За подлезите, градовете и хората

Триколката ми Грьони, която е в Поморие, защото няма къде да я карам в София.

Обикновено критикувам медиите, но сега искам да кажа добра дума за репортаж на bTV за градоустройството в София по повод на ремонта на бул. „Цар Борис III“. Казва се „След ремонта на най-новото кръстовище в София: По-лесно за колите, по-трудно за хората“.

Много добър репортаж на журналиста Стоян Георгиев. И важен. Замислих се, че на местата, където съм била в Западна Европа, мога да се сетя за едва два-три подлеза (изключвам метростанции, гари и пр., където слизането под земята води до транспортно средство). Един – в беден град на Западна Германия. Обясниха ми, че този подлез бил опасно място – един от малкото райони в града, където могат да те нападнат и ограбят. И още един-два в град в Южна Германия, в който основният приоритет, доста дразнещо, е на страната на велосипедите. (Когато ти трябва да слезеш под земята, а велосипедът – не, е дразнещо.) Тези подлези не изглеждат никак нови. Сещам се за малко повече надлези – 3-4, и повечето от тях разкриват всъщност прекрасна гледка за минаващите по тях.

Не че съм била на толкова много места в Западна Европа, но в София, без да се напрягам мисловно, мога да се сетя за повече от десет подлеза (а те вероятно са десетки). Очевидно се строят и още. В моя квартал, за да стигна до джипито си, трябва да мина през подлез. Вярно, че е към метростанция, но няма друг вариант за минаване. И добре, че не съм си чупила крак... Когато работех в ЦИД, през зимата, при снежно и заледено време, си удължавах пътя до работа с половин час, само и само да не мина през два подлеза, а само през един.

Инж. Зайков от репортажа смята, че подлезите са по-безопасни за хората. Ами най-безопасно е човек да си остане вкъщи. Хората с увреждания знаят това най-добре. Докато в много градове в Западна Европа всекидневно човек вижда много хора с увреждания, предвижващи се сами в града, в София не се случва често да се видят дори с придружител. По-трудно е обаче, вместо да мислим за това как да е безопасно за хората, а автомобилите да преминават безпрепятствено, да се погрижим как всички участници в движението в един град да съжителстват с уважение помежду си.

В съвременното градоустройство отдавна е ясно, че това съжителство не може да се случи без ограничения върху най-силния участник в движението – автомобилите. В България – и особено в София – се дава все по-голяма власт на най-силния. За сметка на пешеходците, ползващите обществен транспорт и велосипедистите. В съвременното градоустройство се мисли преди всичко за човешката ценност. И чак след това – за улици, подлези, светофари, кръгови движения и т.н. Защото именно от това, къде слагаме ценността, зависи и мястото на участниците в движението – над земята, под земята, направо, заобикаляйки, или... никъде.

В учебника по немски имахме текст за градоустройството на бъдещето – какви нови сгради да се строят, като се има предвид, че ще има все повече самотни възрастни хора. Сетих се за този текст, когато ми попадна безплатно списанийце, издавано от немска община и разпространявано по пощенските кутии. В него общински служител (не беше ли даже кмет или зам.-кмет) представя подобен анализ – как градът има нужда от повече жилища за едночленни домакинства и как това да стане на поносима цена и с максимално опазване на околната среда. В кои райони може да се разраства градът, кои терени и стари постройки могат да се използват, за да се щади природата. В друга статия в списанието пише за предстоящ ремонт на една от улиците в централната част на града – с изключително красиви сгради, но с натоварено движение и доста неприятна за пресичане. Улицата ще стане пешеходна, а колите ще минат под земята. Забележете – колите, а не хората. Ето така решават в града въпроса за безопасността.

Досега не съм се похвалила в блога, но от няколко месеца най-сетне сбъднах една мечта. Имам колело – триколка, защото не мога да карам обикновено. Втора (всъщност поне трета) ръка. Казва се Грьони и е от Грьонинген. Тъй като обаче си давам сметка, че в София не бих могла да го карам без опасност за живота и без да вбеся останалите участници в движението (защото триколката заема повече място от обикновен велосипед), Грьони е в Поморие. И вместо да го ползвам като заместител на градски транспорт, както бих предпочела, Грьони ми служи предимно за разходки и спорт.

Преди две години писах, че мечтая София да е град, в който спокойно да мога да карам триколка. Друга мечта ми е София да има кмет, който да приложи простия принцип на бившия кмет на Каварна Цонко Цонев – бюджетът на София да се разпределя равномерно спрямо населението на различните квартали на града. Под „квартали“ имам предвид и северните, и „Факултета“, и „Христо Ботев“, и „Филиповци“, и районите, в които в 21 век няма канализация. За метро да не говорим. Смятам, че е много по-важно да се направи това, отколкото да се наливат пари в промяна на централни части на града по спорни проекти. „Дондуков“, „Графа“ и пр. са си добре. Особено на фона на това, че в столицата има гета, улици без настилка, квартали без канализация, улично осветление и т.н.

Докато мечтая обаче, се правят промени в града, които ще определят облика му за десетилетия напред. И които изключват мечтите ми.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук.