Пълнолетна любов

Снощи сканирах малко стари снимки. Поводът е, че днес връзката ни с Крис става на 18 години. Снимката по-горе от 1996-та, мисля. От самата 1994-та май нямаме снимки заедно, но през 1995-та изглеждахме така:

По онова време не бяхме чували за Photoshop, нямаше и цифрови фотоапарати. Колажите ги правехме с ножица и лепило.

Едва ли някой ще ми повярва, ако кажа, че за тези 18 години всичко е било перфектно. Връзката ни е преодоляла не едно и две изпитания. Налагало се е да я отстояваме с борба. Минали сме и през бедност, и през болести, и през сложни биографични и лични състояния, и през други трудности.

И все пак, не ми е лесно да се сетя за много други двойки, които живеят по-добре от нас. За всички тези години нямаме нито един скандал. Не е да сме нямали несъгласия и проблеми. Но не можем да разберем как е възможно хора, които се обичат, да се карат. Подкрепяме се във всичко, имаме сходни ценности и вкусове. Даваме си свобода за нещата, които единият предпочита повече от другия. Нямаме нужда от нищо друго, освен от нас двамата, което да ни осмисля връзката.

Между другото, съвсем случайно в момента съм с тази рокля (увековечена през 1995-та във Велинград):

Гербът на културата на ГЕРБ

В рамките на два-три дена две рап парчета се прочуха. Общото между тях е, че и в двете се пее за ГЕРБ.

"Не вярвам в ГЕРБ, но силно вярвам в герба", се пее в песента, изпълнявана от Серафим Мартинов - Сарафа и Мишо Шамара. Текстът е критично-патриотичен. Всъщност по-патриотичен, отколкото ми харесва, но това няма значение. Има значение обаче, че за тази песен двамата изпълнители са разпитвани и ги заплашва затвор до две години "за поругаване на националните символи". Понеже зеленото на знамето било сравнено с марихуана, а червеното - с менструална кръв.

Излишно е да казвам, че текстът на песента е точно толкова "поругателен", колкото изпълнението на Pussy Riot в църквата е богохулство. И в двата случая става дума за политическа репресия. Музикантите просто не харесват вожда, бил той Путин или Бойко Борисов.

"ГЕРБ е най-доброто, брат", пее Гошо от "Почивка" в друго "рап" парче, което дотолкова стана за присмех с малоумния си нагаждачески култ към личността на Бойко Борисов, че беше свалено от YouTube.

"С Бойко Борисов съм по-спокоен за нашето бъдеще, образование, възпитание и култура", се пее също в псевдорапърската възхвала на вожда. Строго погледнато, има защо да е спокоен, човекът - това управление насърчава именно тези "образование, възпитание и култура", които той притежава. Образованието да казваш онова, което се иска от теб. Възпитанието да правиш, каквото си поискаш, защото имаш гръб. Културата на портретите на Бойко Борисов, на фалшивите мощи, на мегаломанския кич, на нечетенето на книги. Ето защо песента е истински герб на културата на ГЕРБ.

Авторитаризмът и култът към личността не са реалности, които историята на България не познава. И само от нас зависи дали ще допуснем да се случат пак.

Моментна онтология на крадеца

Крадецът като фигура в игровия модус на човека и в попкултурата, с деликатно намигване от Тери Пратчет.

Вместо извод - поздрав с едно "откраднато" парче за крадеца:

Координация

Предупреждение: следва пост на тема "бас китара".

Физическата координация никога не ми е била особено присъща. Вярвам, че човек може да се понаучи, ако полага достатъчно усилия. Когато се упражнявам с баса, трябва да се опитвам да удържам едновременно поне няколко неща:

1. Какво прави лявата ми ръка. Трябва да накарам пръстите си да намират правилните прагчета и да натискат така, че да излезе звук. Постановката ми трябва да е, ако не добра (добра постановка се изработва с години), то поне да изпълнява минимум изисквания. Да не стиска грифа, палецът да подпира отзад в сравнително вертикална позиция. А като си помисля, че освен да улучва правилните струни и прагчета, трябва да я науча и да се разчеква, докато се деформира (тоест стана способна да си разпервам пръстите доста повече, отколкото нормалните физически дадености позволяват)...

2. Какво прави дясната ми ръка. Изглежда съвсем елементарно да извличам звук от струните, сменяйки показалеца и средния пръст. Когато лявата ръка не прави нищо, се справям със задачата прилично. Когато обаче лявата ръка има задача, дясната дърпа струните я само с показалеца, я понякога и с палеца, я с всички четири пръста без палеца, а в най-добрия случай сменя показалеца и средния произволно. Често пъти пръстите дърпат не тази струна, от която трябва да се извлече звук, а някоя от другите. Леле, леле, кога ли ще стигна до slap техниката...

3. При комбинирането на двете ръце да успявам да извличам приличен звук - точен и плътен.

4. Всичко това да става и в ритъм. За да си развия чувството за ритъм, правя специални упражнения, като например да пляскам на метроном - ако пляскам правилно, трябва да не чувам метронома.

