В памет на Питър Бъргър

С Питър Бъргър в София, 05.2004 г.

В петък научих, че на 88-годишна възраст е починал Питър Бъргър. Разбрах го не от новинарските канали, а от профила на позната преподавателка по социология във Facebook, която, предполагам, го е разбрала международни социологически мейл листи. По-късно ми се изясни, че Бъргър е починал още във вторник 27 юни, а информация за това е разпространена в някои световни медии на 29-ти.

Макар Бъргър да беше един от най-големите съвременни социолози, си давам сметка, че би било прекалено да очаквам смъртта му да стане световна, че и българска, новина. Все пак, пикът на популярността му извън социологическите и определени религиозни среди е отминал преди десетилетия.

Навремето мои студенти ме бяха светнали, че прякорът ми бил Бъргъра - мъчех ги с "Покана за социология" целия първи семестър на първи курс. Казах го на Бъргър, когато дойде в София преди 13 години. Засмя се, а след края на публичната дискусия ми предложи цигара. Отказах му, защото не пуша. Никога не съм си падала събиране на автографи, още повече – на вещи на любими известни личности, но част от мен до ден днешен съжалява, че не взех и запазих онази цигара.

Питър Бъргър е от социолозите, от които в най-голяма степен съм се повлияла. Не толкова като методология, колкото кото идеи, които са обръщали социологически "истини" (включително такива, които сам е проповядвал) наопаки. Като интелектуална честност. Като сладкодумен вдъхновител и проблематизатор на очевидности.

„Покана за социология“, публикувана за първи път през 60-те години, е един от изворите на вдъхновение за хипарски и ляво настроени либерални интелектуалци. С „Капиталистическата революция“, излязла в края на 89-те, Бъргър успява да настрои немалка част от тези хора, както и от колегите си – срещу себе си.

След 1989 г. Питър Бъргър изпада в професионална криза – написал е цяла книга за капитализма и социализма, без дори да предположи, че социалистическият режим ще падне. Признава и други сериозни грешки, които е допуснал. Каква е стойността на социологията, ако тя на може да предвижда, пита той в статията си „Социологията – оттеглена ли е поканата?“. И не само това го кара да смята, че социологията страда от сериозни, същностни, проблеми. Освен все повече частни дисциплини откъсват все повече парчета от нейното поле. В последна сметка все пак не оттегля поканата си. Защото социологията, според него, не е въпрос на поле, на запазена изследователска територия, а на перспектива (на мислене, възприемане на света, изследване). И тези роящи се дисциплини, които се настаняват „на полето“ на социологията, страдат от това, че нямат нейната перспектива.

По-късно, през 1999, Бъргър прави пореден „Коперникански обрат“, този път в социология на религията, вдъхновявайки и съставяйки сборника „Десекуларизацията на света“. До този момент социолозите си живеят с аксиомата, завещана от Макс Вебер, че светът става все по-секуларен (т.е. по-малко религиозен и по-светски“). Бъргър, който десетилетия наред също е отстоявал тази идея, стига до извода, че има „нещо гнило“ в нея на конференция в Тексас, където в неделя по радиото попада само на проповеди, колкото и да върти станциите. Секуларизацията, казва той, е очевидност за европейците, за живеещите в големите градове на САЩ и за интелектуалците. Останалата част от света не е особено секуларизирана. Днес тази констатация едва ли би учудила някого, но в контекста на края на либералните 90-те години си е сериозна социологическа „бомба“.

С годините Питър Бъргър става все по-религиозен. Което, между другото, е съдбата не на един и двама големи социолози. Защо е така, е друга тема. Но Бъргър е религиозен по един изключително рефлексивен и недогматичен начин. Навремето често казвах, че ако беше направил своя църква, може би само църквата на Бъргър би могла да задържи човек като мен. Ако ви е интересно какво имам предвид, от сърце ви препоръчвам статията му Protestantism and the Quest for Certainty.

Днес си мисля за Бъргър в контекста на това, че социологията все повече се маргинализира в конкуренцията не само с по-вървежни частни дисциплини, а и с методики, заживели свой собствен живот. Количествени или качествени изследователски методи например. Всичко това добре обслужва света на проектното битие, в който и на науката се налага да оцелява. Приоритетите, целите, ключовите думи са зададени предварително; от теб само се иска да разработиш едно конкретно парченце, да кажеш какви методи ще използваш и как ще оправдаеш похарчените пари. Проекти не се печелят, ако си задаваш дълбоки въпроси от сорта на „защо“, „какъв е смисълът“, „това, дето се иска от мен да го направя, не е ли преливане от пусто в празно“. Не се печелят, ако проблематизирате очевидности. А именно това прави социологията, учи Бъргър.

Загубата на способност за проблематизиране може да гарантира усвояването на едни пари, но не и смислени резултати от усвояването. Това обаче е тема, по която от години мисля да напиша нещо по-сериозно.

Какво да се прави – припомнянето на Питър Бъргър ме кара отново и отново да мисля за смисъла.

Ще ми липсва.