По пътя

Източник: bgmaps.com

Добре човек да си преценява времето, но ако е склонен към приключения, може да се получи хубаво, ако не го направи.

Тясната ивица между Поморийското езеро и морето е най-красивото и диво място на Поморие. Вървите по една пътечка, от едната ви страна е морето, от другата - езерото. Пътечката е леко издигната, а в ниското до езерото има растения, каквито човек не вижда всеки ден. Навъртат се и разни редки птички. Не обичам снимки на залези, иначе залезите над езерото са учебникарски красиви, достойни за картичка. Червено слънце, лъчи през облаците, абе...

С Крис планирахме да идем да поплуваме на плажа в близост до ивицата, който е комай най-чистият и най-празен плаж в Поморие. До него са си обаче 2-3 километра ходене през плажовете (може по пътя между новите блокове, хотели и т.н., но язък). Колкото повече се наближава мястото, толкова пясъкът става по-едър и по-черен и толкова повече краката ви затъват в него.

Тръгнахме към пет и половина следобед, за да избегнем големите жеги. За час и нещо се добрахме до хубавия плаж - огромен и, за разлика от повечето поморийски плажове, без вълноломи (предполагам, че формата на залив е предпоставка за липсата на вълнение, каквото би имало на другите поморийски плажове, понеже Поморие е с формата на тесен полуостров и е изложено на много ветрове). Водата - топла и чиста, вижда се всяко камъче по дъното, почти никой друг не плува - идилия.

Както сме се ободрили от плуването, хрумва ни да се разходим по ивицата. Часът трябва да е около седем и нещо. Тръгваме без ясни планове. От лявата ни страна в ниското хора се мажат с известната поморийска лечебна кал (голям кеф е, ако приемете предизвикателството да миришете на лайна; мен ако питате, струва си), от дясно морето кротичко се плиска. След малко сме свидетели на един от гореописаните учебникарски залези.

Е, от мен да мине - един залез, поиграх си малко с поляризационния филтър:

Толкова е хубаво, че предлагам да се разходим до края на ивицата. Вървим и събираме (най-вече Крис събира) боклуци по пътеката. След края на ивицата, доколкото знам, е Ахелой. Почва да ни става ясно, че пътят е дългичък и няма да имаме време да се върнем по ивицата. Тоест - време бол, но в тъмното връщането не изглежда съвсем безопасно - човек може да се спъне я в някой трън, я в странно защо подаващо се от земята арматурно желязо и т.н. После може да вземем рейса от Несебър, който минава през Ахелой, казваме си, или да стопираме някоя кола, или да намерим частна квартира за една нощ в Ахелой, или да спим направо на плажа, защо не.

Не съм взела репелента, защото уж бяхме излезли само да поплуваме. Сещам се с яд, когато ни нападат комарите. Крис понася ухапванията по-леко, но мен пак ще ме сърби няколко дена.

Започва да се стъмва. Поморие ни е все по-далече, а светлинките отпред не стават много по-близки. Ускоряваме ход, за да не ни завари тъмницата на ивицата, която не свършва и не свършва. Много дълго било това езеро, отбелязваме. По едно време виждаме солница, която не е известната ни при Музея на солта в Поморие. Не след много дълго ивицата свършва. Минава девет и вече е порядъчно тъмно. Пътеката се влива в по-широк черен път, който води, предполагаме, към шосето. На нас обаче ни се струва по-сигурно да продължим край морето.

Слизаме към плажа и се натъкваме на нещо като бетонен бункер. Хубав плаж, и тук има вълноломчета, но мънички, не като поморийските. Недалеч се виждат светлини. Почти стигнахме, викаме си.

Качваме се по нещо като стълбичка и попадаме на един от къмпингите край Ахелой. Свири бясна чалга, цените за бунгало са 12 лева на човек. Не, мерси. Купуваме си по една баничка и решаваме да продължим към Ахелой.

Задачата се оказва по-трудна от очакваното. Край морето не става. Плажът по някое време свършва и се натъкваме на нещо като вълнолом с камъни, но в тъмното нищо не виждаме и не рискуваме да продължим. Добираме се до шосето, но там рискът някоя кола да ни премаже в тъмното изглежда по-голям от шансовете да намерим автобусна спирка или да се доберем на стоп до Поморие.

