Ядрена зима за мечо

София, в деня на референдума за или против нова ядрена централа.

Камъните

Категорично отказвам да участвам във верижни инициативи. Още от детството си през 80-те, когато в пощенските кутии намирах листчета с някакви послания, които, ако препиша еди-колко си пъти и ги пусна по други кутии, ще ми се случи нещо хубаво (и/или ако не ги препиша, ще ми се случи нещо лошо). Изключение бих направила единствено поради много важна причина. Поради тази причина не съм се включвала и в инициативи за верижно блогване. Не че сред тях няма и смислени.

Сега ще направя изключение и ще се включа в една блогова щафета. Изключението има вкус на абсурд - не само защото не бях сред поканените да се включа в нея, а и защото приключи преди около три години. Имам предвид идеята на Жюстин да опишем нашето любимо място за игра в детството. Точно преди три години, на рождения си ден, Борислав отговори на поканата, като разказа за любимата си Градинка, в която са се формирали представите му за култура, любов и щастие. Поради ред причини този текст е много важен за мен, дълго съм разсъждавала и още разсъждавам върху него. Моето любимо място за игра няма такъв дълбок символен смисъл, но все пак ще го споделя.

Изразът "щастливо детство" никак не описва моето. Най-безметежният период, който си спомням, беше в Либия, Бенгази, от началото на 1980 до средата на 1981 година. Вече съм разказвала в блога за Хамчо. Макар всъщност в онзи период родителите ми да почнаха да се карат, но все още беше поносимо. Живеехме в симпатично кварталче за чужденци с бели блокове на четири етажа, цвъкнати на огромно поле с керемиденочервен пясък. Тук-там имаше по някое миниатюрно подобие на оазис с палми.

Насред червения пясък се мъдреха няколко големи камъка един върху друг, с обща височина към два метра (или поне от гледна точка на тогавашния ми микроскопичен ръст толкова големи са изглеждали). Един от камъните отгоре беше плосък, покатервахме се там - да печем картофи или чушки, или просто да седим, да си приказваме и да си играем.

"Приказваме" ли казах? Децата в квартала бяха от всякакви народности - имаше няколко българчета, но имаше и сръбски, френски и вече не помня какви деца. Нашите не можеха да проумеят на какъв език общувахме с тях. Нямам ясен спомен, предполагам, че сме смесвали думи от собствените си езици с арабски, английски, руски и каквито още думи сме знаели. Разбирахме се обаче чудесно.

Та тези няколко камъка ни бяха детската площадка. Повече не ни трябваше. Като гледам днес какви обезопасени площадки се правят, неизбежно се сещам за камъните. И си мисля - ако децата се предпазват от всичко, как ще станат готови за времето, когато няма кой и какво да ги пази?

В Бенгази сме правили опасни неща. Голямата ми сестра в последния момент ме издърпа, когато бях отишла да видя отблизо как запалените дезодоранти ще експлоадират. Веднъж пекохме чушки на камъните, някой удряше с пръчка в огъня, една искра ми опърли миглите и за малко да ме ослепи. Друг път във входа ни видях огромна убита змия.

В Бенгази съм ставала свидетел и на всевъзможни палитри на първична детска жестокост. Опити да ми убият хамелеона. Отравяне, измъчване, убиване на котенца и кученца. Тогава осъзнах, че жестокостта не е за мен.

По онова време в Либия все още бесеха на площада и излъчваха екзекуциите по телевизията. На някои деца им беше забавно, караха родителите си да ги водят да гледат сеир. Аз плачех, разстройвах се. Оттогава съм си пацифист по душа.

Не искам да кажа, че така трябва да се живее. Далеч съм от мисълта, че на децата трябва да се стовари цялата суровост на живота, "за да станат хора". Нито пък след това в живота си съм била пример са силно и оправно дете, напротив, даже много смотана бях. Мисля си обаче, че малко повече реалност не вреди. Че трябва да видиш кръв на коляното си, за да можеш да се пазиш по-добре. Че трябва да видиш и неща, които не ти харесват, за да можеш да определиш ценностите си. Че трябва да преживяваш неща, които те карат да се чувстваш жив.

Мисля си и че любимите места за игра не трябва да са непременно нещо сложно и засукано. Също и играчките. Че децата могат да се радват на малко и прости неща, стига да живеят пълноценно. Че простотата развива въображението. Което не значи, че съм против използването на технологии от деца, напротив - технологиите също са важна част от живота. Но ми е мъчно, че много родители не могат да разберат, че едно дете, особено ако е малко и още не усеща натиска на потребителската култура, може да се зарадва на една проста дървена играчка или на ръчно направена парцалена кукла повече, отколкото на десет светкащи, ходещи, пищящи и говорещи чудесии, които по-скоро ще го объркат и отблъснат. И че затрупването със всевъзможни модни вещи вреди на творческото мислене.

С това свързвам щастието си в детството - не с играчки, не с лунапаркове, а една камара от няколко големи камъка.

Shine On You Crazy Diamond

"А когато „Пинк Флойд“ записвали в студиото тази песен, съвсем случайно и ненадейно там влязъл Сид Барет, хей така, просто да ги види как са. Чул песента и я харесал."

Навлизане в умнотелефонната фотография

Подлез, перило на същия подлез и локва в източната част на София.

