"Теоремата на Томас" и правата на студентите

Имам трима приятели, които се казват Томас, но "теоремата на Томас за самореализиращото се пророчество" датира от 1928, значи не принадлежи на нито един от тях. Името на създателя й е Уилям Томас, а е особено популяризирана от друг американски социолог, Робърт Мъртън. Теоремата гласи - "Ако хората дефинират социални ситуации като реални, те стават реални в своите последствия". На пръв поглед твърдението изглежда безумно. Но ето ви пример от времето на т.нар. Голяма депресия в Щатите. Банка, която се развива много добре и не е засегната от депресията. Тъй като обаче разни банки вече са почнали да фалират, тръгва слух, че и тази фалира. Естествено, хората се впускат да си изтеглят спестяванията от нея. И банката наистина взима, че фалира.

Обсъждаме тази теорема със студентите от първи курс, първи семестър, докато четем "Покана за социология" на Питър Бъргър. Бъргър твърди, че институциите се крепят на вярата ни в тях. Обичам да питам всеки курс, година след година - ако студентите в този университет изведнъж престанат да смятат, че това е университет, а решат, че е примерно дискотека или нещо подобно (или обект на абстрактното изкуство, както снимката на ЮЗУ в началото на поста), ЮЗУ ще може ли да продължи да е университет? Ами не, отговарят студентите след известен размисъл.

За мен позицията на Бъргър е доста едностранчива, тъй като не отчита факторите (културни, исторически и пр.), които в много случаи предопределят нашия избор (и по други причини, които не върви да обяснявам тук). Вместо това той преакцентира върху свободата в смисъла на Сартр, но говорим за един от интелектуалните вдъхновители на хипарското движение, все пак, простено му е. При всички случаи, размишленията на Томас, Мъртън и Бъргър идат да покажат, че ние сме тези, които правим обществото, то не е нещо външно на нас. Обществото, казва Бъргър, е мрежа, чиито брънки сме самите ние и която постоянно донаплитаме.

Поводът да се впусна в горните теоретични разъждения (знаете, че по принцип избягвам да говоря за социология в блога си) е информация за корупционни практики в Студентския съвет на ЮЗУ, огласена от анонимен студент в "Анамнеза" и блога на Петър Дошков (коментар номер 191; много са любопитни реакциите върху разказа на студента в блога на Дошков). Досега не съм се интересувала от дейността на Студентския съвет, но излиза, че той има неформален председател от поне десет години (човекът записва висше след висше, за да може да продължава далаверата), Кирил Кирилов, лансинан навсякъде като председател, притежаващ значителна власт и злоупотребяващ с нея. Разпределяне на общежития, бюджети (3% от бюджета на университета), ремонти, гласове (15% от гласовете на Общото събрание на университета) и какво ли още не. Единственото възражение, което до този момент се е появило по адрес на анонимния студент, е че това може би не е студент и защо пише анонимно; нищо по същество за изнесените от него данни. Ала след като в ЮЗУ и преподавателите се страхуват, какво остава за студентите?

Смелостта на студента ме вдъхнови и ме изпълни с оптимизъм и затова реших да посветя този оптимистичен пост на студентите. Има неща, за които отказвам да говоря с моите студенти в час - теми, засягащи колеги, отношения в университета и т.н. Казвам им, че съм във властова позиция спрямо тях, не сме се събрали като приятели. Следователно ми е много лесно да ги манипулирам, ако реша, да използвам информацията, която са ми предоставили, за разчистване на лични сметки или дори срещу самите тях. Студентите ми се чудят, за тях обсъждането на едни преподаватели с други преподаватели в час си е практика, смятат го дори за част от академичната свобода. Някои се чувстват почти предадени, когато им казвам - престанете да ми говорите за преподавателя Х. Ама ние с другите преподаватели си говорим, а Вие защо не искате, питат. Отговорих им веднъж - добре, като се оплаквате от преподавателя Х., нещо променило ли се е? Не, казват, нищо не се е променило. В края на следването си много от тях са отчаяни, демотивирани, други - деморализирани.

Затова искам да кажа от личния си блог някои неща на студентите - не само на моите (то от моите май не са много тези, които четат блогове) и не само от ЮЗУ. Огромна част от студентите в България стигат до правдоподобния извод, че от тях никой не се интересува, от тях нищо не зависи. Изводът може да изглежда много правдоподобен, но не е верен.

Разберете, студенти, без вас няма университет. Вие сте сила. Има много начини, по които може да се борите и да отстоявате правата си. Един начин е да следвате каналния ред. Недоволни сте от преподавателя Х, че вместо да ви преподава, ви занимава с дълбокомислени теми като мензиса си и ви пише оценки, без да е прочел писмените ви работи. Написали сте оплакване, от което в "добрия" случай просто е нямало последствия, в лошия - изкарали са ви го през носа. Ами следващия път заведете оплакването под номер в канцеларията. Така то става официален документ и няма да може просто да "потъне" някъде. Поискайте ваш представител да присъства на заседанието, на което се очаква вашият проблем да бъде обсъждан. Ако на катедрено равнище не стане нищо, има и факултетско, има и университетско. Карайте поред.

Ако смятате, че по този начин нищо няма да постигнете, може и да сте прави. Ако съответният преподавател е на стабилни позиции в университета, да кажем, член на Академичния съвет или "гъст" със секретарката на декана, или каквото и да е, колкото и да ви съчувстват другите ви преподаватели, едва ли ще посмеят да си мръднат пръста, за да ви помогнат. Виждате какво се случва на преподавателите, които не се страхуват. В такъв случай още нищо не е загубено, имате и вариант 2. Вариант 2 е даване на възможно най-голяма публичност на проблема. Има медии. Не подценявайте и силата на интернет. В последно време в Югозападен университет се случват драматични промени не на последно място (а може би най-вече) поради интернет активността, започнала с писмата на Стефан Дечев преди една година и пост на някой си kircho един месец след това и продължала във форуми и блогове. Когато Петър Дошков е бил уволнен преди 3 години, аз дори не съм разбрала за какво и не съм чула почти нищо за случай (много от студентите му също не са разбрали защо го уволняват) - до момента, в който той си направи блог и сега се чуват все повече гласове - върнете Дошков на работа. Та независимо дали става дума за преподаватели, които не си вършат работата или са корумпирани, проблеми със студентския съвет и така нататък, даването на публичност на проблема може да има неподозирано голям ефект.

От друга страна, добре е да сте убедени, че каузата, за която се борите, си струва. Знайте, че в интернет всеки може да си изказва мнението и че позицията ви ще срещне съпротива. И ако не е достатъчно основателна, голяма е вероятността да пропадне. Противниците на Стефан Дечев също си направиха блог. Вижте на каква "популярност" се радва той. (Ау, виждам че вчера един познат колега се намесил. Ако иска да ми задава въпрос, да попита мен, а? Не да го задава от място, което никой не чете.)

В обобщение - не забравяйте, че ние с вас правим университета и той в много отношения ще бъде такъв, какъвто ние го направим. От вас зависи повече, отколкото можете да си представите. Важното е да повярвате в това.