Връщаме се на плажа, от който дойдохме, решени да нощуваме там. Поотдалечаваме се, че да не чуваме чалгата, и посядаме. Море, луна, звезди, само ние на плажа, идилия. 

Светлините на Поморие едвам се виждат в далечината. Почти сме стигнали до другия край на залива.

Към 11 и 15, независимо една от друга, почти едновременно ни звънят две приятелки, които са в Поморие - едната звъни на мен, другата на Крис. Тая вечер ще има беседка, казва Жени, с която се запознахме предната вечер на концерт на The Pomorians на Текила бара и се оказа, че се познаваме от години във Фейсбук по антирасистка линия. Леко сме блокирани край Ахелой, Жени, съжаляваме, че ще пропуснем беседката, но няма как да се доберем. Поздрави на теб, на Жоро и на Петко (и с Петко се запознах предишната вечер и се оказа, че и с него се знаем от години по същата линия, пък той свири в "Глас народен" и навремето съм го снимала на един концерт). На другата линия (сиреч на телефона на Крис) е Васи, която пита ще има ли нещо тази вечер. Васиии, провиквам се, тая вечер ще има беседка.

Почва да захладнява леко. Аз съм с една къса рокличка без ръкави и нямам никаква друга дреха, като не броим мокрия бански, увит в хавлиената кърпа, защото забравихме да вземем найлонов плик, и долните ми гащи. Крис е с тениска с къси ръкави и панталон с дълги крачоли (как му завиждам за ръкавите и крачолите). Опитваме се да сушим кърпата и банските на един храст. 

Правя снимки, някои наслука, понеже не виждам какво снимам и съответно не знам как да фокусирам. Но някои се получават.

Решаваме да поспим. Първо се настаняваме между едни храсти, където уж духа по-малко. Грънци, духа си също толкова, а и пясъкът е влажен. Връщаме се по-близо до морето, където седяхме преди. На светло "квартирата" ни изглежда така:

Правя възглавници от пясък, слагаме си отгоре шапките (защо ли - на другия ден имаме пясък в устата, ушите, очите, косите...). Завивам се с хавлиената кърпа (дълга и доста тясна, тип плажна), а Крис - с раницата (стара брезентова раница, сигурно от 50-те години).

Имаме чувството, че ни хапят някакви гадини (освен комарите). Нещо под нас. Просто пясъкът ни боде, казвам. Надяваме се на плажа да няма сколопендри. Поморийските сколопендри са черни и дълги към една педя, имат вид на змии с много крака и от тях боляло като от голяма медуза, казват.

Дълго не можем да заспим. Абе... хладничко си е. Кърпата, с която се опитвам да се завия, е влажна, но без нея ми е още по-студено. Мисля си за премеждията на Муша-Буша на Карадере. Не, нямам основания да се оплаквам. Леко ми е хладно, какво пък толкова. И без това все ми е горещо. По някое време Крис се унася. Аз не мога. През последните месеци не мога да спя като хората ни денем, ни нощем. Казвам си - още една безсънна нощ. Сядам, увивам се в кърпата и гледам морето. Поне е по-хубаво от другите ми безсънни нощи.

Крис се размърдва и се притеснява защо не спя. Посяда и той. Часът е едва около два, а се надявах да е четири. Говорим си, пак правя снимки. По някое време Крис предлага все пак да се опитаме да поспим. Този път се гушкаме един в друг, така е по-топло и със сигурност по-приятно. Казваме си, че това е най-хубавият начин да отпразнуваме годишнината от сватбата си, която е след няколко дена. Не храня особени надежди, че ще заспя. Към четири и нещо Крис отбелязва, че студеният вятър се е сменил с топъл. Наистина, определено става по-топло. Постепенно се отпускам. Изненадващо се унасям към пет.

Събуждаме се към шест без нещо, развиделява се. Пак ми е студено, но този път като че от недоспиването. Сядам и се увивам във вече изсъхналата кърпа, докато дойда малко на себе си. 

Снимка: Крис Енчев

Появават се първите разхождащи се по плажа. 