И това се отнася само към техническото измерение на свиренето. Не включвам ученето да свиря по ноти, да имам понятие от музикални интервали, скали, нотни трайности и прочее. Много хора свирят на китара (и бас) и без да изпитват потребност да опират до ноти и теория, след като на този свят има удобно нещо като табулатурите. Но аз предпочитам да подхождам с разбиране към нещата, които правя, затова имам нужда от теория на музиката.

Добрата новина е, че дори аз забелязвам, че напредвам. Всеки път успявам да постигна повече от преди. Например упражненията, които получих на урока в петък, ми се видяха почти невъзможни, пък днес вече мога да правя едното почти прилично, отбелязала съм известен прогрес и с другото.

Има надежда...

Независимостта

... на потисканото от потискащото.

Съединението

Човешкият живот срещу жилищата на съседите

"Аз не съм защитавал моя живот, а съм защитавал жилищата на моите съседи. На тези двамата крадци им намериха по 12% наркотик в кръвта, те носеха 40-сантиметрова отвертка. Ами представете си, че с тази отвертка 40-сантиметрова вземат заложници."

Това са думи на иконописеца Йордан Опиц, цитирани от БГНЕС.

Гледам днес фейсбук и се чудя. Всъщност не се чудя, а намирам потвърждение за наличието на социални нагласи, за чието съществуване знам, но с които отказвам да се примиря. Нагласи, според които липсата на добре работещи институции се компенсира не с натиск върху тези институции, с гражданска активност за промяната им, а със саморазправа. Нагласи, според които има висши и низши хора, висшите не могат да бъдат виновни, а низшите не заслужават да живеят.

Ако си иконописец, значи си висш, божи човек. Ако имаш незаконно оръжие, значи правилно го имаш. Ако стреляш по бягащи хора, значи не си имал друг избор.

Ако си наркозависим, значи си низш човек. Ако крадеш, за да си купуваш наркотици, заслужаваш да бъдеш не лекуван, а убит.

Художникът иконописец - жертва, действал в неизбежна самоотбрана, крадецът наркоман - виновник.

Знам, че съм малцинство, но държа да изясня - за мен правото на живот е възможно най-основното човешко право. Ако някой го отнеме в резултат на съзнателно действие, той би трябвало да поеме отговорността си.

Противно на манипулативните твърдения, които се разпространяват из фейсбук, Йордан Опиц, както дори сам твърди (вижте цитата в началото на поста), не е действал поради самоотбрана. Малко хора са си направили труда да прочетат съдебното решение на Върховния касационен съд. Затова цитирам (курсивите са мои):

св.(-идетелите) Ц. и О. са били извън входа в момента, когато той и пострадалия Я. са слезли от асансьора и са разбрали, че входната врата е бил заключена (в различие от приетото от първата инстанция, че те са се намирали в ателието на подсъдимия), което ги е мотивирало да търсят друг изход – през прозореца на площадката на първия етаж, така и по най-оспорвания в процеса – че при отваряне на прозореца Я. не е използвал отвертка и не е държал такава, когато е скочил на земята и в този момент, докато е бил още в приклекнало след скока положение, е бил прострелян от подсъдимия. (...)

В крайна сметка, макар М. да е признал на ДП, че с Я. са имали намерение да вършат кражба, обективно те не са предприели никакви действия в тази насока, още по-малко са използвали някои от инструментите, намерени в дрехите на пострадалия, като единствената индикация, че двамата са евентуални крадци, сведена до знанието на подсъдимия О., са били заявленията на неговия син, провеждал разговор с младежите на една от площадките. Съмнителното им поведение обаче не е давало основание на подсъдимия да действа, за да провежда граждански арест с оглед защита на нечии интереси, каквито не са били поставени в риск, нито да използва огнестрелно оръжие, за да посрещне съпротивата на дееца.

За мен е, меко казано, абсурдно едно убийство да се оправдава с това, че убитият евентуално би могъл да се опита да ограби нечии съседи или да ги вземе за заложници с... отвертка.

А обществената реакция по случая е резултат не само на дефектните ни институции. В случая нямам предвид само съда, но и дознанието - често пъти не се стига до адекватни присъди поради негодни доказателства. Реакцията е резултат, най-вече, на ниското равнище на хуманност в българското общество. Липсата на разбиране, че човекът е ценност сама по себе си. Липсата на онова, поради което норвежкият съд даде на Брейвик справедливо наказание, като същевременно демонстрира човешко отношение. И липсата на онова, поради което норвежкото общество не протестира срещу присъдата.

Неведнъж съм казвала, че институциите ни са точно такива, каквито сме ние. Каквито ние ги направим. Радвам се, че понякога (не често, но все повече) се случва българските институции да са по-адекватни от българското общество.

