"Позитивно" като литература

Вече на много места може да се прочете за книгата "Позитивно" на Тошка Иванова - за хепатита, за силата на автора, за излизането от анонимност, за гражданския ангажимент. Разбира се, тези неща са важни и трябва да бъдат казани, направила съм го и аз. Освен изтъкването на блестящия стил и неподражаемото чувство за хумор на автора (дори когато е през сълзи) обаче, досега не съм попадала на текст, свързан с литературните качества на книгата. Може би е още рано за такъв, но като се замисля, повечето рецензии на художествена литература, на които попадам напоследък, са концентрирани в по-голяма степен върху съдържанието и психологическия ефект от него, отколкото върху формата. Затова ми се ще да опитам да направя анализ на композицията на книгата. "Анализ" може би е силна дума, да кажем - размишления.

Основния въпрос, който си задавах още преди да видя как е станала книгата на Тошка Иванова, беше - как от един личен блог се е получил роман? Всъщност нито някъде в книгата, нито в писаното за нея иде реч, че тя роман. Пише скромно "книга". Според мен обаче става дума за роман - има водеща сюжетна нишка, която се разгръща и придава на книгата характер на цялост, а не на фрагментарни текстове. Макар хронологичната последователност да не е задължителна за един съвременен роман, тестовете са подредени, доколкото е възможно, хронологично, а трите части на книгата, представящи три поредни години, съвсем прецизно фиксират времевата последователност.

Ала цялостта не се явява пречка за композиционната (не съдържателна!) лекота и "рехавост" - отделните глави са кратки (както и текстовете в блога, каквито са били повечето от тях), основната сюжетна линия прави своеобразни "паузи" с няколко стихотворения (които, лично за мен, се оказаха най-въздействащите части от книгата), есета и дори един текст в стил "автоматично писане" (също много ми хареса). Тези "паузи" от една страна сякаш прекъсват основния ход на повествованието, от друга страна подчертават отделните моменти в него, като им придават още по-наситена емоционална пълнота.

На пръв поглед, като че в романа "Позитивно" няма други герои освен разказвача, който описва собствения си живот. Трудно мога да се сетя персонаж, който да се появява повече от веднъж, какво остава за изграждане и развитие на характери (освен на главния герой) и взаимоотношения. След малко повече размисъл стигам до извода, че герои все пак има. Те не са хора, но притежават уникалност, дори характер, влизат в определени взаимоотношения с разказвача, тези отношения търпят развитие. Такива са, на първо място, интерферонът (на него е посветена и най-обемната - втора - част от книгата), вирусът, хладилникът, тоалетната в офиса (любимият ми второстепенен герой в книгата), терасата в офиса, цигарите, подът, леглото, стълбите, раницата, форумът на заразените от хепатит, Синеморец... Дори алкохолът е герой на книгата - чрез присъстващото си отсъствие.

Този оригинален подход има своите съдържателни основания - изпитанието, през което преминава главната героиня, става пречка за способността ѝ да общува години наред и я поставя в състояние на радикална самота. Наоколо на практика (почти) няма хора. Затова пък има интерферон, тераса, тоалетна, стълби, цигари, легло... и т.н. Тъй че още един плюс на книгата е, че формата е адекватна на съдържанието, а не е просто външна обвивка.

Друга отличителна характеристика на "Позитивно" е, че романът е писан, освен в първо лице, често пъти и във второ. Авторът се обръща към читателя пряко и на "ти". Така е и в блоговия прототип, но се надявам, че ще се съгласите, че тук става въпрос за подход - второто лице не се използва навсякъде дори в блоговете. (Аз често използвам второ лице, но избягвам единственото му число... така чувствам нещата.) По този начин, освен че се акцентира върху личното отношение на пишещия към аудиторията, се усилва ефектът на посланието, че това, за което става въпрос в книгата, засяга и тези, които я четат. Персонално.

В заключение - дано съм ви убедила, че "Позитивно" на Тошка Иванова си струва да се прочете не само заради личната съдба на автора ѝ или заради социалния ангажимент. Не само за да се навиете най-сетне да си направите изследване за хепатит (не че няма полза). Дори не заради прекрасния стил и чувството за хумор на автора.

А защото е литература.