Защо ни възмущава успехът на Азис?

Азис. Снимка: CC-BY-SA Kristiqn Kref

В последните дни много народ се възмущава от факта, че Азис попадна с песента си "Хабиби" в класацията "25 песни, които ни казват накъде отива музиката" на "Ню Йорк Таймс". В нея той е на последно място, а после в списъка е сложен, извън класацията, Дейвид Бауи с албума си - реквием Blackstar. Малцина приятели се осмелиха да пуснат статус в подкрепа на Азис - не защото са му фенове - и станаха обект на бурни критики.

Класацията е не се основава на критерии за качеството на музиката, а на отзвука, който предизвикват определени парчета в социалните мрежи. Колкото и да харесвам Бауи, едва ли последното произведение в музикалната му кариера, която води началото си от 60-те години на миналия век, колкото и да е гениално, е показателно точно за бъдещето на музиката. И, не, не харесвам Джъстин Бийбър, който оглавява класацията. Но може би младите му фенове в голяма степен са онези, които ще определят облика на музиката в следващите десетилетия...

Мен признанието на Азис не ме възмущава по никакъв начин. Напротив, радвам му се - не на последно място, защото е прекрасен повод да поразсъждавам защо се възмущава висококултурното гражданство.

Не, не съм фен на Азис. Не го казвам като оправдание, просто е така. Ако не бях разбрала за тази класация, сигурно никога нямаше да узная, че има такова парче. Любимият ми тип музика е трудносмилаем прогресив рок. Слушам и пънк, и алтернативен рок, и хардкор, и много неща помежду, но като цяло... рок.

Не съм фен на Азис, но го уважавам, макар да не слушам музиката му. Защо - ще стане дума по-долу.

Първо ми се иска да поразсъждавам по темата: защо ни възмущава чалгата като жанр? Предпочитам да говоря не за чалга, а за попфолк, тъй като чалгата е конкретен стил отпреди попфолка и не се припокрива с него.

Та - защо ни възмущава попфолкът?

В България този жанр не възниква естествено, както в други балкански страни, а бива целенасочено внедрен. През 80-те години в кварталното училище, в което учех, основната ценностно-вкусова опозиция беше между диското и рока. Единици слушаха сръбско. Днес попфолк се слуша и от ученици в елитни гимназии, и от български студенти в чужбина.

Във внедряването на попфолка са намесени остатъците от технологическия шпионаж по соц време и ДЗУ Стара Загора, което от производство на харддискове се преквалифицира в производство на компактдискове. Първо - пиратски, после на това е сложен край под външен натиск. Има обаче разработен бизнес, който няма намерение да остава на сухо. Затова трябва се намери пазар, тоест - да се бълва в големи количества нещо, дето да се търси, вместо да се възпитава висок вкус. И така се стига до "челния опит" на други балкански страни.

Впрочем, и пънк музиката се популяризира не на последно място поради хитроумността на собственик на магазин за провокативно облекло, който вижда в мръсничкия Джони Ротън и неговата фланелка с надпис "Мразя Пинк Флойд" златна мина. Но това не означава, че няма социална база за пънк културата; така е и с попфолка.

Не мътността на генезиса на попфолка обаче е онова, което възмущава, а културните стереотипи, свързани с него. Това са стереотипи, свързани с мутри и мутреси, бързо забогатяване, пренебрежение на формалните правила и процедури, простотия, неграмотност, културна изолираност. Дразни ни тази "простащина", която пълзи и се катери нагоре, завземайки пространства от нашия свят.

Като се замислим, тук става въпрос поне за две различни неща. Едното ще нарека "пълзящата нагоре простащина", която включва мутрите и мутресите, издигането в йерархията и неспазването на правилата. Другото обаче е свързано по-скоро с бедност, социална, културна, образователна и т.н. сегментираност. Какво се слуша по селата, малките населени места и ромските махали? Дейвид Бауи? Не, разбира се - попфолк се слуша. И ако произходът и социалната ви среда ви дават възможност да чуете и друго, има хора, които нямат този шанс.

Ако си ром и си роден в затвора, какъвто е случаят с Васил Боянов - Азис, много по-естествено е да слушаш и пееш тъкмо попфолк, а не бритпоп например.