Крис забелязва щипалки на пясъка. Знаех си аз, че не е пясъкът, казва. Изпохапана съм цялата. На следващия ден ще съм на червени, сърбящи и болящи петна.

Ставаме и решаваме все пак да намерим Ахелой - по светло ще е по-лесно. Стигаме до мястото с камъните, което ни спря предната вечер. Ако се ходи по ръба до една стена, после може да се качим към един хотел, който е над стената. На тъмно не бихме могли, със сиурност. Стигаме до стълбички, обаче към двора на хотела има метална врата. Не стига, че унищожават плажовете, ами не дават на хората и да се качат. Успяваме да се качим на нещо средно между тераса, изкуствен плаж и алейка и вървим, докато намерим откъде да влезем в хотелския комплекс. Не че ни е много приятно, но нямаме много други полезни ходове. Плажове нататък няма, има възвишение с безбройни гадни хотели и нещо като изкуствено и доста заблатено изглеждащо бетонено плажче към тях, но със съответните чадъри, за които се плащат съответните пари. Отврат. Това трябва да е било началото на Равда.

Ориентираме се кой трябва да е пътят до Ахелой и скоро сме в селото. Лесно намираме автобусната спирка, току-що сме изпуснали рейса от 6:45, който щеше да ни свали в центъра на Поморие. Следващият е чак в 8:30. Вариант е да хванем и някой от автобусите до Бургас, които спират в новата част на града, откъдето до нас има едно поне два-три километра ходене. Така и правим.

Слизаме при ужасно големия хотелски комплекс в новата част на Поморие, издържан в стил руски мутробарок. Виждаме как под носа ни потегля градският рейс, който минава веднъж на половин час и можеше да ни смъкне до центъра. И без това не сме разчитали на него. Купуваме си гадни тестени закуски и потегляме пеша, дъвчейки. Боли ме главата. Още е рано, а вече напича. На Крис му е леко зле от слънцето.

Прибираме се, пием упсарин, теглим си по кратък душ и лягаме към 9,30. Събуждам се 12 без нещо след дълбок сън, какъвто не съм имала от месеци. Нямам нужда от много сън напоследък. Главата не ме боли вече. Правя си половин литър зелен чай, изпивам го бавно, похапвам. Чувствам се прекрасно. Крис спи в съседната стая.

Към два и нещо чувам: Васииии, Васиииии! Познатият глас на Жоро. Жоро няма телефон и обича хората да си викат под прозорците - като в доброто старо време. Успява редовно да организира големи събирания на хора, без да му е нужен телефон. Къщата на Васи е точно срещу нашия блок. Показвам се на балкона по нощницата с хипопотамите. Долу са Жоро, Жени и Петко. Тая вечер от девет и половина ще има огън, казва Жоро. Огън - ще рече печене край морето на чирози и прясно уловени миди, разговори с интересни хора до сутринта или кой до когато си тръгне, може би и някой импровизиран концерт...

Става ми леко неловко. Предполагах, че огънят ще е в четвъртък и че ще е по-късно (миналият почна след полунощ). Може да закъснеем, Жоро, понеже тази вечер щяхме да ходим в Бургас на поетичен дуел, организиран от Петър Чухов. Последният рейс от Бургас тръгва в 21:15, значи ще можем да се доберем до огъня най-рано в десет и нещо. От другата стая на балкона се подава по долни гащи и току-що събуденият Крис. Може и да не ходим до Бургас, вика. Да, така май е по-добре. Ще пропуснем поетичния дуел, макар да обещахме да идем. Но Жоро искаше специално да организира огън преди нашето заминаване, пък ние да пропуснем част от него, след като предната вечер пропуснахме и беседката, не ни се ще...

И така:

Сряда вечер - огън. Четвъртък вечер - последен за тази ни ваканция концерт на The Pomorians на Текила бара, а после поморийските тийнейджъри-рокаджийчета май замислят огън. Петък вечер - театър (четвъртото представление, което ще гледаме, откак сме в Поморие това лято - "Изгубени от любов" с Койна Русева и Асен Блатечки в салона на новото читалище). Събота - 16-та годишнина от сватбата, още не знаем какво ще правим (май пак се очертава огън, а си мислехме, че този в сряда ще е последният ни за тази година), но ще е хубаво. И в неделя си заминаваме...