две години по-късно

януари
не е само
смърт
следата
от кръвта ти 
по снега
в северния парк
рак
в сан франциско
вина
липса
безнадеждност
депресия
(следпразнична
или клинична)
студ и мрак
през януари
денят
става малко по-дълъг
януари е и
топъл шал
грижа
дали съм ръкавици
тревога
да не настинеш
вълнени чорапи
юрган
печка
радиатор
уют
стопляне
на студени крака
масаж
на схванат гръб
януари
е и
начало
раждане
живот

Lo Blogger e mobile

Късно, но от сърце, вече и аз се сдобих с "умен" телефон. Та реших да изпълня препоръката на +Dimitar Tsonev да блогна от него. И за да има все пак какво смислено да ви кажа, нека ви питам нещо:

Преди доста време  бях активирала функцията за мобилен изглед на блога. Намирам го за удобно оптимизиран за мобилни телефони, най-ваче като шрифт и като разположение на екрана. В мобилната версия обаче страниците не се виждат, а се оказва, че и формата за коментари, която е към DISQUS, не се вижда, така че на практика не може да се оставят коментари.

Затова днес премахнах мобилната версия и Неуютният блог вече ще се вижда на мобилни телефони в пълния си блясък. И коментарите си работят. Само че сега пък шрифтът му е много дребен. Аз компенсирам със зумиране, но телефони разни.

В тази връзка, питането ми е: ако четете блога през мобилно устройство, удобен ли ви е, както е сега? Ако не, хрумва ли ви препоръка как да го оптимизирам?

Недисциплинирани дискурси

Една от идеите ми за развитието на блога е да пиша повече в рубриката "недисциплиниран дискурс". Смятам, че има теми, които трябва да бъдат обговаряни свободно и неканонично, от гледната точка на хора, които живеят или поне са станали възможни (не смятам за толкова важно физическото пребиваване на територията на страната) тук, в България, мислят и пишат на български.

Мисля си, че реалността, в която живеем, има нужда от различни езици, на които да бъде говорена. Отвъд "мейнстрийм" езика - този на популизма, традиционализма, наивния традиционалистичен национализъм. Но и отвъд "официалния" дискурс на правата на човека. Отвъд отговорите и "истините", които ни дават религиите. Но и отвъд "истините" на науката, на Световната здравна организация и т.н. Отвъд повече или по-малко интелигентните политически идеологии.

Дори, ако щете, отвъд Мишел Фуко. Защото Фуко е имал времето и контекста си във Франция, а ние сме тук и сега. И тук и сега имаме за задача да се саморазбираме и да се правим по определени начини.

Не че, опитвайки се да бъдем "отвъд", няма огромна вероятност "да открием топлата вода" и да се озовем в някоя от гореизброените групи. Но поне да се опитаме да бъдем свободни в процеса на търсене, доколкото е възможно, имайки предвид всичките ни културни, биографични, идеологически, интелектуални и прочее багажи.

Затова искам да ви представя три блога, чиито автори, според мен, успяват в немалка степен да пишат "отвъд", да бъдат откровени и неканонични. Гледните точки и много от тезите и на тримата определено не съвпадат с моите, което обаче не означава, че не ги смятам за ценни. Понеже не знам в какъв ред да ги изброя, нека редът бъде обратен на този, по който хронологично съм ги открила.

Блогът на Юрий Кропотко. Предупреждение: внимавайте, защото там дъно няма. Не бих го препоръчала на хора в лабилно състояние, в депресия и особено - със суицидни импулси. Макар в известен смисъл тежненията към смъртта в блога на Юрий да са може би по-скоро естетическа поза. След това уточнение - Юрий не само е с богата хуманитарна култура, а и я използва, за да извършва "археология" на себе си и света си. Не съм забравила, че имам за задача да отговоря на един от текстовете на Юрий, който прочетох със закъснение и който диалогозира с мой текст. Ще стане.

Блогът на Станислав Атанасов, по-известен в Туитър като Lucifer4o. Тук предупреждението е - желателно е да сте способни да абстрахирате съдържанието от правописа. Макар да трябва да призная, че авторът в последно време като че пише все по-правилно. Станислав има куража да говори за собствените си различни сексуални предпочитания (което в неговия случай не е "различна сексуална ориентация"), като се бори с предразсъдъците на мнозинството чрез познание и откровеност. По-специално препоръчвам BDSM категорията в блога му. Ако не ви е страх. Виждала съм автора и на живо... ами не ми е страшен, но - хора разни.

Блогът на Веселин Жилов. Веско има куража с рядко срещана откритост да обговаря както себе си, така и възгледите си за света. Ако имате склонност към депресия или друг вид психическо разстройство, в този блог ще почувствате, че не сте сами, и може да получите ценни съвети. Авторът има почтеността понякога да се изправя срещу собствените си схващания и да ги ревизира. Особено препоръчвам публикациите му на тема "Разминаване с феминизма". Не че бих се подписала под тях, но ги оценявам. Поставила съм си за задача да пиша за тях и се надявам да я изпълня в обозримо бъдеще.

А вие можете ли да препоръчате други интелигентни "недисциплинирани" блогове? Отчитам, че тук съм изброила само такива с автори мъже, хрумва ли ви някой с автор жена? Убедена съм, че има и такива. Вероятно даже съм чела или чета някои от тях, но в момента не ми идват на ума.