Басово писмо към читателя

Напоследък позанемарих блога, знам. Основната причина е, може би се досещате, басът. Вече разполагам с истинска бас китара. Не е перфектна, но нали все пак това е първи бас. По-важното е, че ходя на уроци (вчера беше вторият) при истински учител басист. Учителят ми е завършил Консерваторията (в момента учи там и магистратура), на 26 години е и като че е толкова вдъхновен от това да е учител, колкото аз - да се уча. Подхванал ме е здраво не само с упражнения, а и с теория на музиката. Което ме радва, защото знам, че ми липсва.

Мисля си, че навремето може би щях да постигна повече с пианото, ако, вместо само да ме бяха карали да зубря гами и етюди (а да зубря не умея, ако не виждам смисъл - винаги съм била такава), ми бяха обяснили някои основни принципи на изграждане на музиката. Знам, че не съм природен музикален гений, но музикалността може до известна степен и да се развие. Затова не възразявам да се уча да свиря на бас и по ноти, макар с табулатури да изглежда по-лесно.

***

Не знам на колко вас би им било интересно да четат за бас китара, но в настоящия етап от живота ми алтернативите са или да пиша (почти) само за това, или (почти) да не блогвам. А и вече имам опит в това колко изумително нещо може да бъде интернет понякога. Случвало ми се е да споделя нещо, което съм смятала, че няма да заинтересува почти никого, но то да е намерило точния читател. И в резултат на тази "среща" да се е променил и моят живот, и животът на този читател, че и животът на други хора.

Например, нямаше нито да разполагам с баса, на който свиря сега, нито да ходя на уроци при този учител, ако навремето не бях писала в блога за Van der Graaf Generator. Без да предположа, че някой ще хареса написаното и че в резултат ще се родят няколко прекрасни приятелства и още много хубави неща.

Може би на някого все пак му се чете за бас китара... Особено ако се интересува от този прекрасен инструмент. Писаното по темата из интернет на български е крайно недостатъчно.

Ако не сте от онези, на които им се чете точно за бас, но все пак искате да попреглеждате този блог (щом наминавате, повече или по-малко искате, независимо какво ви мотивира), може да опитате следното - да отидете направо в края на публикацията, където е много вероятно да съм стигнала до някакви по-общи изводи - било за социални теми като българското общество или образованието, било нещо по-лично. После, ако прецените, може да хвърлите и един поглед на останалото.

Да, знам - има важни социални теми, за които много от вас очакват да пиша и може би се чувстват разочаровани, че ги подминавам. Не съм станала безразлична към тях. Но се надявам да се съгласите, че понякога човек има нужда да се "събере", да намери вътрешен център, който да му осмисля всекидневието и да му дава сили да бъде полезен и на другите, били те близки или не. За да се занимавам с активизъм, трябва да има кой (в мое лице) да се занимава с активизъм.

Твърде много съм се "разпилявала" от доста години насам. Басът успява да ме "събере" и да ме прави щастлива, като в същото време изисква много време и отдаденост. Не само упражнения, а и четене, мислене, учене, слушане... Не мога "просто" и между другото да се уча да свиря на бас, то си ме поглъща. И май всъщност точно това ме прави щастлива.

Ама си обичам и блога. Той продължава да бъде любимата ми връзка със света. Връзка с тези от вас, които ме познавате основно чрез него. Затова предпочитам да пиша за бас китара, отколкото постепенно да изоставя него, и вас, заради бас китарата. И знам, че след първоначалната еуфория ще започват да идват на мястото си и другите теми. Пък обещавам да се опитам и в "еуфоричния" период да не пиша само за бас.


П.п. Видеото представлява изпълнение на Радослав Чичев на стихотворението на Мирослав Христов "Лодки" (което горещо препоръчвам и да прочетете). На бас китарата е Иван Димитров. Изпълнението е част от репертоара на поетичния квартет "4x4".

Къна

Спирка "Воев"

извинете
можете ли да ми кажете
къде е спирка воев?

на спирка воев
трамвайните релси
се превръщат в струни на бас китара
цветовете от сиви стават златни
и можеш да бъдеш с приятелите си
безнадеждността
е любима бездна нежна
скорпионите са лилави
и пишат стихове

на спирка воев
няма рак
имаше един
но той изяде себе си
от любов към себе си
впи щипки първо в кръвта
оттам пропълзя до всяка клетка
изсмука месото си с целувки
после схруска черупката със страст
оплоди се
с любов към себе си
за десерт
заби щипки в корема си
извади плода
изяде го с цялата си любов
и нямаше вече рак

на спирка воев
ме чака един слаб мъж
носи сако с подплънки

някой знае ли
къде е спирка воев
трябва
да сляза
на спирка
воев


***
Не съм си представяла, че някога ще напиша стихотворение заради кауза, но идеята за това ми дойде спонтанно на днешните (вече вчерашни, всъщност) София: Поетики. Повод е инициативата на Елин Рахнев и други поети, както и на близки на Димитър Воев, в София да има трамвайна спирка на негово име.

Перфоратор

Конфети
валят
на главите
на пътниците.
Перфоратор!