Ако бях музикален редактор

Ако бях музикален редактор, щях да завъртя това парче по радиото, телевизията, сайта или на каквото съм редактор. Не защото Янко Бръснаря ми е приятел, а защото и парчето (част от първия му солов албум) е много добро, и клипът е изненадващо готин. Стилен, минималистичен, без море и поморийски гледки.

Тъй като обаче не съм музикален редактор, мога само да ви пожелая приятно слушане. И да ви помоля, ако са ви харесали парчето и клипът, да предадете нататък.

КИЧашко ми е

Петър Кичашки. Снимката е предоставена на Wikipedia от Кичашки.

Беше време, когато щях да се радвам Петър Кичашки да стане член на Комисията за защита от дискриминация (КЗД). През 2010 г. той получи специалната награда „Активист на годината“ в инициативата на БХК „Човек на годината“. Присъствах там, защото бях номинирала Валерия Иларева, която също получи награда. Към 2010 г. отличието за Кичашки беше, вярвам, напълно заслужено – само на 21 години, той имаше вече солиден опит в борбата за достъпна среда.

Днес обаче избирането на Кичашки за член на КЗД е проява на долнопробен политически кич (прощавайте за заигравката в стил Иво Инджев).

Убедена съм, че Петър Кичашки е умен и способен млад човек. И смятам, че е важно в КЗД да има и хора с увреждания. За съжаление обаче умът и способностите му от години се използват от Института за модерна политика на Борислав Цеков съвсем не за правозащитни цели. (А вече и увреждането, очевидно.) За да се стигне дотам (вж. скрийншота) Кичашки да хареса статус на Борислав Цеков, в който последният обругава Българския хелзинкски комитет с клишетата на руската пропаганда, фалшиво брандирани като „така е в Америка“. Фалшиво, защото на английски думата „агент“ не означава това, което на руски и български, и защото съответният американски закон има съвсем различно значение от руския такъв. Колкото и да е тъжно, умът и моралният интегритет невинаги съвпадат.

Харесването на манипулативен фейсбук статус на Борислав Цеков обаче е най-малкият проблем на Петър Кичашки. Далеч по-важни са наистина сериозните манипулации, в които участва той. Да припомним:

1. През 2015 г. името на Кичашки беше свързано с опит да се усвоят едни 140 хиляди лева държавни пари в ситуация на конфликт на интереси. По времето на кампанията за референдума пет уж независими инициативни комитета насочиха получените от държавата медийни пакети към неособено популярния сайт сайт „Хаштаг.бг“. Фондацията, която държи сайта, обаче е регистрирана на името на Милена Кичашка, съпруга на Петър Кичашки. Отделно, Кичашка е и съсобственик с Борислав Цеков на фирма, регистрирана на същия адрес като „Хаштаг.бг“. А петте инициативни комитета са по един или друг начин свързани с Института за модерна политика, част от който е главният ни герой. На всичко отгоре, членове на ЦИК по онова време, включително председателят, са свързани с Института за модерна политика.

(Тук отварям скоба. Допускам, че Милена Кичашка искрено симпатизира на ЛГБТИ хората, поради което сайтът „Хаштаг.бг“ се радва на благоразположението на някои от тях. Този сайт обаче е свързан с политически и финансови манипулации и редица конфликти на интереси. А политиката, дърпаща конците на сайта, в последна сметка е толкова хомофобска, колкото е руската пропаганда.)

2. През 2016 г. аз лично се оказах засегната от манипулациите на Кичашки и компания. Името ми се оказа в списък на инициативен комитет, оглавяван от Петър Кичашки, и агитиращ в полза на референдума на Слави. Излишно е да казвам, че не съм вземала участие в тази подписка. Мога да предположа как личните ми данни са са станали достояние на Института за модерна политика (признавам, че преди години сглупих, и си посипвам главата с пепел). Иронията е пълна, защото самата аз агитирах изобщо да не се взема участие в референдума. Отнесох случая към Комисията за защита на личните данни (КЗЛД). Проверката продължава. В началото на юли получих писмо от КЗЛД, че случаят ще бъде разгледан на открито заседание на комисията. За съжаление, към момента бях в чужбина и не можах да присъствам. Но при първа възможност ще прегледам цялата преписка по случая.

3. Самото избиране на Кичашки за член на КЗД включва конфликт на интереси. Той е избран за този пост от президента, чийто юридически съветник е Борислав Цеков, свързан с Кичашки чрез Института за модерна политика и незнайно още колко фирми и организацийки. И инициативни комитети. Заедно с Борислав Цеков Кичашки се кандидатира през 2014 г. за кандидат-депутат от гражданската квота на БСП. През 2015 г. отново се кандидатира за общински съветник, пак от БСП. От президентството твърдят, че Кичашки е избран, след като е бил предложен от 29 юридически и 10 физически лица. Същите не отправили предложението си публично и ми е много интересно кои са те и доколко биха се оказали свързани с Кичашки/Цеков.

