(Академична) свобода, а не страх

(камера на входа на ЮЗУ... а в сградата са много!)

"В университета пише "Обектът е под видеонаблюдение".
Но аз не съм обект, аз съм субект."
(преподавател в Югозападен университет)

Днес отивам на събитието "Свобода, а не страх". Едно - заради мераците на всяка нова власт да ни постави под информационен контрол. Второ (и по-конкретно) - защото не искам българските университети да бъдат опасани от видеокамери.

За камерите в Софийския се водят дискусии - как било по света, дали предпазват от престъпност, дали сигурността, която евентуално ще създатат, е условие за свобода, или напротив. Всички тези дискусии, според мен, изместват акцента - вместо пространство на свободно търсене на знание, университетът се превръща в потенциално местопрестъпление - място, където може да се краде и да се упражнява насилие.

Всъщност, това не е далеч от истината, но в един друг смисъл.

Вярно е, че в българските университети може да се краде доста успешно. Например, чрез поръчки (на консумативи, техника, ремонти, строежи, логота и каквото си помислите) на силно завишени цени, различни форми на нерегламентирана "стопанска дейност", чрез непрозрачно класиране на проекти, чрез кухи щатове и отдели (и длъжности без ясна длъжностна характеристика, да кажем "главен експерт", за което се дават, примерно, по две минимални заплати върху основната), чрез изготвяне на фалшиви финансови справки, далавери с университетски издателства и бази... Да не забравяме и всякакви не- и полу-легитимни форми на обучение, които съществуват, защото парите от тях не отиват само в университета и в преподавателските заплати.

Списъкът би могъл да продължи още дълго, нали?

Вярно е, че в българските университети има насилие. Студент по журналистика бива мъмрен от ректор заради материалите му в качеството му на журналист за университета. Имейли на преподавателка се обсъждат на факултетни съвети. Преподаватели биват гонени от академични конференции, съкращават им се часовете, не им се дават или им се дават по начин, по който не могат да ги вземат и после ги уволняват, че не са си ги взели. Или пък биват докарани дотам да напуснат, защото са си позволили да отстояват позицията си, че едни студенти са преписвали на държавен изпит. В много специалности студентите само на теория имат избираеми дисциплини, а всъщност повечето от тях биват понасилени какво да изберат. Студенти биват заставени да дават обяснения защо изследват качеството на образование. Студенти биват карани да възпроизвеждат думите на преподавателите си едно към едно.

Списъкът би могъл да продължи още дълго, нали?

Общото между всички изброени неща е, че тях камерите не ги ловят. Сериозните кражби - тези за стотици хиляди левове - остават невидими за камерите. Какво може да улови системата за видеонаблюдение? Че някой краде компютър? Или няколко компютъра? Заслужава ли си, тогава, инвестицията в подобна скъпа система?

Също така, ако преподавател има лошата участ да бъде Ламбо Кючуков, никому не би хрумнало да го убива в сградата на Ректората - има си Витоша за това. Ако преподавателят е Манол Рибов, защо да го бият в УНСС, като може и пред дома му. Ако преподавателят е с широки разбирания и организира академични дискусии върху нестандартни теми (като "Перверзията") във вилата си, току виж точно там студент го наръга с нож (случаят е истински и имената са известни, но не искам да ги споменавам).

Списъкът би могъл да продължи още дълго, нали?

От какъв зор, тогава, се пръкна проектът за инсталиране на камери в СУ? Според мен изкушението на властта да бъде "всевиждаща" е трудно преодолимо, ако няма достатъчно гражданска активност, която да противостои. Пък проблемът на родната власт е в това, че не може да й се има доверие.

Споменавала съм и преди, самата аз съм била обект на наблюдение с видеокамери в Югозападен университет. Чувствате се странно, когато получите писмо, от което разбирате, че са ви следили непрекъснато - в колко часа влизате в час, в колко излизате (за един от случаите имаше и детайлно обяснение - цитирам по памет - Енчева надниква, вижда, че няма студенти и си тръгва). Трябваше да пиша обяснение дори за дните, когато съм излизала по-рано, защото сме имали катедрени заседания. (После се научих - написвах на лист А4 с дебел маркер, че имаме катедра, и го показвах пред камерата.) Но това е нищо в сравнение с аналогичното писмо до Боряна Димитрова, която пък трябваше да пише обяснение - защо не е била в аудитория, в която по програма тя няма часове. В резултат от писмото, аз чинно си стоях в аудиторията, дори да е началото на учебната година и студентите от по-горните курсове, по стара традиция, да са си по родните места. Поради това ми се случи да проведа някои доста интересни разговори с чистачките, които идваха понякога да ми правят компания.

Не си мислете, че камерите следяха с еднаква строгост всички преподаватели в сградата - не, разпечатки от шпионирането получавахме само пет човека на кръст. Всички останали - който не си взимаше часовете, продължаваше да не си ги взима, който си ги взимаше, когато си поиска, също.

Има ли някаква гаранция, че в Софийския университет би било по-различно? Дори да допуснем, че ректорът на СУ заслужава пълно доверие, системи за видеонаблюдение не се правят за този или за онзи ректор, а за бъдещето. (В ЮЗУ инсталирането им започна от предишния ректор, но чак следващият се сети, че може да ги използва за разправа с непослушните).

Изобщо - докато властта не се подчинява на строги формални правила, а на личната воля на тези, които я упражняват, опасността такива системи за контрол да се превърнат в средства за упражняване на насилие и саморазправа е огромна.

Не само в университетите, а навсякъде.

Ето защо отивам на събитието. И благодаря на Бого, че и този път износи огромната част от организацията.