Моментна онтология на вкуса

(из статистиката на блога)

А какво да Ви предложа, моля?

Ще гласувам за Меглена Кунева

Трудно ми е да напиша това, което ще прочетете. Най-малкото, налага се публично да заявя, че вече не съм "синя". Когато си бил "син" 21 години, подобно признание не е лесно.

Трудно ми е, но се чувствам длъжна.

Защото виждам как не само форумните тролове, а и умни и читави хора, които високо ценя, се поддават на класически ченгеджийски манипулации. Дори няма да си правя труда да отговарям на тези манипулации - най-добре прочетете при Вени Гюрова - обяснила го е прекрасно и е добавила много повече информация, отколкото аз бих могла. Задължително е да се прочете по темата и публикацията на Иван Бакалов.

Защото не ми побира умът как неправилната употреба на думата "хакер" може да е по-сериозен проблем от организираното ограничаване на правото да говориш дори там, където не искат пари за това.

Защото това вече дори не е компроматна война - по-страшно е - превърнало се е в публично валиден мит, всеки опит за развенчаването на който е равносилен на светотатство.

И най-вече - защото блогът ми е пространството, в което казвам това, което мисля, дори това да не се харесва на всички. Това е най-добрият начин посланието ми да намира онези, които трябва.

Защо престанах да вярвам в "синята идея"? Мога да говоря много за това, но ще се опитам да бъда кратка, защото темата е Меглена Кунева, все пак.

Смятам, че партиите са, за да изразяват интересите на определени групи граждани. През 1989 нямаше чак толкова обособени интереси, които една "дясна" партия да защитава - имаше най-вече идеята, че не искаме тоталитаризъм, а демокрация. Каква точно демокрация, едва ли мнозина имаха представа.

Повече от двадесет години по-късно има много избиратели, чиито начин на живот и интереси ги правят адекватни десни гласоподаватели. Дясното обаче се е разделило на две части. Едната част се опитва да постигне обединение по клиентелистки - чрез "широки коалиции", вместо да се бори да се превърне в изразител на интересите на потенциалните си избиратели. Там няма друго, освен борбички, нагаждане и натиск. Натискът ще да е сериозен, щом и Мартин Димитров се подчини на онези, които навремето бяха най-големите му врагове. За съжаление, Мартин Димитров за мен вече е политически труп.

Другата част на синьото се опитва да бъде проводник на дясното от в стил Европейската народна партия - по-конкретно по модела, внедрен от Конрад Аденауер - и да изповядва консервативни и християндемократически ценности. Дори и да допуснем, че тези ценности имат някаква адекватна социална база в България, те са ми дълбоко несимпатични и чужди, особено на фона на това, което ми е личен приоритет през последните години - защитата на човешките права.

Май окончателно престанах да се чувствам синя (макар малко по-късно да го осъзнах), докато с няколко съмишленици водехме сизифовска борба за промяна на Закона за чужденците в България. Стана ми ясно, че някакви си там човешки права, особено на чужденци, просто не са тема и кауза на Синята коалиция. Дори бяхме обвинени (от кого - няма да кажа, но не е Мартин) в липса на патриотизъм.

Та защо да гласувам за сините, ако те не изразяват моите ценности? За Прошко Прошко ще гласувам за кмет, понеже има модерна и ориентирана към човека визия за града, която, в общи линии, споделям (като изключим възгледите му за Женския пазар и някои други детайли). За общински съвет ще гласувам за листата на Зелените. Защото на софийския син клиентелизъм трябва да се сложи край и защото все пак Зелените изразяват някакви либерални ценности. Но не мога да подкрепя кандидат като Румен Христов. Не бих гласувала и за Малинов, въпреки че го подкрепих на предварителните избори, защото беше по-читавата кандидатура.

Та да се върнем на Меглена Кунева.

Меглена Кунева е автентично либерален политик. Вече съм писала, че "либерално" и "неолиберално" не е едно и също нещо. А тук съм обяснила какво разбирам под "либерално" и какъв тип избиратели биха подкрепили либерален кандидат или партия. Ще си позволя да го повторя:

(...) една голяма група остава без политическо представителство. Тази група се състои от хора, които знаят, че светът е шарен и искат да живеят именно в такъв свят. Не искат да бъдат следени и да се страхуват, че всеки момент полицията може да разбие вратата им по погрешка. Не искат да живеят в държава, в която има концлагери за чужденци и за хора с увреждания, дори и за деца. Искат хората на инвалидни колички да не са приковани по домовете си, а да могат да излязат на разходка. Искат да имат правото да бъдат различни. Или поне, да бъдат индивидуалисти. Знаят, че има малцинства и че малцинствата се състоят от хора, които заслужават уважение толкова, колкото и мнозинството. Знаят, че истинското приятелство не зависи от етнос, националност или сексуална ориентация. Знаят, че не всичко е държава, но и че не всичко е пазар.


Преди двадесет години тези хора щяха да гласуват за СДС. Днес много от тях не виждат за кого да гласуват, въпреки че са убедени, че правото да гласуваш е сред най-важните елементи на демокрацията. Те не искат за президент нито простак, нито фюрер, нито месия, а цивилизован и отворен към света човек.

Меглена Кунева е именно такъв човек. Тя е единственият от кандидатите за президент, който говори за човешки права. В дебата между по БТВ спомена "човешки права" няколко пъти, докато Росен Плевнелиев внушаваше колко е важно да се защитава статуквото, а Ивайло Калфин убеждаваше, че президентът и премиерът трябва да са от различни политически сили.

И ако ми кажете "ама тя само говори", ще ви отговоря, че за мен е показателно, че другите и това не правят. Защото то просто липсва в политическия им хоризонт.

За един либерален политик, какъвто е Меглена Кунева, е важно какво отделната личност е постигнала, а не кой е тъстът ѝ или племенникът, лелинчото, свакото, етървата и т.н. Човек не си избира родителите, а в модерния свят семейството е плод на любов между личности, а не на договорка между родителите им. Затова Меглена Кунева не може да бъде обвинявана заради това, кой е бил тъстът ѝ. Затова и, впрочем, тя не си прави актив от това, че баща ѝ е бил в концлагера в Белене, въпреки че би могла.

За един политик от международна величина, какъвто е Меглена Кунева, са важни честните постижения, а не връзките и уреждането. Затова звучат комични обвиненията защо не ни е уредила по-добре, докато е била комисар по защитата на потребителите. Ако българската държава не е предприела достатъчно действия по защитата на потребителите, отговорността е на управлението й, както и на обществото, което не е достатъчно зряло, за да се бори за правата си.

Меглена Кунева е успешен политик от международна класа. И това не е без значение, ако го сравним с палитрата от всевъзможни видове резил, които предизвикват настоящите ни управляващи. Президентът няма големи правомощия, но е "олицетворение на нацията" (при това - не на "нация" в етническия смисъл на думата), затова е важно как изглежда пред света и какви послания излъчва.

Меглена Кунева е от малкото политици в България, за които е важен смисълът на посланието, а не формата, в която са опаковани. Цитирам от интервю в е-вестник:

Въпросите [на медиите - бел. Св. Ен], дори когато са лични, са например каква марка костюм носите. Извинявайте, но много по-важно да ме попитат каква книга чета - според мен така ще издам много повече за личността си. Да не говорим за изключително тревожни случаи, през които сега минаваме. Например въпросът за медиите - аз не знам какво мислят г-н Плевнелиев и г-жа Попова за това, какво мислят другите. Медиите продължават да изтощават почвата. Какво мислим за Катуница? Не може за да кажеш какво мислиш за Катуница - трябва да си платиш. (...) Редно е да има дебати. Най-добре е хората да бъдат попитани какво искат да чуят. Има лайфстайл списания, аз не съм против това, нека там да се види костюмът ти, какъв си бил като малък, всички тези неща, това е част от общата картина, не бива да има незадоволено любопитство. Но това е лайфстайл! Когато национални телевизии се занимават само с това, за да привлекат публика, това означава, че тотално сме изгубили желанието си да мислим политически.

Затова ще гласувам за Меглена Кунева и против "лайфстайл" политиката, както и всякакви други имитации на политика. Защото модерната демократична политика се прави с нашето участие. И всеки, който ни убеждава нещо друго, е поредната политическа марионетка. Или балон.

