Трудно ми е да намеря точните думи, с които да изразя какво чувствам и мисля по отношение на случаите на самозапалване през последните месеци в България. Ако хора се самозапалват от отчаяние и/или в знак на протест, това е меко казано тревожно. Още по-тревожно е, че подобни трагедии минават почти незабележимо на фона на други новини.
Самозапалването на Пламен Горанов не е израз на лично отчаяние или безизходица, а е форма на обществен протест. Много предпазлива съм към героизирането на такива жестове. От една страна, все се опасявам, героизирайки, да не се окажа вдъхновител на нечия смърт. От друга страна, фактът на една саможертва, сам по себе си, не я оправдава. В противен случай всяко камикадзе щеше да е герой.
Докато се въртят такива разсъждения в главата ми и се чудя какво да блогна по темата, Пламен Горанов почина, а аз едвам сдържам сълзите си. И си мисля, че самозапалването му неслучайно стана символ на протестите и го превърна в "българския Ян Палах". Защото е израз на непоносимостта към срастването между властта и организираната престъпност.
Протестите във Варна са по-специфични и по-конкретно фокусирани от тези на други места, защото са в насочени срещу групировката ТИМ и връзката на кмета на града с нея. Това, което в останалата част от страната някак остава на заден план, а на преден са ефектите от него - бедност, високи сметки, несигурност, недоверие в политиката, липса на перспективи и т.н., във Варна е видимо и осъзнато. И ми се ще жестът на Пламен Горанов да помогне причините за протестите да се осъзнаят и на други места.
И понеже продължавам да не мога да намеря адекватни думи, ще цитирам един текст на Цветозар Томов от 2011 година, който е особено ценен за мен: "Страхуваме се да сме свободни, свободни сме да се страхуваме (или генеалогия на политическия страх)":
Впрочем днес е изключително подходящ ден да препрочетем целия текст на Цветозар Томов.
Самозапалването на Пламен Горанов не е израз на лично отчаяние или безизходица, а е форма на обществен протест. Много предпазлива съм към героизирането на такива жестове. От една страна, все се опасявам, героизирайки, да не се окажа вдъхновител на нечия смърт. От друга страна, фактът на една саможертва, сам по себе си, не я оправдава. В противен случай всяко камикадзе щеше да е герой.
Докато се въртят такива разсъждения в главата ми и се чудя какво да блогна по темата, Пламен Горанов почина, а аз едвам сдържам сълзите си. И си мисля, че самозапалването му неслучайно стана символ на протестите и го превърна в "българския Ян Палах". Защото е израз на непоносимостта към срастването между властта и организираната престъпност.
Протестите във Варна са по-специфични и по-конкретно фокусирани от тези на други места, защото са в насочени срещу групировката ТИМ и връзката на кмета на града с нея. Това, което в останалата част от страната някак остава на заден план, а на преден са ефектите от него - бедност, високи сметки, несигурност, недоверие в политиката, липса на перспективи и т.н., във Варна е видимо и осъзнато. И ми се ще жестът на Пламен Горанов да помогне причините за протестите да се осъзнаят и на други места.
И понеже продължавам да не мога да намеря адекватни думи, ще цитирам един текст на Цветозар Томов от 2011 година, който е особено ценен за мен: "Страхуваме се да сме свободни, свободни сме да се страхуваме (или генеалогия на политическия страх)":
Властовият произвол превръща живота на хората в низ от унизителни преживявания, което на свой ред предизвиква нарастваща непоносимост към властите. (...) За да има смисъл да говорим за обществен морал, за да може моралът в някаква степен да е регулатор на политическите процеси в нашето общество, трябва да има неща, които не сме в състояние да допуснем дори с риск да загубим живота си. А за да бъдем в състояние да правим такъв избор, трябва да си даваме сметка, че животът е временно благо и е много по-пълноценен, когато го живеем без страх.
Впрочем днес е изключително подходящ ден да препрочетем целия текст на Цветозар Томов.