Музикалната форма обаче е нещо различно от културния контекст, в който е възникнала и се е развила. Музиката може да се слуша (и много често се слуша именно по този начин) без познаване на контекста на даден жанр. И всички нюанси, които са очевидни, ако сме вътре в контекста, са чужди на хората, които не са в него.

Имам поне двама приятели от Западна Европа, които са ми казвали: "Много извинявай, знам, че вие, българите, не харесвате чалгата, но на мене много ми харесва. И знам, че правите разлика между чалгата и качествените интерпретации на български фолклор, но аз не мога да направя тази разлика." И в двата случая става дума за рок фенове, които доста разбират от музика.

Огромната част от онези над 22 милиона души, които за 4 месеца са гледали клипа на песента на "Азис" Хабиби в Youtube, не са нито мутри, нито "простаци". Те просто са вън от тукашния контекст и когато го слушат, чуват едно добро за жанра си етно парче. Така успях да го чуя и аз, като се опитах да се абстрахирам от собствения си вкус, от културния си фон и дори от това, че знам български:



И трябва да призная, че много музикантски е изпипана песента. И като инструментал, и като вокал, и като композиция. И клипът е добре направен. И Азис умее да изглежда секси. Напълно заслужено е в ситуация на интерес към етно музиката и ориенталските ритми парчето да набере такава популярност.

Има и друго. Докато се възмущаваме от "чалгата", проспахме как с годините самият жанр доста еволюира от времето на "Тигре, тигре" и "Радка пиратка". Забелязах промяната още докато работех в Югозападен университет и ми се налагаше да ходя на служебни купони, на които се слушаше попфолк. Обърнах внимание, че в редица парчета вече се правят заигравки с поп, хип-хоп, електронна музика. От друга страна, някои поп и хип-хоп изпълнители започнаха да правят заигравки с фолка. И по същество нямаше разлика в музикалната форма, разликата в жанровете се свеждаше само до това, че едните изпълнители са от "добрата" страна на "барикадата", а другите - от "лошата".

Освен че нашего брата се възмущава, че чалга парче е в класацията на New Yourk Times, се възмущава и че това е точно Азис. Ама как така Азис, който хем е циганин, хем доскоро парадираше с хомосексуален имидж и беше драг куин?

Вече е време да се върна на въпроса, който оставих отворен в началото: защо уважавам Азис?

Не само защото е безкрайно талантлив и може да пее страхотно. Не уважавам таланта сам по себе си, важно е за какво се използва той. А Азис използва своя за жанр, който не ми е любим, макар да може и така:



Уважавам Азис, защото е провокатор. Защото може да използва две от най-мразените в българското общество малцинствени характеристики - да си ром и да си гей - за популярността си. (Да, знам, че зад него стои маркетингова машина, но важното е и човекът да е навит, нали? И да го прави добре.) В общественото съзнание битува представата, че това е нещо лесно и че хората "парадират" с такива работи, за да стават известни. Да, ама не. В противен случай много хора от шоу бизнеса, не само в България, нямаше да крият сексуалната си ориентация. Никак не е лесно да направиш капитал от дискриминационен признак. В най-комерсиалния музикален жанр в България.

"Първоначалното ми намерение беше да покажа на българите, че хората са различни и да им помогна да приемат тези, които са различни" - казва Азис в интервюто си за "Ню Йорк таймс". "Показах, че можеш да си циганин и да си интелигентен, че можеш да си гей и да си готин", добавя той.

Не знам дали Азис е прав, като твърди в това интервю, че е допринесъл за приемането на гей и транс хората в България. Ще е любопитно да се направи изследване по въпроса. Знам обаче, че не мога да се сетя за музикант от "уважаван" жанр, който да прави същото. Деян Неделчев (когото, впрочем, също уважавам) прави опити, но той е обект на масови подигравки, а тези представители на ЛГБТИ "общността", които познавам, хич не искат да бъдат идентифицирани с него. Преди двадесетина години Мариус Куркински блесна с някое и друго поп парче... и си остана в театъра.

Изобщо, за колко български рок и поп музиканти можете да се сетите, които полагат усилия за приемането на което и да е малцинство от обществото?

Докато се опитваме да се сетим, може и да успеем да погледнем Азис с други очи и да си помислим дали имаме право да прилагаме собствените си български представи за добър и лош вкус върху 22 милиона души.