Венцислава и Тереза Боро отлетяха за Нигерия

Венцислава и Тереза Боро на Терминал 2

Тази сутрин Венци и Теса благополучно отлетяха за Истанбул, а оттам - за Лагос. Предавам благодарността на Венцислава на всички, които допринесоха семейство Боро да се събере.
Сега, след като няма връщане назад, искам да призная няколко неща.

Първо, мъчно ми е за Венцислава. И защото е прекрасен човек и приятел, и защото е сърцата и смела допринасяше много за борбата за правата на смесените семейства в България.

Второ, не съм убедена дали постъпих правилно, като я посъветвах да замине за Нигерия, вместо да ѝ вдъхвам сили да продължава да се бори тук. По-лесно ми беше да организирам акции за събиране на пари за билет, отколкото да я гледам как буквално се разпада и да я убеждавам да продължава жертва себе си и детето си в името на всички в тяхното положение. Това, че успяхме да съберем едно българско семейство извън България, не означава, че проблемът е решен. Защото проблемът е, че българската държава си позволява безнаказано да разделя семейства, чиито членове са български граждани.

Но знам, че историята не приключва тук. Делото срещу Външно министерство за отказа на визата на Джони продължава. Съдебното заседание, което трябваше да се състои на 5 октомври, е отложено за 5 декември, защото от "Миграция" не са представили на съда пълната преписка по случая на Джони. Ако и тогава не го направят, ги чака глоба от 500 лева (което е равностойността на издръжката на един чужденец, затворен в Бусманци или Любимец, за две седмици). Може би поради комичния размер на евентуалната глоба делото се отлага вече три пъти...

Венцислава ще продължава да се бори за правото да живее в България с мъжа и детето си. Просто сме помогнали борбата ѝ да бъде по-поносима, защото вече е с мъжа, когото обича, а детето ѝ има баща. И се надявам, че един ден ще се върне със семейството си. И че ще осъди България в международен съд.

Венцислава заминава за Нигерия

Най-сетне - Венцислава и Тереза ще пътуват за Нигерия събота сутринта. Административните пречки са преодолени, паспорти, визи и пасавани са издадени, билетът е купен.

Семейство Боро се събира - няма връщане назад.

Това нямаше да стане без вашата подкрепа.

Благодаря ви от сърце.

Пожелавам лек път на Венци и Теса!

Лято в минало време

Лятото, което не дойде, май окончателно си отиде.

"Уникалното, типичното, самоубийството и световната литература" (историята на едно заглавие)

В ръцете си държа едва-що излезлия от печат сборник "Проект Смърт" на издателство "Сиела". В него са събрани текстове, посветени на смъртта, създадени от, както е написано на задната корица, "журналисти, писатели и университетски преподаватели". И от моя милост, която не съм нито едно от трите.

Идеята да бъда включена в сборника беше на Стефан Иванов. Предполагам, че по този начин се е опитал да ми осигури (авто)терапия. Или поне по този начин подходих към писането аз. Като се надявах (и продължавам да се надявам), че изговарянето на травмата може да бъде полезно и на други хора, които са преминали през подобен опит. Благодаря на съставителката Пепа Витанова, че прие писанието ми и че стоически изтърпя дългата битка за заглавието. А ето и предмета на битката:

Преподавателят ми по социология казваше, е че "майстор на неподходящите заглавия", може би съм научила и това от него. Първоначалното ми заглавие беше "Уникалното, типичното, самоубийството и световната литература". Харесвах си го, понеже отговаряше на съдържанието - през цялото време се опитвах да проигравам диалектиката на уникалното и типичното във връзка със самоубийството и с позовавания на "световната литература". Затова се изненадах, когато получих от Пепа Витанова писмо с предложение да си сменя заглавието с "Приятелите ще ме (ни) преживеят". Имаше и още един вариант. Моето звучало като научна публикация, а другите заглавия били по-литературни. Второто предложение отхвърлих категорично - приемането му, в моите очи, щеше само да увеличи и без това прекомерната сълзливост на текста. Първото ми се стори неособено коректно с оглед на съдържанието. Защото какво, по дяволите, означава "да преживееш" - така неимоверно се олекотява тезата ми.

