Това ли е вълшебницата от Кипър, която се явява на хората в случай на крайна нужда? Не знам, но тези красиви очи излъчват такава сериозност, сякаш са на хиляда години.
Срещнах я в турската част на Никозия заедно с още три момиченца, които успяха с жестове да ми обяснят, че раницата ми се е разкопчала, и сами пожелаха да ги снимам.
С годините съм развила задръжка да снимам непознати на улицата, а преди много обичах. Сега също, но ценя личното пространство и защитата на лични данни. Отделен въпрос, че в България много хора реагират с подозрение, ако видят някой с фотоапарат, дори да снима абстрактни снимки, понякога и ако само държи фотоапарат. Но това е друга тема...
В Никозия обаче местните се радват, когато видят някой с фотоапарат, особено извън търговските улички, пренаселени с туристи (които са всичко на всичко няколко на кръст). И сами предлагат да бъдат снимани.
Като например тези жени от турска Никозия. Знаеха само турски, но пожелаха да седна на тяхната пейка и да си поговорим. Те разбраха, че съм от България ("... ааа, Булгаристан ли, ами така да беше казала от самото начало" - по интонацията схванах, че нещо такова казват), а аз разбрах, че искат снимка и да си приказваме, макар и да не разбираме думите.
А това е Динос. Срещнах го на общинския пазар в гръцка Никозия. Динос държи фирма за органична храна с многозначителното име "Утопия". Утопията си има и сайт. По отношение на Динос интуицията ми сработи:
- Оставам с впечатление, че тук в Никозия има доста анархисти... - гледам го въпросително.
- Ами да, намират се - подсмихва се съзаклятнически.
- Вчера видях един при КПП-то [между гръцката и турската зона] на улица "Ледра", беше разпънал едни плакати... - продължавам аз, като се изпълвам със съжаление, че не посмях да снимам онзи младеж; едва ли щеше да ми откаже, но, пусто, български навици.
- А, познавам го, ние сме приятели.
Това пък е шефът на магазин, чиято витрина бях тръгнала да снимам, когато отвътре излезе мъж и рече: "Влез вътре да снимаш шефа". С шефа практически не говорих, но си побъбрихме с човека, който ме повика, докато почистваше пред магазина.
- Откъде си? - пита.
- От България.
- Ааа... Войник! - казва той на чист български и козирува.
- Войник ли си? - питам.
- Не, аз съм чистачът.
Действието се развива близо до кръчма с многозначителното име "Berlin Wall No 2 - Kebab House", та решавам да насоча разговора в тази посока:
- Вие, кипърските гърци, имате ли право да ходите в турската част?
- Как така ще ходя там? Че те ни окупираха! Тук е втори Берлин, имаме си и стена, виждаш ли името на тази кръчма? - възмущава се моят събеседник и добавя - Но ако искаш да идеш в турската част, ще ти обясня как.
- Знам как да отида - спестявам информацията, че вече съм го направила - въпросът ми е, ако допуснем, че ти искаш, имаш ли право да го направиш, след като си кипърски грък, а не чужденец като мен?
- А, имам, имам. Който е глупав, той ходи. Аз не съм.
От чуждите страни, в които съм била, Кипър е единствената, за която бих казала, че е по-традиционалистка от България. Едно от нещата, които най-много са ме дразнили в традиционалистичния начин на живот, е липсата на лично пространство - непрекъснатото наблюдаване и обсъждане от страна на общността, принудата да участваш в живота на общността според нейните правила, до най-дребните детайли във всекидневието. Осъзнавам обаче защо този тип култури са толкова привлекателни за антрополозите - емпирията сама отива при тях и казва - ето, тук съм, обърни ми внимание, изследвай ме. Прекрасно, ако си изследовател или фотограф.
Ала аз не бих била щастлива, ако живеех само там и нямах възможност да се връщам в мегаполисната анонимност, където да се почувствам отново себе си. (То в София трудно може да се говори за мегаполисна анонимност, но в сравнение с Никозия...)