Люпопитно е, че това „заедно с Борислав Цеков“ го пише в статията за Петър Кичашки в Уикипедия. Статията, впрочем, (към момента на публикуване на този пост) е изцяло хвалебствена, като проблемите, свързани с гореописаните конфликти на интереси, изобщо не са засегнати. Не знам кой я е писал, но снимката към нея е качена лично от Кичашки.

Поради причините, изложени по-горе, с интерес ще следя развитието по зададените от български медии въпроси към президента Румен Радев във връзка с избирането на Петър Кичашки за член на Комисията за защита от дискриминация. Защото не бива иначе добрият Закон за защита от дискриминацията да попада в ръцете на хора, които злоупотребяват дори с дискриминационния си признак.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук. Благодаря на онези, които вече го подкрепиха!

Благодаря ви!

Искам да благодаря на всички, които се отзоваха на предложението за подкрепа на Неуютен блог. Много ме трогнахте, наистина! И продължавате да ме трогвате.

На които от вас беше възможно, благодарих и лично. На тези, които сте използвали ePay, поне досега не мога да благодаря – или сте изразили подкрепата си анонимно, или има име, но няма данни за контакт.

В същото време, извинявам се за отказа си на онези, които бяха разчели предложението ми за подкрепа на блога като молба за помощ и искаха да ми помагат по други начини, освен предложените от мен. Действително, не става дума за помощ, а за дребен жест на признание. И като казвам дребен, имам предвид дребен :-).

Виц (18+) за българо-македонските отношения

Покрай договора за добросъседство между България и Македония се присетих за един любим виц. Разказа ми го преди 12 години един македонски професор по социология, с когото бяхме на конференция в Загреб.

Отива българин в командировка в Македония. Приисква му се секс и намира местна проститутка.

– 100 долара! – отсича проститутката.
– Не може ли нещо по-малко да ми направиш, на половин цена? – пазари се българинът.
– Какво например?
– Например, нещо с език...
– Вие езика нали не ни го признавате?

Сега – сериозно. Позицията ми по темата е добре представена в статията на Ивайло Дичев „Вземете Македония от историците!“, така че няма да добавям друго, засега.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук.

За подлезите, градовете и хората

Триколката ми Грьони, която е в Поморие, защото няма къде да я карам в София.

Обикновено критикувам медиите, но сега искам да кажа добра дума за репортаж на bTV за градоустройството в София по повод на ремонта на бул. „Цар Борис III“. Казва се „След ремонта на най-новото кръстовище в София: По-лесно за колите, по-трудно за хората“.

Много добър репортаж на журналиста Стоян Георгиев. И важен. Замислих се, че на местата, където съм била в Западна Европа, мога да се сетя за едва два-три подлеза (изключвам метростанции, гари и пр., където слизането под земята води до транспортно средство). Един – в беден град на Западна Германия. Обясниха ми, че този подлез бил опасно място – един от малкото райони в града, където могат да те нападнат и ограбят. И още един-два в град в Южна Германия, в който основният приоритет, доста дразнещо, е на страната на велосипедите. (Когато ти трябва да слезеш под земята, а велосипедът – не, е дразнещо.) Тези подлези не изглеждат никак нови. Сещам се за малко повече надлези – 3-4, и повечето от тях разкриват всъщност прекрасна гледка за минаващите по тях.

Не че съм била на толкова много места в Западна Европа, но в София, без да се напрягам мисловно, мога да се сетя за повече от десет подлеза (а те вероятно са десетки). Очевидно се строят и още. В моя квартал, за да стигна до джипито си, трябва да мина през подлез. Вярно, че е към метростанция, но няма друг вариант за минаване. И добре, че не съм си чупила крак... Когато работех в ЦИД, през зимата, при снежно и заледено време, си удължавах пътя до работа с половин час, само и само да не мина през два подлеза, а само през един.

Инж. Зайков от репортажа смята, че подлезите са по-безопасни за хората. Ами най-безопасно е човек да си остане вкъщи. Хората с увреждания знаят това най-добре. Докато в много градове в Западна Европа всекидневно човек вижда много хора с увреждания, предвижващи се сами в града, в София не се случва често да се видят дори с придружител. По-трудно е обаче, вместо да мислим за това как да е безопасно за хората, а автомобилите да преминават безпрепятствено, да се погрижим как всички участници в движението в един град да съжителстват с уважение помежду си.