В самоубийството на Пламен мисля, че има проблем, доза безсилие, доза алтруизъм и стеснение на съзнанието, което не позволява широк поглед върху проблема. Защо като се махне кметът да изчезнат и неуредиците на Варна? Добре да се изпари ТИМ - природата не търпи празно, ще дойде на тяхно място друга абревиатура и ще стане дори по-зле повярвайте. Проблемът не е ли всъщност в изконното българско качество - голяма толерантност към всичко и когато това се обърне в един момент и ножът допре до кокала, следва жестокост и погроми...
ОтговорИзтриванеСмъртта на Пламен Горанов е нещо, което нито е ясно като смисъл и
ОтговорИзтриванемотивация, нито някога ще стане достатъчно ясно. Възможно е да е в целия
диапазон от истинска саможертва на човек с крайно изострено чувство за
справедливост и социална отговорност, през злощастен момент на
психически срив, до трагична участ вследствие на нечия перфидна
манипулация.
Ние, четящите новини, няма как да знаем това. А дори
някой близък на Горанов да го знае, едва ли ще го каже. А дори и да го
каже, едва ли същите ние, четящите новини, ще му повярваме. Ако въобще го чуем.
Но това не е от значение. Важното е, че тази смърт беше СПОНТАННО МИТОЛОГИЗИРАНА.
Което е показателно за две неща:
Първо,
имаме нужда от ГЕРОИ. Не картонени, като премиера-бабаит с високото
кръвно и мадридския паркетен екземпляр преди него, а истински. Пак може
да са измислени, или най-малкото ДОизмислени (каквито са всички герои на
планетата), но трябва да са направили поне едно значимо нещо, което да
може да се приеме еднозначно. Днес такива няма (освен по някой случаен
Йордан Йовчев или Марио от Белоградчик – но те са от друг тип). Нуждата
от герои си личи по това, че шествията носят портрети на Левски и Ботев –
последните всепризнати герои на нацията; толкова назад в миналото
трябва да бръкнем, след това е пустош.
Второ, протестът има нужда
от СИМВОЛИ. За разлика от Онзи протест в началото на 90-те, този няма
корени – затова не може да произведе свои символи; Онзи ги раждаше на
конвейер – лозунги, песни, образи. Голата спонтанност не произвежда нищо
освен напрежение и шум; „българи-юнаци“ звучи безсилно и отчайващо.
Самите протестиращи инстинктивно усещат, че им липсва какъвто и да било
фундамент, затова търсят символ, за да застанат зад него – с надеждата,
че така протестът ще стане пълнокръвен и осмислен.
Затова толкова
лесно и без възражения тръгнаха плитките аналогии с Ян Палах, заредиха
се стихове и дори (о, чудо!) се сетихме за „Грамада“.
За която БИ
ТРЯБВАЛО да сме се сетили още преди двайсет и няколко години. И да сме
си направили, още тогава, една внушителна национална Грамада – ама не с
думите „Светла му памет на Пламен“ или „Долу Кирил Йорданов“, а с
„Проклет да е комунизмът“.
Това би било толкова силен национален
монумент и символ, че в неговата сянка спокойно бихме могли да оставим и
мавзолея, и паметника с шмайзера, и даже седмокрилия **** пред НДК: те
просто нямаше да пречат.
И сега не само нямаше да има смисъл от малките грамадки, а и Пламен Горанов навярно щеше да си е жив и здрав.
Но пък то е винаги лесно да се видят нещата пост фактум...
Между
другото, ако се анализират споменатите мимоходом в новините
самоубийства през последните 1-2 години, доста от тях вероятно биха
имали също такова (ако не и по-сериозно) основание да бъдат смятани за
символ на днешните протести. Сещам се, примерно, за оня военен, който
застреля семейството си, преди да отнеме и своя живот. Различното при
самозапалването на Пламен Горанов е, че то просто попадна в подходящия
контекст.
А най-лошото е, че митологизирането му няма да осмисли
протеста. Той ще продължи да има смисъл само там, където исканията са
предимно реални и добре осъзнати, като във Варна; където е само изливане
на гняв и първични емоции, никакви символи няма да помогнат.
Все пак не мога да разбера как така категорично се определя дали някой се е САМОубил, САМОзапалил... И при липса на свидетели на случилото се... Някак не се връзват нещата, ама хич. Дали пък от ТИМ не са направили пропагандата, след като има голяма вероятност точно ТЕ да са го запалили човека.
ОтговорИзтриване