Срещнах я в турската част на Никозия заедно с още три момиченца, които успяха с жестове да ми обяснят, че раницата ми се е разкопчала, и сами пожелаха да ги снимам.
С годините съм развила задръжка да снимам непознати на улицата, а преди много обичах. Сега също, но ценя личното пространство и защитата на лични данни. Отделен въпрос, че в България много хора реагират с подозрение, ако видят някой с фотоапарат, дори да снима абстрактни снимки, понякога и ако само държи фотоапарат. Но това е друга тема...
В Никозия обаче местните се радват, когато видят някой с фотоапарат, особено извън търговските улички, пренаселени с туристи (които са всичко на всичко няколко на кръст). И сами предлагат да бъдат снимани.
Като например тези жени от турска Никозия. Знаеха само турски, но пожелаха да седна на тяхната пейка и да си поговорим. Те разбраха, че съм от България ("... ааа, Булгаристан ли, ами така да беше казала от самото начало" - по интонацията схванах, че нещо такова казват), а аз разбрах, че искат снимка и да си приказваме, макар и да не разбираме думите.
А това е Динос. Срещнах го на общинския пазар в гръцка Никозия. Динос държи фирма за органична храна с многозначителното име "Утопия". Утопията си има и сайт. По отношение на Динос интуицията ми сработи:
- Оставам с впечатление, че тук в Никозия има доста анархисти... - гледам го въпросително.
- Ами да, намират се - подсмихва се съзаклятнически.
- Вчера видях един при КПП-то [между гръцката и турската зона] на улица "Ледра", беше разпънал едни плакати... - продължавам аз, като се изпълвам със съжаление, че не посмях да снимам онзи младеж; едва ли щеше да ми откаже, но, пусто, български навици.
- А, познавам го, ние сме приятели.
Това пък е шефът на магазин, чиято витрина бях тръгнала да снимам, когато отвътре излезе мъж и рече: "Влез вътре да снимаш шефа". С шефа практически не говорих, но си побъбрихме с човека, който ме повика, докато почистваше пред магазина.
- Откъде си? - пита.
- От България.
- Ааа... Войник! - казва той на чист български и козирува.
- Войник ли си? - питам.
- Не, аз съм чистачът.
Действието се развива близо до кръчма с многозначителното име "Berlin Wall No 2 - Kebab House", та решавам да насоча разговора в тази посока:
- Вие, кипърските гърци, имате ли право да ходите в турската част?
- Как така ще ходя там? Че те ни окупираха! Тук е втори Берлин, имаме си и стена, виждаш ли името на тази кръчма? - възмущава се моят събеседник и добавя - Но ако искаш да идеш в турската част, ще ти обясня как.
- Знам как да отида - спестявам информацията, че вече съм го направила - въпросът ми е, ако допуснем, че ти искаш, имаш ли право да го направиш, след като си кипърски грък, а не чужденец като мен?
- А, имам, имам. Който е глупав, той ходи. Аз не съм.
От чуждите страни, в които съм била, Кипър е единствената, за която бих казала, че е по-традиционалистка от България. Едно от нещата, които най-много са ме дразнили в традиционалистичния начин на живот, е липсата на лично пространство - непрекъснатото наблюдаване и обсъждане от страна на общността, принудата да участваш в живота на общността според нейните правила, до най-дребните детайли във всекидневието. Осъзнавам обаче защо този тип култури са толкова привлекателни за антрополозите - емпирията сама отива при тях и казва - ето, тук съм, обърни ми внимание, изследвай ме. Прекрасно, ако си изследовател или фотограф.
Ала аз не бих била щастлива, ако живеех само там и нямах възможност да се връщам в мегаполисната анонимност, където да се почувствам отново себе си. (То в София трудно може да се говори за мегаполисна анонимност, но в сравнение с Никозия...)
Няма коментари:
Публикуване на коментар