Бременни стереотипи

Снимка: CC0 Public Domain

Забелязвам, че възмущение срещу израза „бременни хора“ изразяват и иначе умни хора. Надявам се, че те просто не са се информирали за какво точно става дума.

Никой не забранява и не пречи на бременните жени да се наричат такива. Огромната част от бременните са и ще продължават да бъдат назовавани жени.

Има обаче транс мъже (по тяло жени, по идентичност мъже) и интерсекс хора (чийто пол по рождение и биологически не е еднозначен), които по документи са мъже, но биологически са способни да раждат. Обявявайки се против израза „бременни хора“, възмутените на практика им отричат всякакви права, свързани с бременността и раждането.

Нещо повече. Целият шум идва от едно предложение на Великобритания към ООН, което е във връзка с изпълнението на смъртни присъди. Има държави, в които бременните жени не могат да бъдат екзекутирани, но бременни транс мъже и интерсекс хора могат.

Някои транс и интерсекс хора си правят операция за смяна на пола, други – не. Човек би следвало да е свободен да решава това за себе си, макар в някои страни да има законов натиск за смяна и на биологическия пол.

Мен ако питате, смъртни присъди изобщо не трябва да има. Никъде по света. Живеем обаче в свят, в който екзекуции се изпълняват. Надявам се, че възмутените от израза „бременни хора“ не искат хора да бъдат екзекутирани заедно с неродените си деца, само защото не отговарят на техните стереотипи за правилен пол. Или може би смятат, че са в правото си да преценяват наследниците на лица с каква идентичност и биология заслужават да живеят и с каква – не?

Когато поставих темата на обсъждане във Фейсбук, последваха коментари как звучали изразите „бременен човек“ и „бременни хора“. Думата „човек“, смятат някои, обезличавала и съдържала „животински“ конотации, за разлика от „жена“ или „мъж“. Защо „човек“ да е нещо по-малко човешко от „жена“ или „мъж“, лично аз не можах да разбера. Дали сме хора само тогава, когато сме се наместили в ясно определена идентичностна кутийка? Ако сме някъде между кутийките, какви сме?

В западните езици, за които се сещам, впрочем, неслучайно се използва думата „лице“, „личност“ в много от случаите, в които ние превеждаме „човек“ (person – на английски, Person – на немски, personne – на френски...). Също в случаите, когато се цели избягване на половата определеност. И човекът, и мъжът, и жената, и детето и т.н. могат да се схващат и само биологически, докато личността по дефиниция притежава достойнство.

Но аз продължавам да се удивлявам как такива езикови определения могат да се окажат по-важни от живота и смъртта. Колко силен натиск сме склонни да упражняваме върху хора, които искат просто да бъдат себе си, но по начин, който е непонятен за нас. Дори и да се смятаме за добронамерени и да не влагаме нищо лошо в етико-филологичните си мъдрувания.

Простичко е – когато едно право се дава на малцинство, същото право не се отнема от мнозинството. Макар мнозинството често да чувства, че по този начин го ощетяват.

Когато отказваме да проумеем това, сеем омраза. Все едно дали го осъзнаваме.