В съвременното градоустройство отдавна е ясно, че това съжителство не може да се случи без ограничения върху най-силния участник в движението – автомобилите. В България – и особено в София – се дава все по-голяма власт на най-силния. За сметка на пешеходците, ползващите обществен транспорт и велосипедистите. В съвременното градоустройство се мисли преди всичко за човешката ценност. И чак след това – за улици, подлези, светофари, кръгови движения и т.н. Защото именно от това, къде слагаме ценността, зависи и мястото на участниците в движението – над земята, под земята, направо, заобикаляйки, или... никъде.

В учебника по немски имахме текст за градоустройството на бъдещето – какви нови сгради да се строят, като се има предвид, че ще има все повече самотни възрастни хора. Сетих се за този текст, когато ми попадна безплатно списанийце, издавано от немска община и разпространявано по пощенските кутии. В него общински служител (не беше ли даже кмет или зам.-кмет) представя подобен анализ – как градът има нужда от повече жилища за едночленни домакинства и как това да стане на поносима цена и с максимално опазване на околната среда. В кои райони може да се разраства градът, кои терени и стари постройки могат да се използват, за да се щади природата. В друга статия в списанието пише за предстоящ ремонт на една от улиците в централната част на града – с изключително красиви сгради, но с натоварено движение и доста неприятна за пресичане. Улицата ще стане пешеходна, а колите ще минат под земята. Забележете – колите, а не хората. Ето така решават в града въпроса за безопасността.

Досега не съм се похвалила в блога, но от няколко месеца най-сетне сбъднах една мечта. Имам колело – триколка, защото не мога да карам обикновено. Втора (всъщност поне трета) ръка. Казва се Грьони и е от Грьонинген. Тъй като обаче си давам сметка, че в София не бих могла да го карам без опасност за живота и без да вбеся останалите участници в движението (защото триколката заема повече място от обикновен велосипед), Грьони е в Поморие. И вместо да го ползвам като заместител на градски транспорт, както бих предпочела, Грьони ми служи предимно за разходки и спорт.

Преди две години писах, че мечтая София да е град, в който спокойно да мога да карам триколка. Друга мечта ми е София да има кмет, който да приложи простия принцип на бившия кмет на Каварна Цонко Цонев – бюджетът на София да се разпределя равномерно спрямо населението на различните квартали на града. Под „квартали“ имам предвид и северните, и „Факултета“, и „Христо Ботев“, и „Филиповци“, и районите, в които в 21 век няма канализация. За метро да не говорим. Смятам, че е много по-важно да се направи това, отколкото да се наливат пари в промяна на централни части на града по спорни проекти. „Дондуков“, „Графа“ и пр. са си добре. Особено на фона на това, че в столицата има гета, улици без настилка, квартали без канализация, улично осветление и т.н.

Докато мечтая обаче, се правят промени в града, които ще определят облика му за десетилетия напред. И които изключват мечтите ми.

________________

Ако искате да подкрепите „Неуютен блог“, можете да го направите тук.

Подкрепа за блога и благодарност

Когато преди десетина дена обявих възможности за финансова подкрепа на блога, първоначално нищо не последва. Но и аз съм си такава, че не обичам да говоря на първо място за пари. Затова бях смотала информацията за подкрепата не на челното място в предишния ми пост. А и сложих формите за дарения в дясната колона на блога, която не е видима от мобилни устройства, освен ако не се наприви допълнителното усилие да се отвори уеб версията. И колкото и да съм доволна от дизайна на формите, върху които хвърлих доста усилия, за да отива визуално на блога, могат да го забележат най-вече онези, които четат „Неуютен блог“ на компютрите си.

Не обичам и да използвам повелително наклонение, още повече, ако става въпрос за пари. Не бих си пречупила езика да кажа „Дарете!“ Нито смятам, че сте длъжни да го правите.

Затова вчера бях много приятно изненадана, когато получих имейл, че съм получила 7 евро, и то от личност, която не познавам. Като изразих радостта си във фейсбук, дойдоха още 5 – от контактка, която също не познавам лично. Така се оказах двойно зарадвана. И двойно благодарна.

Преди да преведе пари, втората дарителка ми писа, че не вижда в блога как да го направи. Както предположих, чела го е от мобилно устройство. Тогава се замислих, че хората, които биха подкрепили блога, не са длъжни да го четат от компютър, за да видят, че съществува такава възможност.

Затова създадох страничка за подкрепа на блога, която е видима и от мобилни устройства. Ето тук. И вече ще мога просто да слагам/пращам линк към нея.

Искам още веднъж да благодаря от сърце на първите си две дарителки.

А ако вие искате да подкрепите „Неуютен блог“, вече знаете как да го направите.