем да дадем на Хю Грант ролята на добър приятел гей, станал биологичен баща на детето). И вместо просто да се радват на връзката си и да отглеждат спокойно детето си, те през цялото време трябва да отстояват любовта си пред съда на общественото мнение и да се притесняват как ще отрасне детето им в среда на нетолерантност. Знаят обаче, че то им ще бъде отгледано в атмосфера на обич и разбиране, за разлика от децата на много хетеросексуални семейства. И се надяват биологичната майка да бъде жива и здрава, защото българското законодателство не дава никакви родителски права на партньорката й.

Има хора, на които всекидневието им е даденост и други, които цял живот отстояват правото си да имат всекидневие, да могат да се радват на елементарни неща – да обичат, да излязат на разходка ръка за ръка с любимия човек, да имат дом, семейство...

Не съм попадала на блог, в който правото на всекидневие да е издигнато в ранг на кауза в по-голяма степен от блога на Krijs (с когото имах щастието да се запозная на гей парада и да поприказвам с него). Krijs смята, че е най-естествено човек да пише за себе си, но според мен малцина съчетават толкова искреност, смелост и талант на едно място. Свикнали сме да разграничаваме „политическите“ от „личните“ блогове, ала добрият личен блог съвсем не е лесна работа – особено ако трябва да се бориш да те приемат такъв, какъвто си. Изушавам се цитирам части от два поста, които са ми направили особено силно впечатление:

№1:

Напоследък все повече се убеждавам, че винаги съм искал само едно: дом. (...) най-важно ми се струва да имам една твърд - мъж, който винаги да е до мен, да ме обича и да ми помага, да ме обича адски много и това да ме зарежда с енергия, да ме обича безкрайно и да ме разтапя от умиление дори само с поглед.

И искам апартамент или къща или ако ще някаква миниатюрна картонена колибка, но да е изтъкана от любов и да бъде красива и уютна и да е обзаведена по мой вкус, да е весела и шарена и любяща.

И искам дечица, които да бъдат най-обичаните дечица на света! Да растат, обгърнати от безкрайната любов на двамата си бащи и прекрасния дом, в който всички живеем заедно.

Искам дом.

№2:

За него бих мил чинии, бих чистил с прахосмукачка и бил прал на ръка с удоволствие, тъй като е за него.

Бях не просто готов да дам всичките си пари за него, бях щастлив да го направя, изпитвах необходимост да го направя. Защото за какво друго бих изполвал останалите ми 15 лева, ако не за него?

Анди ме попита във Facebook защо с Крис сме били на гей парада. Ами заради това. Хората с различна сексуалност не биха организирали парад, ако не искаха да бъдат приети – такива, каквито са. Има неща, които вредят на „обществения морал“ (доколкото в България го има) – корупция, агресия, ксенофобия, престъпност и други, но правото да обичаш не е сред тях.