Отношението към децата в Дания

Представям ви едно обикновено датско семейство, което живее в стандартна къща в градче на около 12 километра от Копенхаген (нещо като предградие). От ляво на дясно, това са Йеспер, Вини, Микел, Лесе и Томас. Котките Растер и Юли бяха доста стари, когато направих тази снимка преди около три години, и вече не са между живите. Семейството има нова котка - Флора. И понеже това е Дания, естествено на снимката има и свещи.

Вини и Томас работят в Копенхаген. Вини се грижи за деца с увреждания, а Томас преподава как се правят книги (и други печатни произведения) в Колежа за графични изкуства. Бях им на гости за четири дена през 2006 и това, което ми направи най-голямо впечатление, беше емоционалната пълнота, в която растат децата им. Никой не казваше на Микел: "вече си на 11 години, не се гушкай в майка си, докато гледаш телевизия, момчетата не правят така" или "не седи на коленете на гостенката, не е прилично". Малкият и средният брат се случваше да се поскарат, но не си крещяха и не се биеха. Големият ги гледаше кротко и с усмивка - като човек, който знае какво е, но вече е преживял този етап. На къмпинг вечерта около огъня компания от десетина деца се държеше съвършено кротко - говореха си, играеха някакви от нашенска гледна точка изключително скучни игри и отвреме-навреме някое от децата разпалваше огъня. Гледах ги и си мислех, че тези деца може би просто нямат сдържани емоции, които да напират да излязат навън.

Когато в България започна да се чува за филма на Кейт Блюет "Изоставените деца в България", взех импровизирано интервю по ICQ от Томас. Интервюто отлежава повече от година и чак днес се наканих да го преведа и да го пусна в блога:

Аз: Това място, където Вини работи, защо хората си оставят децата там?

Томас: Децата са там само ден-два в месеца, защото семействата имат и други, здрави, деца и така им дават възможност да правят неща, без да се налага децата с увреждания непрекъснато да присъстват.

Аз: Когато в Дания се роди дете с увреждане, какво прави държавата?

Томас: Тя помага на родителите да се грижат за детето с помощи и със специални детски градини, и училища, и обучение.

Аз: В България, когато се роди дете с увреждане, обикновено докторите казват на родителите: "Вие не сте способни да се грижите за такова дете, по-добре го оставете в институция, където ще получава специални грижи", а в институциите е ужасно и децата често умират в тях :,-(.

Томас: Да, тъжно е. Не е толкова трудно да се грижиш за дете с увреждане.

Аз: В Дания родителите на такива деца биват ли обучавани как да се грижат за тях?

Томас: Да, от болничния персонал.

Аз: Това е хубаво :-). Държавата дава ли някакви допълнителни пари за грижи за такива деца?

Томас: Да, понякога дори специален автомобил с място, където да се постави инвалидна количка.

Аз: WOW!

Томас: И специално легло.

Аз: В България, често няма никаква помощ :,-(.

Томас: Това е ужасно и за децата, и за родителите.

Светла: Там, където работи Вини, как се грижат за децата?

Томас: Децата идват следобед, играят и вечерят. След вечеря се къпят и към осем часа се слагат в леглото, в отделни спални. След осем Вини трябва да подготви някои неща за другия ден (дрехи, лекарства...). През нощта един дежурен наглежда децата, дали всичко е наред, понеже някои не могат да се движат и може нещо да им се случи, дори в леглото. Сутринта децата стават и закусват, и ги обличат (преди това). После идва такси и ги закарва на училище. Ако е събота, Вини ги извежда някъде, понякога до копенхагенската зоологическа градина :-).

Аз: Супер :-). Е, в България не е така :-(.

Томас: В Дания, ако здраво дете не може да остане в семейството си - поради проблеми с алкохол или нещо друго - държавата ще плати на друго семейство да се грижи за детето, за да живее то в семейна среда.

Аз: Значи няма деца, оставени в институции?

Томас: Някои деца може и да бъдат оставени, ако са проблемни и ако са на 14-15 години, но не малки деца.

Аз: И предполагам, че те биват третирани добре в институциите?

Томас: Разбира се, те е възможно да се чувстват нещастни и да усещат, че не получават достатъчно обич и ласки, както нашите деца получават от Вини всеки ден.

Аз: Разбира се! Но българските деца в институции не получават никакви ласки, откакто се родят :-(.

Томас: Вини обича да прегръща и децата с увреждания, и те я обичат.

Аз: Късметлийчета, че са родени в Дания...

Знаете ли кое ми направи най-голямо впечатление от всичко, което ми каза Томас? Не, не спациалните автомобили с място за инвалидни колички в тях, нито отделнатата стая, с която разполага всяко дете с увреждане, на което му се налага да остане сред специални грижи за ден или два в месеца. А дълбокото убеждение, че всяко дете, независимо от това дали е здраво, болно, послушно, проблемно, момче, момиче, бебе, тийнейджър, има нужда от обич и ласки. И ако не му се показва достатъчно обич и не получава достатъчно нежност, детето ще бъде нещастно.

Разликата в отношението към децата в Дания и България не е въпрос на пари, а на ценности, на сващане на това - какво означава да бъдеш човешко същество и от какво един човек има нужда.

У нас има и щастливи изключения в грижата за деца с увреждания, но в областта на държавната политика към децата - както с увреждания, така и здрави, нещата са трагични. Да хвърлим поглед само на реформите в образованието. Те могат да се обобщят като ограничения и санкции, ограничения и санкции. Вечерен час, униформи, "характеристики", общественополезен труд, гонене от час - все едно, че става дума за рецидивисти, не за деца. Ако на тези от министерството поне малко им пука за учениците, на първо място ще се замислят - от какво образование имат нужда съвременните деца. И все пак, не мисля, че проблемът е в политиците ни, а в отношението към децата в нашата култура като цяло. Културата се променя най-трудно, макар да не е невъзможно.