Временно удържах победа - Пепа Витанова се съгласи, че заглавието ми си е "точното заглавие". Ала, не щеш ли, на премиерата на "Възможните майки", на която се запознах на живо с нея, тя мило и меко ме "срази" с един последен аргумент - визуално, на фона на останалите заглавия, моето е поне два пъти по-дълго. Ето какво е заглавието на Стефан - "Дългият залез". Ето какви други заглавия, кратки и хубави. А моето? На това вече нищо не можах да кажа. Държа си на заглавието, но уважавам и желанието на съставителя да постигне синхрон и да създаде приятно общо пространство. Разбрахме се да помисля за по-подходящ вариант, ако не, да си остане "Приятелите ще ме преживеят". Не измислих нищо по-умно - написването на нещото (не знам дали може да се нарече "есе") ми беше достатъчно мъчително, не исках да се връщам към него. И си остана така, по моя вина. Ако бях положила усилие, може би щях да стигна до поносимо предложение, например: "Да преживееш?".

И сега, като гледам умотворението си в сборника, ми е трудно да си го чета. Не знам как би реагирал на него един външен читател. Дано да се намерят и такива, за които написаното да им подейства, както казваше Борислав, "лечебно". Малкото близки хора, които са го чели, реагираха различно - някои го харесаха, други се уплашиха за мен. Страхът е неоснователен, явно съм се била поизсилила в опитите си за автотерапия. Затова не смея да ви препоръчам да го прочетете.

Трудно ми е да чета и другите текстове в сборника (въпреки че тях ви препоръчвам от сърце), но го правя с настървение. Там съм в компанията на автори, някои от които познавам - Стефан Иванов, чието есе прочетох още преди публикуването му, Момчил Миланов (четох го в понеделник на "Орлов мост" и не можах да вербализирам защо получих усещане за Мишел Турние - не става дума за подражание, а за нещо по-дълбоко), Людмила Ламбовска (много силен текст), Калин Терзийски (още не съм го чела), самата Пепа Витанова (също много силен текст) и може би пропускам някого, както и на непознати, с които обаче искам да се запозная, като Любослава Русева и други.

Не бих го пуснала текста си тук, в блога, въпреки че договорът с издателството ми дава това право. Нямам по-лична публикация от тази. Знам, че не всичките ми читатели са добронамерени, че има и такива, които ме четат единствено за да злоупотребяват. Ако искат да ми ровят в душата, ще им се наложи да се изръсят 12 лева, а те едва ли ще искат да се минат. Знам и какви хиени могат да бъдат някои пишман медии. Надявам се, че "журналистите" в тях ги мързи да четат нещо, което не могат да намерят в Google, и да цитират без копи-пейст. И - най-вече - не искам да публикувам в Интернет текст, което ще улесни връзките между определени думи в него и други, които съм писала извън него, в търсачките и в главите на читателите ми, включително и добронамерените от тях. Самото публикуване в блога би поставило написаното в контекст, различен от желания от мен.

Ще цитирам само финала (със значителни съкращения), защото е най-оптимистичната част на писанието (или песимистичната, зависи как го гледате):

Най-важното, което се случи с мен (...), е, че за първи път смъртта престана да ми изглежда толкова абстрактно-метафизично страшна. (...) Не че я желая. Не че не предпочитам, когато дойде (желателно – когато вече съм толкова стара, че ми е омръзнало да живея), да е бърза и безболезнена. Но тя стана вече по-човешка, някак по-цветна и по-топла (...). В същата степен животът загуби откъм човешкост, цветност и топлота. Промяната не е фатална в количествено отношение – животът още е по-скоро топъл, цветен и човешки, а смъртта още е по-скоро ужасяващо безформена. Но промяната е качествена. И знам, че е началото на тази тенденция, която ще ме отведе от другата страна на живота. Така, както води и други хора.

И както многократно е описвано в световната литература.

Моята мила е тъжна песен

Моята мила е тъжна песен
като небесно стенание
Връхлита безнадеждно съвършеният
в пустотата на тялото й.

Стихотворение, написано на стена в центъра на София. Звучи ми като текст на new wave парче, но не го открих в Google. Можем ли да разберем кой е авторът?